Нямаше по-подходящо място от Азия да осъзная величието на вселенското равновесие.
Пътуването, на което тръгнах, беше организирано за представители на туристическите агенции в България. А целта му беше тези представители да се запознаят с новата държава, да опознаят хотелите, туристическите маршрути и да създадат контакти с местни представители на туристически агенции. И така да съставят програма и да отпочне предлагането на тази програма на бъдещи туристи.
И благодарение на това, за сметка на по-ниската цена на пътуването, пътувахме с хора, нито един от които не беше посещавал Шри Ланка. И нито един от които не подозираше какво ни очаква. Като едни истински първооткриватели, заедно с водещите ни агенти, опознавахме предимствата и недостатъците на тази страна. А поради незнанието им, се случиха и доста обърки.
Първата от тях беше изборът на самолет. По – дълъг полет от три часа и нещо, беше непознат и за мен до този момент. А я вно беше непознат и за организаторите, тъй като ни бяха предложили малък самолет с един коридор и тесни седалки. И макар пътуването до Англия или Германия на неудобните седалки в тесния салон на самолетите на Wizz или Ryanair да бяха допустим компромис за предвижване, компенсиран от изключително ниската цена на полета, пътуване със същия неудобен и тесен самолет на разстояние десетина часа, се оказа не толкова допустим компромис.
Поради недостатъчния брой желаещи да пътуват до далечната страна, една част от самолета беше запълнена с туристи, отиващи на почивка в Египет. И това беше единственото ни спиране по пътя. С цел да заредим гориво и храна, а и да оставим своите спътници. Тоест, бяхме лишение дори и от възможността да сте да се разтъпчем в летищна зона, каквото обикновено се случва при смяна на полети на подобни дълги разстояния. Възможност да се разтъпчем нямахме и в самолета. Наличния единствен коридор обикновено беше зает от обслужващите ни стюарди, или хора, отправащи се към местата за пудрене на носа. А тесните седалки не ни предложиха комфорта на отпускане, или дори заспиване. Нямаше мултимедия, нито каквито и да било забавления за пътниците.
Доброто вселенско равновесие компенсира това неудобство с изключително весело и с невероятно чувство за хумор пилот. Дали защото си беше веселяк, дали защото знаеше, че в самолета пътуват единствено и само туристи, и то организирани в едно пътуване, той си позволяваше свободни контакти с нас посредством радиоуредбата. Като ни поднасяше хумористично различните задължителни факти.
При приземяването ни към Египет, си позволи да ни покаже красивия египетски бряг като за целта наклони самолета първо в ляво, за да го видят ляво стоящите. След това в дясно, за да могат да го видят и тези, седящи от дясно. Това упражнение за моя вестибуларен апарат не беше много добра идея. Но пък развесели обстановката. А при доста голяма част от пътниците досадата и умората от неудобния полет вече беше достигнала този момент в който подобно развеселяване си беше нужно.
По своя си начин ни обясни и очащкваемата дължина на престоя ни.
-Ами, уважаеми пътници, по принцип трябва само да свалим част от тръгналите на почивка в Египет. Също да заредим гориво и храна. Това, по принцип, не отнема дълго време. Но не мога да кажа кога ще излетим, защото заради географските особености на района, времето е относително понятие. В общи линии, кацане и излитане според волята Божия.- се разнесе от радиоуредбата.
Че беше пресилено, беше. Но така, или иначе, почакахме доста. Най-после се чу от уредбата гласът на нашия капитан
-Полетът ни е разрешен и излитаме!
А най- хубавото беше, че този край на дългото чакане беше съпътстван от аромат на натоварената прекрасна египетска храта. И малко по-късно, и
изгладнели и уморени, се насладихме на вкуса й. И някак по-леко да преживяхме останалата част от полета до Шри Ланка.
Следващата непредвидена изненада се оказаха пътищата на Шри Ланка. И крайно неподходящият избор на начин и средства на придвижване.
Цялото огромно множество пътуващи в нашия чартърен самолет, бяхме разпределени в седем автобуса. Големи и комфортни, действително. Само дето големината и количеството им бяха твърде твърде за тесните пътища на Шри Ланка.
Ширината на пътищата тук бяха с ширината на едно и половина европейски платна, или две италиански /който е пътувал в тази прекрасна страна и е шофирал там, е наясно с теснотията на пътните патна/. Няколкото дни, прекарани в страната ни показаха и причината за това. Всъщност, извън столицата Коломбо, по – широки улици и не бяха необходими. Към онзи момент автомобилите бяха твърде рядки участници в пътното платно.
Обичайните такива бяха моторчета, велосипеди и това екзотично нещо „тук тук“, с което за първи път се срещнах. Както много пъти след това съм писала, това е едно моторче с широка каросерия, направена като затворена кабинка. Наричат го „тук тук“, заради изваданият от двигателят на този специфичен звук. А големината му е такава, че аз, като представител на по-високите членове от европеидната раса, се събирам. В общи линии, доста сгъната, но макар некомфортно, пътувам. Тънкият момента, че това пътуващо нещо никак не е предвидено за самостоятелно пътуване. В него се очакваше да влязат повече от един европееца. За сметка на това, по-дребните представители на гостоприемните ни домакини влизаха с целите си фамилии.
И колкото и да беше малък този тук тук, и той от гориво имаше нужда.
С оглед на горната фактическа обстановка, с нашите 7 огромни автобуса, в общи линии, така изпълвахме пътното платно, че единственият шанс някой друг да участва, се падаше само на малките моторчета и велосипеди, и то, при положение че се отклоняваха буквално в пясъка до асфалтираната част.
Другото неудобство, до което ни доведе неподходящо избраното количество транспорт, беше изключително ниската скорост, която можехме да поддържаме. На практика, автобусите се движеха с не повече от 30 километра в час. А това не се наложи от лошите пътища. Напротив, макар и тесни, пътищата си бяха добре асфалтирани. Наложи го народопсихологията на местните жители. Първо, огромното им количество и второ, древните и нискоскоростни обичайни средства за предвижване, им бяха дали свободен достъп до цялото пътно платно. На практика, те се движеха там съвсем необезпокоявани. А минаващите моторчета и велосипеди умело ги заобикаляха. Да, но същите тези необезпокоявани граждани нямаше как умело да бъдат заобиколени от големите ни седем броя автобуси. От своя страна, нямаше и как тези мили хора да се сетят, че минава такъв керван от огромни превозни средства, че и да променят заради него битието си. И така, единствено оставаше необходимостта ние да ги избягваме. А това се постигаше с цената на изключително ниската скорост на движение.
Заради тази ниска скорост, предмет на всеобщо веселие беше глобата, наложена на водача на един от автобусите за превишена скорост. Един от дните в към края на пътуването ни, беше определен за отдих и тихо плажуване. На което се отдадоха по-голямата част от групата. А една по-малка част от желаещи тръгнаха с два автобуса към някаква забележителност. Аз, изплашена от ниската скорост и голямото разстояние, което предстоеше да бъде преодоляно, се влях в редиците на мнозинството и тихичко се подредих под палмите на плажа.
Там ни свари късното завръщане на ентусиастите и обяснението за забавянето им. А се били забавили, защото единият автобус бил спрян от органи на местния КАТ и те, видите ли, написали акт за нарушение за превишена скорост на водача. Голям смях. Само не стана ясно дали водачът си е позволил скорост от 32 километра в час, или е прекалил направо с още километър – два.
Така или иначе, си се движехме. Движеха се и гледките през прозореца. И първите ни срещи с местните.
А те, на пръв поглед си бяха доста приятни и нормални хора. Децата ходеха на училище. Спортистите тичаха по стадионите. Имаше реки, имаше жп гари. Изобщо, животът си течеше в напълно обичайни рамки.
Е, с леки изключения от напълно обичайното.
Имаше и дърво, цялото окичено с …. прилепи.
А местните бяха просто удивителни. Досущ като индийците. И нищо удивително, и в геграфски, и в исторически, и в поличитески план, съвсем доскоро са си били една общност.
Дори четох теория, че преди добро количество години островът е бил свързан с континента и е съставлявал част от индийския полуостров. Благодарение на разместване на земната плоча, част от „свръзката“ е потънала. Като в началото имало образуван своеобразен мост от островчета. А по-късно е била потопена и тази връзка с континента и островът се е обособил като самостоятелна географска единица.
И днес по улиците на Шри Ланка видях множество дребни и тъмни индийци. Повечето жени носеха шарените си саари.
А саари се състои от много къса блузка, покриваща само бюста. След това има пола, която започва под корема. Тя е единствената част от облеклото на жената, която не се вижда. Върху полата започва да се вие един безкрайно дълъг шал. От него се образуват дипли, върти около кръста, покрива краката, след това се извива нагоре, покрива раменете и най-накрая главата. И всичко това съставлява един единен и невероятно дълъг шал.
По-младите вече се впускаха в новото и бяха заменили традиционната дреха със съвременни поли и блузи.
Небрежно облечени в ежедневието, по официални поводи всички бяха излъскани и костюмирани. Чисти и спретнати. Трябва да са красиви на снимките, все пак. А снимки си правеха неизброимо множество. За щастие, станахме свидетели на няколко сватби. Цели екипи фотографи следваха младоженците и гостите. И всички позираха с видимо удоволствие и широки усмивки.
За още по-голяма моя радост, със същото удоволствие местните позираха и на нас.
Не че аз не ги снимах, но със съгласието на Христо Крачолов, мой прекрасен колега и приятел. А вече и професионален фотограф, предоставям на вниманието ви неговите, далеч по-добри, кадри. Професионален фотограф, все пак!
По-възрастните мъже оставаха вярни на традицията и се обличаха както дедите си. Което значеше риза от кръста на горе. А от кръста надолу следваше пола. Тя беше два вида. Дълга и къса. Разбирам удобството на подобни одежди в истински голямата жега на острова. Само дето, вървейки след мъж, пременен в по-късия вариант, особено следвайки го по стълби, небрежният пътник се оказва посветен в доста интимни подробности.
Често горната част от облеклото във вид на риза просто беше спестено. И мъжете си штрапаха по къси полички. Както този прекрасен цейлонец. А снимката му отново любезно ми предостави Христо Крачолов.
Като на всяко организирано пътуване, водачите ни ни мъкнеха по възможно най-скъпите и луксозни магазини. Нали бяхме европейци, трябваше да се пазарува на завишени цени. Само дето така ни лишаваха твърде грубо от срещите с местните. И хора, и продукти. Та, вдигнатия всеобщ бунт в седемте автобуса, ни отведоха до местен пазар. И потънах в цялата му шарения.
Разведоха ни и из и самата аюрведическа градина.
Докато пътувахме към нея, все си мислех какво ли може пък да представлява една аюрведическа градина.
Ами, оказа се градина. С много дървета и отглеждани различни плодове и билки. Аюрведическото се състоеше именно в билките, които се използваха от познавачите на Аюрведа. Онази източна наука за хранене и лечение. Азиатските лечители напълно правилно приемат тялото и психиката на чавоке като единно цяло. И се стремят не да подтиснат симптомите, а да намерят източника на болестта и да излекуват тялото. А доколкото именно храната е основния двигател на нашите тела, именно тя служи като превенция и лечение.
Един младеж самоотвержено се покачи на висока палма да покаже на тези бледолики как се берат кокосовите орехи. И ние ахкахме и се възхищавахме отдолу.
Аюрведа е напълно достъпна за целокупния народ. Също толко достъпни са и билките и лечебните й масла. Е, в тази градина леко я бяха пригодили към туристическото невежество. А това се свеждаше неминуемо до високите цени на продаваните на туристите масла и билки.
Другото туристичеко – аюрведическо беше, че докато ни бяха ситуирали да ни показват отвъдземни растения, част от групата беше полазена от здрави шри ланкцийци, които започнаха да извършват доста странен частичен масаж на белия турист. До събличане не се стигна. За сметка на това, плащането не се избегна.
Възмутени от високите цени на предложените ни билки и масла, и най-вече от липсата на предложена ни алтернатива за закупуването им, за втори път надигнахме бунт. И този път успешен. И така се случихме на втория ни пазар за времето на цялото ни пътуване. Този път закрит. А оттам си накупихме същите масла и подправки. Дори в същите опаковки. Не знам колко бяха аюрведически и едните и другите, но тези, купени от пазара, бяха около 10 пъти по-евтини. В крайна сметка, туристически хитринки като навсякъде.
Видяхме отдалеч и от високо местен затвор.
Посетихме ферма за отглеждане на прословутия им зелен чай. Цейлонският чай. Нали Шри Ланка всъщност е остров Цейлон.
Посетихме и фабрика за маски.
Изобщо, каквото можахме да направим за запознаването ни с местните, посредством големите ни седем автобуса, както се казва, направихме.
И да завърша представянето с първия хотел, в който ни настаниха. Първите ми бунгала директно ситуирани сред джунглата. На фона на видимо добрата обстановка, силни ни смутиха входните врати. Разрязани ва две по хоризонтала. Единствените причини, които незапознатото ни европейско съзнание може да изтъкне като предположение, все бяха свързани с недобрата поддръжка. Оказахме се твърде далеч от истината.
А тя се състоеше в местоположението на дървените бунгала. Сред джунгата. Това беше моментът, в който аз за първи път осъзнах, е онези животни, които бях гледала до този момент зад решетките на зоологическите градини, си имат и място за свободно живеене. И това място беше тук, около нашите бунгала. И хем за да препятстват свободното им навлизане в хотелските стаи, хем да осигурят на туристите проветрение и все пак поглед извън стаите, бяха разрязани вратите на две.
Излишно е да споменавам ощипаните девойки от групата, които пищяха, че имали паяци и гущери в стаите. Ми, то сред джунглата няма какво друго да има. Щом нямаш лъв, или някой друг зъбат хищник за съквартирант, си е достатъчно добре.
И въпреки това рано сутринта всички бяхме стреснати, когато стадо маймуни препусна из покривите на бунгалата ни.
Нощувката насред самата джунгла определено предоставяше туристически тръпки на гостите си.
