Няма да забравя как преди много години се замислих за държавата Израел. И колко странно и абстрактно ми звучеше. Напълно непознато.
По същия начин за мен наименованието Иран винаги е било изпълнено с мистика и загадъчност.
Странна ми беше дори невероятно малката разлика в звученето между Иран и Ирак. Просто една буква. И то последната. А променя на практика всичко. Иран е обвит в мистиката на древен и богат народ. А Ирак изпраща в представите ми Багдад от Синбад мореплавателя.
Срещата ми с Израелската култура съдбата ми отреди много по-рано. А с Иран ме срещна едва сега. Разбира се, дори за миг не се съмнявам, че е в най-подходящия момент. Минути в праха са се събирали, за да дойда до този миг.
И да започна с предисторията.
Завръщайки се от Русия и завършвайки МГ, реших да кандидатствам с история и литература. Това добре. Обаче, не бях учила история на България. До 10 клас това не беше никакъв проблем, защото твърдо вярвах, че моят живот ще бъде свързан математиката. Е да, но в 10 клас се случиха политическите събития, които ми позволяват сега да пътувам по света. Същите тези събития, обаче, ми показаха, че моята идея за живот с математиката в избраната от мен област, се превръща в невъзможна в новата политическа ситуация.
И в шеги и закачки някак си бях изправена пред необходимостта да науча историята на нашата родина за около година. Толкова ми оставаше до кандидатстудентското лято. В истерията и лутането си, се пренесох в Народната библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив. И както винаги, когато имам цел, аз тръгвам към нея. Едва по-късно разбирам, че е имало и по-лесен вариант. Та, докато открия, че другите учат от „големия учебник по история”(а той наистина беше голям), вече бях захапала всякакви исторически източници в читалнята на библиотеката. А от тях установих, че има много сериозни предположения за връзката ни с народа на персите от древни времена. Тепърва започват да се прокрадват разни подобни писания в свободното ни демократично интернет пространство. Но за мен тази връзка си беше исторически факт още от ученическите ми години. И оттогава преклонението пред империята на персите, се преплиташе с убеждението ми, че с тях имаме общи корени.
Точно по същото време закопнях да попадна там. Разбира се, струваше ми се напълно непостижимо. Когато попораснах и тръгнах по света, се сетих, че по тези земи се е случила ислямската революция и е „мнооого“ опасно. През годините четях всякакви писания за нравствената полиция и пребиване с камъни, за краен ислямизъм и всякакви страшки, които мога да се случат на жените. Честно казано, те не ме уплашиха. Опитът ми от пътуванията ми в „съмнителни” държави, ми показа, че масово писанията са пресилени. Нещо повече, веднъж прочетох един английски пътеводител за Източна Европа. От това, което прочетох за България, ми настръхна косата. Спомням си, че само се благодарях на Бога, че не е вярно и не живеем в толкова страшна и опасна държава.
Уплаши ме едно конкретно писание. От преди 2-3 години, когато бях готова да тръгна сама нататък. Прочетох, че жената на нашия посланик в Техеран имала проблем. Според писанието, в Иран жените, освен че трябва да са с дълги панталони и ръкави, трябва да имат нещо като шлифер отгоре и дължината му трябва да е до коляното. Та, тази жена на наш посланик, спазила всички тези указания, но шлиферът й се оказал с няколко сантимерта по-къс. Това не убягало от вниманието на нравствената полиция и жената не била арестувана единствено и само поради факта, че е съпруга на посланика. От уважение към дипломатическите правила, тя просто била изпратена в къщи, но от страна на правителството на Иран била изпратена протестна нота до нашето правителство.
Чак сега ми хрумва, че беше редно да проверя истинността на това писание. Така или иначе, към онзи момент, то ме уплаши и отказа от самостоятено миткане тъдява. А може и така да е било тогава. Може да са били фатални няколкото години, изминали оттогава.
Всичко може да е. И дойде 2017г. Оформеното ми желание пораженчески да пътувам към Иран с организирана екскурзия, намери подкрепа в известието от Ина, че се е записала на такава екскурзия. И за мен беше ясно. Моментът е настъпил. Сега, след като пътуването се случи, съм благодарна на това решение. Благодарение на него срещнах невероятни хора в групата на организираното ни пътуване.
За първи път от толкова години срещам толкова интелигентни и прекрасни хора, затворени в ограниченото пространство на един автобус. Всеки един от тях беше усмихнат и добромислещ. А двойките между тях бяха направо вълшебни. Всички те имаха дълъг период на съвместен живот. И всички те просто излъчваха любов и грижа един към друг. Благодарна съм на това пътуване по много причини. И една от тях е, защото ми върна вярата, че подобни отношения са възможни. А и самото ми съжителстване с тяхната любов и уважение през тези дни, ме изпълни с любов и доброта. Тази любов и доброта видяха в очите ми приятелите, с които се срещах след завръщането ми. Всички те не спираха да твърдят, че изглеждам одухотворена и просто сияя. Именно така се чувствах. Наистина е вярно, че когато си обгърнат от толкова истинска любов, започваш да живееш с нея и я излъчваш.
Имахме си в групата и мама Мария. Така я нарече Али. Прекрасна дама на 85 години. Възтържествувала справедливостта и й реституирали ценни имоти в София. И синът й напоследък изявил претенции върху спестяванията й. И му оставила тя бележка на масата „На санаториум съм“. И тръгнала с нас към Иран.
Извън срещата с тези прекрасни хора, пътуването до Иран не предполага по никакъв начин да е непременно организирано с група.
Но така или иначе, за Иран аз тръгнах с група, организирана от туристическа агенция.
И благодарение на това, организацията по пътуването този път ми беше напълно спестена от същата тази туристическа агенция. За мен остана единствено да си набавя достатъчно количество дрехи, при които цялото ми тяло и всичките ми крайници ще са покрити напълно. Надигащото се притеснение относно поносимостта на тамошната жега в този обрамчен вид, беше лекинко потушено от липсата на забрана относно покриване на стъпалата. За тях напълно били допустими отворени сандали, че даже и чехли. Е, нищо друго не му остава на тялото, освен да се разхлажда чрез тях.
Никак страшно не се оказа и положението с женските глави. Изобщо не беше необходимо да бъдат забрадени. Достатъчно беше да си сложим по един шал на главата. При това косата не трябваше да е напълно покрита. Както щяхме да се убедим, и много от иранките просто бяха „метнали“ върху красивите си коси също такъв шал. Нещо повече, поради липса на навици в тази насока, доста често установявахме, че сме забравили да си сложим шала върху главата. Или че той се е смъкнал. Нищо драматично и страшно не настъпваше в тези моменти. От храстите на изскачаха органите на нравствената полиция. Нито пък виждахме някакво неодобрение, или каквото и да било различно в погледите на минувачите. Освен неизменните им усмивки, разбира се.
Една случка, наистина имахме. То не беше и случка.
Докато пътувахме в автобуса между два града, ни настигна товарен камион. Шофьорът, след като ни видя, не се възхити на красотата ни ( да му се чуди човек). А взе да натиска клаксона и да си сочи с ръка главата. Явно ни показваше да си сложим шаловете. А в автобуса пътувахме без този аксесоар.
Така се превъзбуди тоз шофьор интересен, че даде всичко от себе си в опитите си да изпревари автобуса ни. Само че повече клаксона натискаше, отколкото газта, явно. Или, толкова можеше горкият камион. Та не успя с маневрата.
Слава Богу, не се преби. Не навреди и на нас. Не знам какво очакваше да сътвори в случай, че беше успял. Но по напълно равнодушните реакции на иранските ни шофьор и водач разбрах, че сме били свидетели на инцидентен случай на нездравословен фанатизъм..
Извън тази случка слагахме шаловето по – скоро от уважение към правилата на домакините ни. И за да не получи инфаркт нашият мил ирански водач Али.
А Али беше един много висок иранец. И добротата му се беше разположила по цялата му голяма височина. Не оставаше нито едно кътче от него, необхванато от нея.
За мъжете горните ограничения се свеждаха до носене на дълъг панталон. Относно риза, или тениска-те можеха да бъдат и с къс ръкав. Също главите им можеха да бъдат открити. Въпреки че не голяма част от иранците бяха покрити с малки типични шапчици.
Настъпи моментът за подготовка на пътуването. И тъй като, както уточних, в този случай, за мен тя се изразяваше в подготовка единствено на дрехи и добро настроение, заех се с първото. Второто, съм сигурна щеше да беше налично още от момента на разполагане на самолетната седалка.
Шалове имах в изобилие. Ако не друго, то поне по един шал си донасям от всяко пътуване. И ми се бяха събрали в достатъчно количество и разнообразие.
С дрехите, обаче, нещата не стояха по същия начин. Тези с дълги ръкави предполагаха носенето им в по-студено време. А това се отразяваше на плътността на материите им. Които пък не ми отговаряха на възможността да ги нося в наистина добрата жега на Иран. А да си купувам нарочни за предстоящите десетина дни, бае ви Ганя в мен, просто не даде да се издума.
И в ход пристъпи типично българската ми изобретателност. Три летни панталона и няколко туники с къс ръкав. Дотук добре. А Ръкавите? Ами, занесох се до първия магазин за детски дрешки. И помолих за два детски клина.
-Колко е голямо детето ви?-любезно ме попита продавачката. Че да прецени какви е подходящо да ми даде.
-Ей толкова да са дълги – още по усмихнато показах аз ръцете си.
Дългият разказ за предстоящото ми пътуване в екзотична страна ми се стори прекален за конкретната цел.
И излязох от магазина с два детски клина. Нали мамето, светла й памет, от малка ме възпита в изкуството на шиенето и бродирането. Че една жена трябвало да ги умее тез неща. И набързо превърнах двата детски клина в удобни ръкави. Хем преносими, хем подходящи за всяка от туниките ми. Пък и удобно и още по-бързо можех да ги слагам на слизане от автобуса. Именно при „влизане в обществото“ беше задължително да си слагаме дългите облекла и шаловете на главата.
В автобуса Али предпочиташе да ни се радва в полу – европейски вид.
И не че не бяхме хубави ( скромността явно не ми е силна страна). Но е хубаво да си запазим избора на обличане.
Независимо от облеклото им, едно беше истински и всестранно вярно за всички жители на Иран. Всички те бяха изключително добродушни и гостоприемни. Сякаш съзнаваха, че техният свят е леко различен и на чужденеца може да му е и чужд. А и може леки неудобства да срещне в напасването си към него. И заради това те сякаш бяха създадени да окажат помощ на нуждаещия се в нея чужденец. При това да я окажат с необходимата грижа и внимание, и да впрегнат в това нужното количество роднини и приятели. Тези велики хора са възпитани в добрина от векове. А на място разбрах, че тази грижа за околните, всъщност е дълбоко въплътена в тяхната народопсихология.
Таарув се нарича техния ирански етикет. И в него е включена именно тази доброжелателност и дружелюбност към събеседника. При това на моменти чак притесняваща със себеотдайността си. Така ако същият тоя събеседник се нуждае от помощ, иранецът не само ще го упъти. Той ще тръгне с него. Ще се отбие от собствения си път и ще му покаже нужното.
Истинска радост изразяваха иранците към нас. За моя радост, не само не отказваха снимки, а сами ни молеха за обща снимка.
Винаги усмихнати и приветливи. И много красиви. На лицата им беше изписана онази одухотвореност на дълбоко интелигентни и образовани хора.
Особено красиви са жените на Иран! И винаги с положена добра грижа за външния си вид.
За иранците е напълно обичайно да се прегръщат, да се потупват по рамото и да се целуват. Само че това се извършва между хората от един и същи пол. За жалост, случилата се в страната ислямистка революция, е разделила мъжете от жените по права и възможност за комуникация.
В момента на моето посещение протичаше някакво осъзнаване от страна на иранците и все по – голяма част от тях постепенно загърбваха тази ненужна показност. Все още са останали отделните входове за джамиите, отделните помещения за молене, но това е предопределено от начина на извършване на тези молитви.
Останали се отделните входове в определени административни сгради. Но това също е частично оправдано. На входовете в доста от сградите, включително и музеите се извършваше скенер проверка на влизащите и техния багаж. А на места проверките, насочени към сигурността на сградите, включваха и ръчна проверка на влизащите. А при това положение разделението по полове си беше нужно.
При входовете на музеите, в които нямаше такова разделение, всички заедно минавахме през скенера – порта. А мъжете бяха подлагани и на по още една, две ръце допълнително в областта на джобовете.
Няма да забравя една занимателна, някак си случка. Една от нашите дами с твърде къса коса, в този ден прекрасен се беше барнала с леко изсулени панталони и по – широчка блуза. На всичкото отгоре, си беше забравила шала за коса в автобуса. Али, и той се беше разсеял нещо. Та, в общата суматоха, тя се оказа на входа на един музей в този си вид. Всички ние, шало – носещи, минахме кротко през скенера – портата. А тя отнесе една добра ръка по задника. В този именно момент се събуди нашият Али. Но освен, че успя да задържи очите си от изпадането им, успя да се въздържи и от друга реакция. После ни обясни, че ако беше казал, че това е всъщност жена, последиците щяха да са доста интересни. Наказание за служителя. Наказание за нашата дама без шал. Та, подбутна дамата навътре в залата и драмата се размина. Тя също философски прие нащата. Пред странната перспектива, какво друго й оставаше?!
В последно време все повече иранските влюбени двойки не само напълно свободно се разхождат на публични места, а и показват любовта си по общочовешкия начин любовта си, държейки се за ръце, прегръщайки се, или дори целувайки се. И това не среща укора на околните, нито пък намесата на онази страшна нравствена полиция. Все повече се разширява кръга на съвместните партита и празници. И особено сред по-младите, те вече са напълно обичайни.
Както казах, въпреки че в моето съзнание като спомен са останали по-демократично облечените жени, доста доста от тях наистина носят тези черни покривала, типични за крайния Ислям. Всички останали, включително и туристите, са длъжни да обличат подобни дълги пеньоари (чадра) при влизане в джамиите. И за тези, които нямат, са предвидени такива на всеки вход. Слава Богу, не в черен цвят.
По време на самостоятелните ни разходки из градовете с Ина се убедихме, че дори нарушението на разделението на стаите за молитви не води до нищо истерично и фанатично.
А джамиите в Иран са истинки произведения на изкуството, уникалността на които е с нищо несравнима. До такава степен бяха различни, че по нищо не приличаха на онези сгради, които аз определях в съзнанието си с термина „джамия“. И толкова потресаващо красиви бяха, че понякога ни бяха нужни цели минути, за да осъзнаем, че всъщност се намираме именно в такъв мюсюлмански храм. Те бяха огледални, целите зали в малки блестящи огледалца. Те бяха мраморни, с цели стени с мраморна дантела. Те бяха цветни и светли.
Два пъти ни се случи да влезем в подобен храм, привлечени от красотата на сградата. И влизахме точно в сграда. Доколкото не осъзнавахме, че влизаме в джамия, не се бяхме подготвили с обличането на нарочния за това пеньоар (чадра). На всичкото отгоре, и двата пъти се оказахме в мъжката молитвена зала. А го установихме по няколкото молещи се на земята мъже. А ние освен, че там, че и необлечени, а и с паднали от главите ни шалове. Че главите бяха насочени право нагоре към неземната красота на таваните.
Виждайки мъжете по земята, се приготвяхме всеки път за страшни апокалиптични писъци, крясъци и гонене с чесън. Или поне изскачане из зад ъгъла на същите онези служители на нравствената полиция. И всеки път не се случваше нищо подобно. Никой от присъстващите там дори не ни погледна лошо, или странно. Камо ли да ни направи забележка някаква. Молещите се мъже просто станаха и се оттеглиха в по – вътрешната част на залата, за да продължат молитвата. И по никакъв начин, нито с жест, нито с поглед, нито по какъвто и да било начин ни отправиха какъвто и да било укор към нас. Разбира се, ние напуснахме по възможно най-бързия начин. Но това се случи единствено и само заради проявеното от нас уважение, а не поради каквото и да било действия, или думи от тяхна страна.
По никакъв начин също нито един от намиращите се в джамиите хора – мъже и жени, не ни укори, камо ли да ни забрани да снимаме вътре. А те бяха толкова невероятно прекрасни, че нямаше как да се удържим. И с цялото си уважение към храма, не спирахме да снимаме.
Само дето на фона на този явен либерализъм, съществуват все пак две категорични забрани.
Едната, а именно забраната да се танцува на обществени места и, респективно, липсата на нощни клубове, успяхме да приемем сравнително леко. В крайна сметка, не бяхме дошли да ходим по дискотеки. А и по цял ден обикаляхме достатъчно красиви места. Тези обиколки, от своя страна, се извършваха в доста добра по степен жега. Та към края на деня всеки един от нас беше в достатъчна степен изморен, че да предпочете да ползва нощта в отморителен сън.
Другата забрана, обаче, силно смути балканските ни души. Забраната за употреба на алкохол. Ама не просто забрана, пък ако ви хванем, ще има наказание. До такава степен категорична беше тя, че се свеждаше до пълната липса на такъв. Излишно е да казвам, че въпреки това нашите невярващи български създания не спряха да търсят алкохол във всеки срещнат магазин, или лавка. И неизменно не намирахме. Нямаше и в хотелите, нямаше и в мини-бара. Не успя да ни го осигури дори потъналият в безкрайната си добрина Али. Готов всячески да ни услужи, на моногократните ни молби да направи все пак нещичко по въпроса, неотклонно получавахме единствено отказ. С усмивка и благост.
Смили се по някое време над нас той е реши да ни даде доброжелателна подсказка. Сподели, че в ресторантите може да се поръча бир А при повече добър късмет, дори вино. Не мога да ви опиша въодушевлението и радостта на нашите балкански души. Готови бяхме да продадем платената така или иначе вечеря , за чаша вино.
Само дето кратка беше радостта ни. Повече шумна. Та след като се усмирихме, почти веднага Али добави, че съществувало все пак едно неудобство. Малко. Бирата и виното в ресторантите били безалкохолни. Както се казва, Е!
Няма да забравя как за първи път видяхме в магазина на една бензиностанция бутилки с вино. Като пуснати на свобода абитуриенти записукахме и се засуетихме около рафта. Един от дълбоко интелигентните членове на нашата група набързо прегледа етикета и смирено ни призова и ние да го прочетем внимателно. Не вярвайки на късмета си, всички го опонирахме.
-А бе, какво значение какво пише, каквото ще да е, Взимай там.
Да де, само че под „няма значение какво е“, ние имахме предвид дали е бяло, червено, мерло или мавруд. А всъщност се оказа, че важността на етикета се състои в информацията, че виното е безалкохолно.
За втори път, Е!
Та си останахме без алкохол по време на цялото ни прекрасно пътуване.
И въпреки, че предната част на автобуса на доста пъти заподозря нашата задна част в намиране на уиски заради шумните ни прояви на веселие, истински прочистихме черните си дробове.
И като заговорих за вино, някак естествено се присетих за храната. А храната в Иран също беше невероятна. Въпреки че бях чела, че основно се състои от месни шишове от овче и говеждо месо, и съобразно предупрежденията в един туристически справочник за нелеката съдба на вегетарианците, се бях приготвила да посваля някой и друг килограм, нищо подобно не се случи. За пореден път.
Дали специално за нас, но на всяко хранене имахме огромно количество най- разнообразни и вкусни ястия от бобови, от готвени зеленчуци, неизменните им пастети като хумус и табули (едното от нахут, другото от патладжан). И не само че бяха разнообразни като вид и обилни като количество, ами и вкусни до невъзможност. Та се наложи да преодоляваме груповия срам от проявената човешка лакомийка.
И друго ме впечатли приятно. Часовете им на хранене. Всъщност, в цената на пътуването ни бяха включени три хранения на ден. И докато закуските и вечерите ни се извършваха в ресторантите на хотелите, в които нощувахме, то на обяд винаги отивахме в някое заведение. Там за нас имаше приготвена шведска маса с обилна и вкусна храна и се наслаждавахме на истинските местни деликатеси.
Така разбрахме, обичайно иранците вечерят много рано. Заради това Али ни водеше на вечеря между 5 и 6 часа следобед. Това за мен е идеалният час за вечеря, който си спазвам и в ежедневието. Само че се оказа твърде ранен за голяма част от групата. И поради множеството молби в тази насока, с безкрайната си доброта Али измести този час. И вечерята беше отложена. Но не по-късно от седем без нещо. Учудваше се Али на това наше желание да вечеряме „толкова късно“. Обясняваше ни общоизвестните истини на здравословното хранене за обработката на храната от организма ни и подготовката за нощния му сън. Само дето тези истини нещо не намират място в народопсихологията ни. Та се наложи и той да наруши ритъма си на хранене за няколкото дни, прекарани в нашата добра компания.
Интересни бяха и местата, в които се хранеха иранците.
Нас, като чужденци, неизменно ни настаняваха в зали с обичайните за европееца маси и столове. Обичайните пък за иранеца помещения за хранене съдържаха същите онези издигнати платформи, които виждах в централноазиатските бивши съветски републики. От двете, или четирите страни тези платформи бяха покрити с възглавнички. На тях сяда хранещият се. Обувките му, разбира се, остават събути на земята. А в средата на платформата е издигната ниска маса. И върху нея се сервира храната. И тук, както и в съседните средноазиатски държави, е напълно обичайно след хранене нахраненият да се излегне и да се наслади на току-що поетата храна. Както казваше моята маме, светла й памет, „Полегни след ядене, че да си каже хляба „Цар ме яде“.“
Единственото, което не видях тук, за разлика от централноазиатските държави, бяха онези завески около платформата. Напълно обичайни там, те предпазваха от погледите на околните полегналите си нахранени. Тук ги нямаше. Но това не пречеше на иранците да си полягват. И от наблюденията ми, обичайно си беше полягването пред погледа на околните, дори на дамите.
При това запазваха обичайния си вид дори в по-малките и сгушени заведенийца.
Друга разлика открих в наименованието на тези заведения за хранене. Тук те се наричаха „керван-сарай“. А в Узбекистан, Казахстан, Таджикистан, носеха името „чай-хана“. И бяха приемници на същите тези кервансарай от близкото им минало.
