И тръгнахме ние по пътищата на Индия.
А там не бяхме само ние. Бяха всички. Хора, моторчета, тук тук. Че правила за пътното движение нямаше, някак си беше очакваемо. И всички
С непривикналото си европейско око почти непрекъснато съзирах по някоя страховита от към последици ситуация. Но, неизменно тя не се развиваше в нищо опасно. Някак всички участници успяваха да се избегнат и да продължат пътя си. Как успяваха да останат живи в това меле на хора, „тук тук“ и крави, за мен си беше истинска мистика!
По-късно осъзнах, че на фона на голямата гмеж и много клаксони, всъщност всички превозни средства се движат с безкрайно ниска скорост. Все пак, пътищата са тесни и много гъсто населени. Може би това беше причината да не видяхме нито една катастрофа. Аи да няма много пострадали от подобни инциденти.
Впечатлени от хаоса по пътищата, попитахме един от индийските екскурзоводи как си взимат индийците книжките / свидетелства за управление на МПС за по-младото поколение/
„Ами отиват и си ги взимат“, каза ни той.
„Да де“, настояхме ние, „Ама как си ги взимат“.
И той повтори: „Ами отиват и си ги взимат“.
И наистина, оказа се, че просто отиват където трябва и им дават документ. Всъщност при това положение за какво служи този документ, така и не стана ясно. Вече напоследък били въвели някакви напълно пожелателни курсове. Тях ги провеждали хора, които съвсем пък смятат, че не могат никак да шофират. Като гледах хаоса, наречен движение, в Индия, стигнах до извода, че е много вредно да преминеш такъв курс. Едва ли ще оцелееш. Особено ако си един от малкото, спазващи правила след масата, която кара според законите на хаоса.
В градовете, покрай които минавахме, обстановката си беше с нищо особено нестряскаща. Невисоки жилищни сгради, неугледни магазинчета. И животът на обикновените жители. Кой си ремонтира автомобила, кой тръгнал за дребни нужди от ежедневието до близкия магазин.
Истински странно беше преминаването покрай по-малките населени места. Въпреки, че за многолюдна Индия „малко населено“ си е доста относително понятие. На практика всички те бяха дотам гъсто населени, че хора имаше буквално навсякъде.
И отново неизменно всичко това – улици, коли и хора- беше потънало в доста сериозна мръсотийка. А поради жегата и сухотата, беше покрито и с добро количество прах.
Електричество имало в много малко населени места и то за по няколко часа на ден. Но индийците дотам не са свикнали с тази нова придобивка, че не го и ползват.
По-страшното е, че това множество люде живее в населени места без канализация. Канализация в познатия ни вид, не съществува изобщо. В по-модерните градове като Мумбай, в който се намира прословутият Боливуд, което пък го прави невероятно модерен и развит град, има канали покрай къщите. И в това се изразява канализацията. Дори в този безумно напредничав на фона на останалата страна град. Всъщност пак е мръсно и мирише, но мръсотията е канализирана.
А на останалите места индийците просто си живеят в мръсотията. Нямат друг вариант.
Мръсотия бях виждала и на други места. Но тук мръсното е придобило други измерения. Те не живеят просто в смет. Живеят в собствените си изпражнения. Най-обичайната гледка е клекнал човек насред тротоара, пътя, или където свари. И след като се изправи и започне да се огащва, се вижда причината на позата му.
Голяма част от индийците живеят буквално на улицата. А там няма как да има тоалетни. Те си ходят по нужда и до това, което са сътворили, си лягат. Защото мястото не е толкова много. За сметка на което те са истински много. И няма как да се отдалечиш на особено разстояние.
Но пък те са учудващо спокойни и релаксирани. Вярно, че не познават друг начин на живот. И своя си приемат с цялата житейска търпимост, събирана през вековете.
Докато пътувахме, местният ни водач ни разказа нещо истински жестоко.
Въпреки беднотията, най-много индийци умират не от глад. Най-голямата смъртност сред индийците е от жегата през лятото. И то в големите градове. Градусите достигат до +55. Но не те са проблем. Проблемът е, че доколкото много индийци спят на асфалта, те буквално се изпържват върху него. А няма какво друго да направят. Заради този проблем, напоследък правителството е взело решение билбордовете в градовете да се свалят посредством специален механизъм, да се полагат на земята и да служат за легла на живеещите по улиците. В по-малките населени места няма такъв проблем, защото няма асфалт. И те спят върху почва, или трева.
С толкова страшна житейска картина до този момент не се бях сблъсквала. Не бях дори и предполагала за наличието й.
Индийците приемат за голяма благословия да имат жилище. И много малка част от тях имат тази благословия.
За жалост, подобни гледки на делене на земята между хора, храна и животни, си беше напълно обичайна в Индия.
Последните няколко века от човешката цивилизация са преминали покрай Индия, без да оставят своето отражение. За пореден път получих усещане за пътуване във времето. При това не през няколко века. А през няколко строя. Все още орат нивите с волове. Отново с волове задвижват всякакви приспособления за напояване.
Силата им беше ценна, така че не я използваха напразно. За пренос на тежки товари не хабяха излишно волската сила. Ползваха себе си. Върху главите си носеха каквото имаше да се пренесе през нивата.
И след като хвърли товарът от плещите си, срещу изпълнените ни със съжаление погледи се отваряха едни големи и усмихнати индийски очи. И не искаше подаяние. Просто се радваше да ни види. По нищо от вида и поведението на тези трудови хора не личеше да им е непосилен, или неприятен трудът.
Може би примирението им е възпитано далеч назад във вековете. Не напразно все още в цяла Индия стриктно се спазва разделението на касти. Всеки екскурзовод, който ни се представяше, ни казваше името и кастата си. За нея не можеш да излъжеш. И нея не можеш да я скриеш.
Според разказите на екскурзоводите ни, днес в Индия има основно 4 касти. Запомних, че първата е на свещениците и учителите, а последната е на обслужващия персонал.
По никакъв начин не можеш да се внедриш при хора не от твоята каста. Със същата категоричност по никакъв начин двама влюбени не могат да заживеят заедно, ако не са от една каста. При това ще ги отблъснат не само техните семейства, но и цялото общество. Единственият им шанс е да успеят да напуснат страната. Но за повечето индийци немислимо приключение е дори ходенето в съседния град.
Слушайки за строгото разделение на касти, за пореден път преживях остро разминаване на очакванията ми с реалността.
Кастата не предполага дали ще си богат, или беден. Всъщност, във всяка една секта има и богати и бедни. Това се определя от примирението и мързела на всеки човек, респективно от желанието му да работи. Всъщност, напоследък има много богати хора от четвъртата, най-долна секта. А това се дължи на новите офис сгради и търговски центрове. Така или иначе, всички те се нуждаят от почистване. А ги чистят чистачите – членовете на четвъртата каста. И по-находчивите от тях организират събратята си в обща „фирма по чистотата“. А печалбите от подобен бизнес доста често са внушителни.
И въпреки че такъв човек може да стане истински богат и да има изключително добър живот с голяма къща, лъскава кола и прекрасен стандарт, на него и най-бедния член на първа каста не би дал дъщеря си за жена. Ще се задоволи с далеч по-ниския стандарт на живот, който ще й осигури друг член на същата каста. Стандартите на обществото.
А поради масовото мързелуване на индийците, се отварят изключително големи възможности за по-малко мързеливите. На фона на повечето, които не вършат нищо през целия си живот, когато един от тях положи малко повече труд и поработи, той става рязко богат. Може това да не води до привилегията да е член на по-горна каста, но определено си осигурява далеч по-добър живот от много от членовете на тази по-горна каста.
Интересен ми беше въпросът с пенсиите. Такива получават единствено и само държавните служители. А какво става с данъците? Както ни разказа един от местните ни водачи, по принцип всички, които работят, плащат някакви данъци. Но за никого не става ясно какво точно става с парите от тези данъци.
И друг тъжен факт ни разкриха.
Индийците са единствената нация, поне позната на мен, при която надпредването на цивилизацията, е довела до намаляване продължителността на живота им. Преди известно време средната продължителност на живота им е била 80 години. А сега едвам докарват до 60 години. Те самите си го обясняват с влошеното качество на храната и настъпващия стрес. За нашего брата европееца, като гледахме как по цели дни просто се излежават някъде, не беше точно ясно къде е този стрес. Но явно те го отчитаха.
По пътя си срещнахме членове на едно номадско племе. Събрали цялата си оскъдна покъщнина в няколко талиги, се наслаждаваха на свободата си, пътувайки из страната.
Като повечето индийци бедни и горди. Дружелюбни и широко усмихнати.
А нашият път мина покрай поредното училище. Всички, покрай които минахме, изглеждаха като извадените от учебниците ни по история стари килийни училища.
Усетил видимия ни интерес, местният водач спря автобуса и помоли за разрешение на директора да го посетим за няколко минути.
Слязохме ние и влязохме в училището. А това се оказа достатъчно, за да се слеем с тях.
Не че нямаха класни стаи. Но те бяха празни. Децата седяха навън, на една веранда и пишеха, клекнали върху краката си.
И като всяко общество, за което образованието е нещо ново, учениците демонстрираха невероятен респект от учителя.
За малките ученици ние бяхме толкова екзотични, че мигом станахме център на тяхното внимание. Както биха направили повечето деца по света, всички тези дечица с детските си душички просто се втурнаха към нас. Обкръжиха ни и започнаха да ни пипат с малките си ръчички. Учителят им даде две минути. След което им каза само едно изречение. При това без дори да повиши тон. Това беше достатъчно. Всички дечица седнаха послушно. И въпреки че всички останаха с вперени в нас жадни очички, в които се четеше желание да станат отново, никое дори не си помисли да не послуша учителят.
