Всъщност, общото за мен от трите държави, валидно и за цяла Азия е, че се чувствах като Гъливер в страната на лилипутите. Тук всичко беше малко. И хората, и къщите, и храната, и превозните средства.
И в Мянма, както и в Тай, а и в Лао, преобладава ниската архитектура.
И в трите държави местните обичайно купуват готвена храна. А тази храна се готви буквално на улицата в големи тенджери, тип „казани“. На някои места явно процесът на готвене е бил преместен на друго място, защото в количките бяха изложени в по-малки тенджери, или чинии, вече готовият продукт.
Видът и миризмата бяха отново еднакви. Много ориз и паста, тип тънки спагети. Много зеленчуци, обилно подправени с типичните азиатски подправки.
От месото много малка част беше готвено. Основно на количките с храна месото беше пържено. Пред всяка сергия-количка с готова храна имаше обособени плот-маса и малки столчета, където посетителят може да седне и да похапне. Е, можеха да седнат дребните азиатци. За мен си беше доста добро предизвикателство. И масите, и столчетата, и оставеното място между тях си беше малко. Разира се, не непреодолимо. Но пък и аз предпочитах да наблегна на екзотичните по нашите ширини плодове.
На един от туровете, на които се записах в Тайланд, имаше включен обяд. Малко преди да пристигнем на мястото за храна, екскурзоводът попита дали всички от групата ядат всичко. Аз отговорих, че не ям месо. Тогава той ми каза, че това е много важно уточнение за тази ширини. И много неразбираемо за местните, тъй като тук се яде всичко, което се движи, плува, хвърчи и расте. И действително, на няколко места в градовете като невероятен деликатес, виждах колички с пържени скакалци, например.
От наблюденията ми при трите пътешествия, у мен се сложи впечатление, че местните хич не обичат да готвят. Може би това се обяснява с почти непрекъснатата жега. А жегата тук е наистина запомняща се. При това от онзи тип влажна, при която почти непрекъснато си влажен и потен. При това положение и да запалиш печка в дома си и да готвиш, при това ежедневно, си е може би добро оправдание да потърсиш вече готова храна.
Всъщност, истинската цена на храните така и не успях да разбера. Тъй като напълно и изразително видимо се отличавах от местните, нямаше как да ги заблудя, че съм една от тези „големи бели хора, които трябва да бъдат излъгани“. Цените, които ми казваха на мен, ми се струваха не високи, но не и дотам ниски. В смисъл, аз можех да си хапвам спокойно колкото и каквото ми се приискаше. Но и в никакъв случай не беше така евтино, че да не го забелязвам като разход. В най-общи линии, беше сравнимо с цените в България в ресторантите в провинцията. Разбира се, пак правя уговорката, че това са цените, които се съобщаваха на мен. Дали цените за местните са били дотам пренебрежимо ниски, че едно семейство да си позволява да си купува ежедневната храна в готов вид?! Това не можах да установя.
Сега се сещам за разговорите ми с местните в Таджикистан. И отново идвам до заключението, че всеки съди за действителността според собствените си разбирания. В Таджикистан ми казваха, че се хранят богато, без да се лишават. Под „богато хранене“ те разбираха пилаф / ястие с овнешко и ориз/ и то не всеки ден. Имайки предвид, че за колкото и „богато хранене“ да го имат местните, все пак овнешкото с ориз не е чак кой знае колко скъпо. Пък и това е техният разход за деня. Единственият. Всеки един от тях си има по две-три дрешки, които си носи. Нямат разходи за скъпи вещи. За почивки дори не става и дума. И при това положение, колкото и скромни да са доходите на едно семейство, насочени единствено към храната, може би са напълно достатъчни за насъщния.
Има и нещо друго, което наблюдавах по всички топли и „бедни“ държави. За разлика от нас, хората, живеещи там, не са склонни да икономисват парични средства, натоварвайки се със собствения си „безплатен“ труд. За да спести няколко валутни единици, никоя домакиня от топлите азиатски страни не би се нагърбила да се поти всеки ден над домашната печка. Може за друго да не й останат пари, но ще изпрати сина си до количката с храна и ще си плати комфорта да се нахрани със сготвена от другиго и на друго място храна.
След цялото това лирично отклонение, да се върна на темата. Всъщност, исках да споделя за начина, по който тази готова храна бива транспортирана от количката, където се продава, до домовете на консуматорите си. Няма да забравя колко бях впечатлена първите пъти, когато наблюдавах този процес и колко много снимки му посветих. За добро, или лошо, човек свиква с много неща, включително и с направилите му силно впечатление странни прояви. Пластмасовите опаковки почти не бяха познати тук. На места тепърва започваха да се прокрадват. За сметка на това, найлоновите пликчета имаха изключително широко приложение. Затова, когато скоро чух от медиите, че Тайланд забранява найлоновите пликчета, направо се озадачих. Как ще живеят тези хора без основния си артикул в ежедневието?!
А те бяха наистина повсеместни. В тях се слагаше всичко – от салата до супа и сокове. Всъщност, най-впечатляващото за мен явление беше да наблюдавам как продавачът вдига капака на голямата тенджера и с подходящ по размери голям черпак загребва смело. Първият път чак се спрях, защото не виждах около него никакъв съд, достоен, според моето европейско съзнание, да поеме тази течност. За мен тази супеста субстанция беше странно застинала във въздуха, без адресат и получател. Първият път, когато видях как съдържанието на черпака се излива в найлоново пликче, беше едно от най-впечатлилите ме неща в моите пътешествия. При това найлоновото пликче винаги и всякак се държеше изключително прилично. Не се стопяваше, не се прокъсваше, а напълно безопасно съхраняваше в себе си ценния товар. След като биваше завързано на възел, преминаваше в кошницата на колелото, или мотопедчето на купувача и гордо се отправяше към трапезата.
По обедно време, когато явно / и напълно оправдано/ се очакваше голям наплив от гладни купувачи, предлагащите своите гозби, си приготвяха найлонови пликчета със салати и супи.
При това салатите изглеждаха напълно еднакви. В началото това леко ме подразни. Та нали всеки си има различен вкус. Пък и всеки ден може да искаш да си хапнеш нещо различно. После се сетих за един мой близък познат, който казваше „винаги в заведение чета подробно менюто и накрая си поръчвам „шопска салата“. Та и жителите на Тай, Лао и Мянма са същите такива хора. Явно опитът е показал, че именно тази комбинация от салати са най-желаните. А редките клиенти, които искат някакво разнообразие, винаги могат да го получат, но вече облекчени от изминалия пред тях поток от ядящи идентични салати хорица. По същия начин имаше приготвени пликчета с различните супи. И всъщност, клиентите идваха. Още неспрели напълно с колелетата, съобщаваха какво искат. Срещу неясните за мен слова, продавачите им слагаха в по-голяма найлонова торба всички малки и навързани пликчета. Клиентът яхваше отново колелото и отиваше да нахрани гладната си челяд.
Отделно от тези колички с готвена храна, а и значително по-малочислени, имаше мини скарички. Там се печаха шишчета с месо. Първият път, когато ги видях от Гъливерския си ръст, си помислих, че шишчетата представляват клечки за зъби. Така миниатюрни ми се видяха. Дори се стреснах – ако голям човек иска да се изхрани с такива шишчета, колко ли от тях трябва да погълне. Едно шишче ми изглеждаше като една хапка. Е, не се оказаха клечки за зъби, но една идея по-големи. Пък и по тези географски ширини не практикуват много разделното хранене и никой не смята да се нахрани с месо и салата. Тези шишчета бяха наистина като деликатес. Нещо, което се купува за обяд в малки количества с цел да се поглезят домашните. А пък вечерно време служеха като вкусно лакомство – малко като количество и средства, което, без да те засити, все пак ще предизвика тялото да произведе съответния хормон на щастието при досега с вкусна храна.
Интересно как, когато не се сещам за нищо впечатлило ме, започвам да пиша за храна. И някак разговорът тръгва. Какво да се прави. Най-достъпното удоволствие.
Другото, което ми беше сладко впечатлително с размерите си, са техните превозни средства, наречени „тук тук“. Това са на практика едни моторчета с каросерия. На фона на пътното движение изглеждат като играчки на мутиралите в посока гигантия американски дечица, пуснати на пътното платно.
За първи път се качих на това превозно средство, когато имах нужда от превоз от хостела до летището в един от градовете. Държа да отбележа, че бях леко подведена от рецепциониста. В свое оправдание ще допълня също, че тази светла личност ми съобщи „Мам, таксито Ви дойде“. И аз като съзрях този „тук-тук“ , паркиран пред входа на хостела, действително го възприех като личното ми такси. А след като се настаних, убеждението ми в тази насока се затвърди. Със собственото ми скромно тяло и среден размер раница, аз доста успешно уплътних цялото пространство на каросерийката. Пък и понеже ми беше за първи път, борих страха си да не изпадна, за което бях разпростяла всички се крайници. Краката, застопорени в двата края на каросерията, а ръцете подпряни в шините на тавана. Главата леко приведена. Мястото си беше ограничено. При това положение наистина, повярвайте ми, съвсем искрено, не видях никаква пространствена възможност да пусна при мен двама местни, на чийто повик с ръка спря моят шофьор.
Въпреки това, и двамата извършиха действия, които съвсем олицетвориха твърдото им намерение да се качат при мен. Явно моят вид е бил още по-красноречиво отрицателен, та не доведоха докрай това си намерение. С напълно обяснимо за мен възмущение погледнах шофьора си, убедена, че ще видя в погледа му потвърждение на моите емоционални вълнения. С още по-искрена почуда видях как той ме гледа с неприкрито възмущение. Това беше мигът, в който осъзнах, че поведението ми е егоистично европейско. Малко по малко, искреното ми неразбиране как могат да влязат още хора в уплътненото от мен пространство, придоби своето нагледно обяснение. Ами, гушвам си раницата, качвам си краката около ушите. А пък и недопустимо близкото разстояние при азиатците от тези географски ширини е значително стеснено спрямо нашето, така че на много малко разстояние могат да се поместят невъзможно много малки азиатчета.
Така или иначе, от този случай нататък никога не допуснах да им нанеса подобна обида. За сметка на което винаги получавах толкова широки усмивки, че вече дори не си и мислех, че едно превозно средство / пък дори и с размерите на играчка / може да обслужва единствено и само мен.
Като междуградски транспорт се използаваха една идея по-големи превозни средства. С два реда успоредни седалки и без прозорци. Ако при тази жега и плътно разполагане тяло в тяло имаше и прозорци, сигурно каузата щеше да си напълно „пердута“. Или поне потна и миришеща.
Аз не успях да се възползвам от услугите им. Но пък други европейски туристи си ги ползваха напълно свободно. И мятаха огромните си раници на покрива.
Другото общо между трите държави са старите им столици. Имайки предвид, че повече от тях са строени в историческо време на сравнителна идентичност на архитектура и култура, това не е никак учудващо.
Огромните скелети на някога грандиозните постройки на старите храмове се извисяваха навсякъде. Характерното им кафеникаво остаряване с времето също беше еднакво. Еднакви бяха и постройката на дворовете, и подредбата на отделните кули. На практика, колкото и стар да беше един храм, той винаги си остава действащ за местните. Няма значение, че от него понякога са останали единствено руини, почти сравнени със земята. Неизменно към тях отиваха с дарове.
А даровете към боговете се изразяваха в кошничка, или паничка с цветя и плодове. Такива подноси се продаваха на входа на всеки храм. Неизменно в тях присъстваше оранжево цвете от типа на карамфила. Кошници само с няколко цветчета на такива цветя бяха най-евтините дарове. Колкото по-скъп беше той, толкова повече цветя имаше в него. А с прогресивното нарастване на цената, се увеличаваше не само количеството на цветята, но се появяваха и плодове. А в някои от тях и по цял банан. Такива панички с оранжеви цветя имаше пред много магазини, офиси и масажни студия. Огърлици от тези оранжеви цветя, преплетени с червени нишки висяха и от огледалата на автомобилите. На някои от автомобилите имаше цели подноси с пълен арсенал дарове, подреден на таблото.
Друг вид дар беше оранжевото платно. Отново се купуваше пред храма и цената му зависеше от големината. С тези платна, тип шалове, се обгръщаха каменните статуи на божествата, подредени в редичка по краищата на храмовите комплекси. И отново с платна се обгръщаха и новите статуи, и тези, които предвид покафеняването си и липсата на някои части, приличаха на жертви на сериала „Кости“. Явно наистина за азиатците понятието време е с по-различни измерения от нашето. Няма стари и похабени светини. Всички те са достойни за уважение и надаряване.
Следващото еднакво. Дрехите. Дамите бяха облечени напълно еднотипно и в трите държави. Ризи и дълги прави поли. И вече в разцветката на полите имаше леки разлики. В Тай те бяха тъмни и само един бял широк кант ги украсяваше в долната им част. В останалите две си бяха цветни и без кант.
Мъжете и в трите държави също носеха ризи. А повечето панталони. По-рядко бяха облечени също в пола, която завързваха отпред.
Приветливи и чудесни са хората на Азия. И за да отвърнем на тази тяхна дружелюбност, е хубаво да знаем и да спазваме няколко прости правила. Не трябва да докосваме хората, без тяхно съгласие, особено да ги поглаждаме по главите. Това те приемат за недружелюбен жест.
Никога не бива да даваме воля на гнева си. Те са изключително дружелюбни и гостоприемни и повишаването на глас, или откровените разправии са далеч от тяхната култура.
И още- религията е неотменна част от живота им и ние трябва да уважаваме техните светини и храмове. Част от това уважение се изразява в събуването на обувките преди да влезем в храм. Също трябва да държим главите си по-ниско от изображенията на Буда и от монасите. Никога не бива да обръщаме гръб на изображенията на Буда. Заради това е крайно неподходящо да се снимаме пред статуя на Буда с лица към камерата и гръб към статуята. Ако толкова държим на този заветен кадър, то тялото ни трябва да е поне странично спрямо статуята.
И още един ценен, според мен, съвет. В никакъв случай не подминавйте „плодовите“ колички. Охладени витрини на колела, пълни с какви ли не екзотични плодове. И любезно изчистени и нарязани за удобство на изтощения от жега турист. Няма по-прекрасно нещо за разхлада и зареждане със захар насред разходките из множеството храмове.
Не мога да не спомена и друго. Едно от основните ми притеснения по време на това пътешествие беше как и къде ще намеря тоалетна в случай на нужда. Е, топлият климат реши проблема. Нужда не се появи. Колкото и вода да изпиех, тя явно успяваше да се изпари. До друг вид отделяне почти не се стигаше.
Друг интересен момент в Азия беше ценообразуването. Че белият човек е едно голямо, бяло и глупаво нещо, от което трябва да се вземат максимално количество пари, вече свикнах. Свикнах и да не се дразня много от това. Просто преценявах дали си заслужава да дам поисканите ми пари, въпреки убедеността ми, че ме лъжат. Но в един от дните вече ми стана смешно. Те наистина не преценяваха какви пари да поискат. В един и същи ден ми се случи на цената на таксито до аерогарата ( 9 долара за 35 км.), да си купя 1 кг. манго и 1 кг. рошав плод ( така и не му запомних името). На същата стойност си купих сравнително голяма раница, която се оказа доста здрава и играе ролята на ръчен багаж вече поредно пътешествие.
Така на пазара в Манделей, потънала в размисли как оцеляват тези хора при високите цени на плодовете, които основно купувах, си дадох отговор на въпроса. Един от дните явно случих на една от малкото честни момичета на пазара. За купените от мен плодове тя ми поиска десет пъти по-малко, от колкото ми искаха обичайно.
Особеностите на туризма.
