Всичко е необичайно и мистично в тази страна.
Необичайното започва още на самото летище.
От огромна стена, водеща към изхода, благославят новодошлите с „добре дошъл“ нарочни мудри.
Самото пристигане си е в рамките на общотуристическите очаквания. Голямо летище, транспорт до града. В общи линии, нищо необичайно. А още по-малко мистично.
Необичайното ме посрещна в момента, в който влязохме в Делхи. Буквално ме обгърна от всички страни. Огромно множество хора. Същото такова количество тук – тук, коли и моторчета. Всички те деляха едно пространство. Както ми бяха казали две приятелки, посетили Индия преди мен, всичко тук се случва на улицата. Тук бяха хора, превозни средства и животни. И по някакъв наистина мистичен начин успяваха да съжителстват напълно синхронизирано. Нямаше недоволни, нямаше сгазени.
На фона на многото свободно дижещи се крави по пътищата, коли почти нямаше. В по-голямо количество видях коли чак в Мумбай. Е , все пак Боливуд е там. В останалата част на Индия бръмчат моторчета. Върху всяко моторче се вози от един пътник, до безкрай – всъщност колкото е дълго моторчето.
„Тук тук“ е другото обичайно превозно средство. Всъщност „тук тук“ има из цяла далечна Азия. Това са моторчета на три колелета с купе. Шофьорът е отпред. До него могат да седнат неизчислим брой индийци. А в купето има два реда седалки едни срещу други. Когато се качим ние, едвам се събираме изобщо в цялото купе. А седалките предполагат наличие поне на два реда и то по много хора на всеки ред.
И всичкото това движещо се нещо надува клаксони. При това карат против правилата на физиката. Чак ми беше чудно как намират време за натискат и клаксона. И какъв беше смисълът, след като всички го използваха.
Единственият осезаем смисъл беше Шумът. Няма такъв шум! Толкова е шумно, че не чуваш нищо конкретно. Чуваш просто Шум.
Всичко се смесва по улиците. То друго и няма. Там, където не е улица, има постройки. При това улиците са асфалтирани само в големите градове. Та върху тези същите улици се движат моторчета, „тук тук“…… слонове, хора, крави. Понякога крави и раждат.
Всички знаем, че кравата в Индия е свещена. И наистина е свещена. Особено свещено е спокойствието й. Ето това точно по никакъв начин не можеш да й го нарушиш. И ако тя е решила да си лежи върху пътя, големият автобус трябва да я заобиколи, обкръжен като с малки сателити от безкрайни моторчета, „тук тук“ и хора.
По въпроса със свещеността на кравите. Оказа се, че кравите не са толкова самостоятелни движещи се обекти. За всяка крава се грижи дадено семейство. То я храни, доколко има с какво. Затова повечето крави се разхождат по ребра. За сметка на оскъдната храна, семейството взима млякото от кравата. През деня тя е свободна, оставена само на собствените си желания. Няма обор, или място, в което да се намира. Затова кравите използват времето си за свободни разходки из улиците. Вечерта се връща сама. Като всяко едно животно и тя се приира там, където получава храна.
Интересното идва, когато кравата спре да дава мляко. Ето, в този момент, семейството някак си забравя за свещеността й и напълно спира с грижи за нея. А още по-интересното се оказа, че няма никаква санкция за това, нито дори укор от останалите хора.
А колко истински користна е тази грижа се убедих към края на пътуването ни.
В едно населено място, през което минахме, на път към храм стоеше крава. Която видимо беше започнала да ражда. За жалост, твърде неуспешно. В момента, в който я видяхме, милата вече беше изправена и от нея висеше безжизнено телце, което не беше успяло да излезе. Какво направи грижещото се семейство? Наместо помощ при раждането, се задоволи с мятане на шарена постелка върху гърба й. Която не покриваше телцето, а служила била за сигнал, свързан нещо със свещеността. И това, което правеха членовете на грижещото се семейство, беше да просят пари от всички минаващи, сочейки горката крава.
За пореде път се убеждавам в идентичността на хора, нрави и изопачаване на изконните истини.
Но, да се върна на улиците на Индия.
След като успях да преодолея първия си шок и първите си страхове от случващото се там, плъзнах поглед към самите индийци.
И тук установих, че филмите на Боливуд са ми създали малко неправилна представа за тях. Всъщност, те са доста ниски и напълно черни. Не очаквах. И доста по-обикновени от лъскавите актьори, които познава светът.
На място в Индия установих, че само съм предполагала до сега какво е саари. Друго си е на място да ми го разяснят.
Според индийците тялото на жената трябва да бъде прикрито. То, в голотата си, е предназначено само за съпруга й. Единствената част от тялото си, която с гордост могат да покажат, е корема. В него се заражда човешкият живот. И те го показват с гордост. Независимо как изглежда и след колко създадени живота е.
Въпреки че много заголени коремчета, честно казано, не видях.
А саари се състои от много къса блузка, покриваща само бюста. След това има пола, която започва под корема. Тя е единствената част от облеклото на индийката, която не се вижда. Върху полата започва да се вие един безкрайно дълъг шал. От него се образуват дипли, върти около кръста, покрива краката, след това се извива нагоре, покрива раменете и най-накрая главата. И всичко това съставлява един единен и невероятно дълъг шал.
Повечето жени бяха облечени в саари. Те и други дрехи нямали.
А тези, изповядващи исляма, понякога обличаха също толкова шарени панталон и дълга туника.
А колко са добри и усмихнати индийците! А за моя най-голяма радост, не отказваха снимки. И не само не отказваха, ами се усмихваха на обектива.
Оказа се, че ние за тях сме точно толкова екзотични, колкото са те за нас. Обикновено по пътуванията ми се моля на разни местни хора да се снимам с тях с цел събиране на веществени доказателства за вида им. Тук индийците ми се молеха да се снимат с мен. Висока и бяла, със зелени очи. На фона на черните им кожи, тъмни коси и очи. Няма такава екзотика!
Много пъти, когато с възхищение се обръщах след някоя изящна индийка, установявах, че тя също се обръща след мен и в очите й присъства същото като моето възхищение.
А за още по-голяма моя радост, те самите много искаха да снимат децата си с мен. И в общи линии превърнахме пътуването в едно голямо позьорство. С моя, с твоя, с техния телефон.
Именно при тези близки срещи установих и още нещо характерно за Инидя. Всичките й мирни граждани миришат. Не на нечисто, или на пот. Не е неприятно. Но е много специфично. Може би заради многото подправки, които използват при приготвянето на храната си, кожата им излъчва тази миризма.
Всъщност, явно именно тези подправки и многото люто, което приемат с храната си, ги пазят от чревни заболявания. На фона на потресаващата нечистотия, в Индия няма болести на чревния тракт, хепатит, или друга болест, причинена от мръсотия. В река Ганг се изхвърлят всички битови отпадъци, включително и фекалиите на 1/3 от Индия. В нея се изхвърля праха на кремираните хора / всички починали хола в Индия се кремират. Погребват се само слоновете/. И именно в нея индийците влизат, за да се пречистят, като се къпят във водата й и пият от тази вода. Никога в историята на Индия не е позната епидемия, или дори болест от нечистотия.
Относно река Ганг има някакво обяснения. Установено е, че във водите й има много сребърни йони, а те пречистват. Но относно останалата Индия, си е направо магия. Единствено силата на ума им и безкрайното люто, което поглъщат, ги пази.
Лютото им е много интересно. Аз изобщо не мога да ям люто, но там ядох и то с удоволствие. Тяхното люто е различно. Запалва ти устата и го усещаш като пикантно. А нашето ме хваща за гърлото и започвам да изпълнявам онова рекламно клипче „ядеш и ревеш“.
В Индия не ядат червено чили /нашите люти червени чушки/. Смятат, че те увреждат стомаха. Ядат много зелено чили и къри. Така или иначе, аз го понесох. Кухнята им е уникално вкусна. И както се оказа, пази от болести.
А се предлагаха ястията им буквално навсякъде.
Както в цяла Азия, и тук изобилстваше от най-разнообразни зеведения, улични колички за храна и просто няколко тенджери, поставени на тротоара.
Тук за първи път видях най-странната за мен разновидност на манго. До този момент за мен той си беше онзи жълто червен плод, който внасяше такава сладост в устата ми.
Тук, а по-късно и из цяла Азия, го видях в зеления му вариант. И не защото не е узрял, а защото сортът му е такъв. Всъщност, в този му вид, зеленото манго приличаше повече на зеленчук. И като такъв го ползваха местните. Наразян на парчета, подреден в чашка и полят обилно с най-лютия сос, който можех да си представя. За директната му употреба на желаещите се връчваха дълги дървени пръчки. Явно в този му вид беше по.ценно за местните, защото се харчеше доста по-скъпо от вкусния му и сладък червено.жълт събрат.
За желаещите да се разквасят насред истински силната жега, се предлагаше истинска натурална лимонада.
Изобщо, забавеното икономическо развитие в цяла Индия беше отдалечило от индийци всякакви искуствени и вредни храни. И индийците са наслажваха на истинските храни. Не тези био и еко, според изопачените ни европейски стандарти. А истинските натурални храни в най-естествения им първоначален вид.
Почти в цяла Индия се ядат основно вегетариански ястия. За 10 дни само на две вечери ни бяха сготвили пилешко, и то защото сме чужденци. На всяко хранене изпитвах гастрономически оргазъм. Няма такива вкусни и разнообразни ястия. Не можех да не се сетя за острите критики на приятели и лекари, че като не ям месо, лишавам организма си от незаменими и много съществени вещества. Че дори си увреждам здравето. Като гледам, вегетарианството в Индия ги е докарало почти до изчезване. В крайна сметка са само милиард и 400 милиона.
Според индуизма, а и според моите вярвания / които не изтъквам често от уважение към всички вас J))/, не бива да ядеш себеподобните си. А животно, което зачева, ражда децата си и ги кърми както човека, е напълно наше себеподобно. Това вярват и индийците. В добавка, те вярват, че в процеса на прераждането няма ограничение относно само човешкия род. Всеки един човек може да се прероди в каквото и да било друго животно. А не можеш да изядеш някакво животно, в което вярваш, че можеш да се преродиш. Пък и животното, което сега искаш да изядеш, може да е преродената ти баба.
Дори има крайни течения на индуизма, последователите на които носят медицински маски на устата си, за да не погълнат неволно някоя муха. А след като видях как по цели години стоят на едно място и зяпат с уста, вече не ми се вижда невъзможен този процес.
