Съвременна Япония е като току що слязла от листа на брилянтен архитект. Независимо къде ходих, навсякъде имах усещането, че всичко около мен е чисто ново. Никъде не видях дори малко отчупена плочка, дори малко олющена фасада. Всичко беше брилянтно и завършено. А чистотата беше немислима. Че по улиците е напълно чисто, свикнах. Но чисти бяха дори релсите на влаковете. Това са релси, как може да са толкова чисти. Но бяха. Без дори една прашинка на тях. Не знам как го постигаха. Не видях много чистещи хора. За сметка на това имаше пълна липса на мърсящи. Дотолкова японците са свикнали да пазят чисто, че по улиците нямаше дори кофи за смет. Дори в обществените тоалетни нямаше голям кош. Имаше по едно миниатюрно кошче във всяка кабинка. Имаше кофи за разделно събиране единствено по гарите. Толкова ме впечатли тази липса на кошчета, че започнах да наблюдавам хората. Не произвеждаха изобщо смет, или я правеха нещо? И какво? И тогава си спомних как ме възпитаваха на времето, че немските дечица си стискат обелките в ръка, или си ги слагат в джобчето, докато не видят кош, където да ги изхвърлят. Оказа се вярно за цялата японска нация. Всъщност всеки автоматично си прибираше сътворената смет или в чантата, или по джобовете. В един от влаковете наблюдавах майка с три дечица. Най-голямото отвори пакет с бонбони. Разопакова единия и го подаде на мама. Аз я загледах с очакване какво ще направи с хартийката. Някак си очаквах детето да я подаде на мама. Че няма да я изхвърли на пода, бях сигурна. Но не, момиченцето с отработени движения пъхна хартийката обратно в торбичката и се зае с разопаковането на следващия бонбон.
До тук добре. Но какво ставаше със сметта после? По улиците нямаше контейнери, нито каквито и да било пособия, наподобяващи такива за събиране на смет в големи количества. Отговор на тази загадка намерих в разходките ми из малките градчета. Честно казано, за да видя какво става, се наложи да проследя един дядо, който си беше натоварил найлонов чувал със смет на колелото. Но любопитството е погубило не една велика личност, та мен ли. Оказа се, че на няколко къщи, но по вътрешните улички, има нещо като метално решетъчен шкаф. И от него в определен ден и час се събира сметта. Съответно жителите малко преди този час именно там си депозират личната смет. И няма трайно замърсяване, нито неприятна миризма.
Докато съм на темата чистота – Тоалетните на Япония. Това е една отделна тема. Обществените тоалетни – няма такава чистота. Навсякъде можеше да се ходи по чорапи. И то бели. Нямаше дори малки капки от вода, включително по плотовете на мивките.
И никъде нямаше табелки, мотивиращи ползващите ги да оставят тоалетните приятни за следващия. При всяко ползване добивах усещането, че съм първата ползваща я. Почти във всяка тоалетна имаше по няколко различни кабинки. По картинката на всяка можеше да се разбере какво има вътре. Кабинката с обичайната тоалетна чиния, разпространена по нашите географски ширини, беше обозначена от японците като „европейски стил“. Кабинката с обозначение „японски стил“ означаваше, че вътре има така нареченото „клекало“. Имаше кабинка с детско столче. Мисля, че беше означена като „mother assistant“. В ъгъла на кабинката имаше сгъваемо детско столче, на което майката може да постави детето, докато ползва тоалетната. Имаше и кабинки с биде. Навсякъде имаше хартиени постелки за тоалетните дъски и всяка дъска беше затоплена. Във всяка кабинка звучеше или звук на течаща вода, или на пеещи птички. Да не се притесняваш от околните и тях да не притесняваш със себе си. Япония е моята държава.
В общи линии, навсякъде в Япония добиваш усещането, че се мисли за човека. За ежедневните му нужди и чисто физиологични особености и навсякъде преди теб е минал човек, който ти е създал някакво удобство.
Японците – нацията с най-красивите очи. За дните, прекарани в тази невероятна държава, не се уморих да се възхищавам на японските очи. При това нямаше нито един японец с по-малко красиви. Всички бяха наистина прекрасни. На фона на общата за цялата азиатска общност дръпнатост, в отворената им част японските очи са широко отворени и големи. Едно голямо, изразително и дръпнато око. Имах чувството, че мога да потъна във всяко едно око. И като цяло японците са красива нация. Никак не е вярно, че са толкова ниски. Те са най-високата азиатска нация. Всъщност са почти като хората в България. Просто при тях акселерацията се движи с по-бързи темпове. Много от възрастните хора бяха определено миниатюрни. Хората от моето поколение изглеждаха точно като в България –основната маса – не много високи, по- малко хора са по-високи. А от поколението на учениците имаше вече деца и колкото мен. За разлика от тях, южно корейците са много дребни хора. А в Малайзия и Индонезия се чувствах като Гъливер в страната на лилипутите. Докато в Япония имах същото усещане, както когато се разхождам из българските улици. Освен вече по-голямата височина, японците имат и красиви тела. Всички са елегантни, без да са кльощави като китайците. Просто хармонично оформени и снажни. Азиатските им скули са по-нежно изразени от други азиатски народи. Кожата им е порцеланово бяла и нежна. Не напразно японките се разхождаха с огромни чадъри против слънце дори в мрачните дни. Колкото и да се дразних на тези чадъри, тъй като все ми влизаха в кадър, няма как да не си спомня веруюто и на европейските красавици, които са показвали красотата си само на лунна, но не и на слънчева светлина. А порцелановата кожа на всяка японка беше обрамчена от красивата черна, дълга и права коса. Да, красива нация в красива страна. Всъщност единствените по-изящни жени, които съм виждала, са само камбоджанките, но те са наистина миниатюрни.
За моя радост, в голяма част от туристическите обекти, се предлагаха традиционни японски облекла под наем. И достатъчно голяма част от японците – посетители, се възползваха. И с преобразените си визии внасяха допълнителен колорит на старинните здания.
Японците са и много спокойни. Всяко японско лице изразяваше одухотвореност. Усмихваха се непрекъснато, благодаряха и се кланяха. Всеки от тях изобразяваше лек поклон с глава при всяко влизане дори в метрото. А добротата им и желанието им да помогнат, нямат равни.
Въпреки че бях чела във всички форуми, че в Япония никой не говори английски, все пак аз не можах да го повярвам. Продължих да не го вярвам, дори когато трима мои познати, ходили там в рамките на последните две години, ми го казаха. Доста невероятно ми звучеше тази високотехнологична нация да не говори английски. Е да, ама се оказа ама точно така. Никакъв английски. Дори младото ученическо поколение. Единствено по гарите обслужващия персонал беше понаучил по няколко думи, но ги казваха с такова произношение, че не помагаха особено. На фона на тази липса на английско говорящи, много ясно се открояваха надписите на японски йероглифи. Искрено се забавлявах на указателните табели. Поне три стрелки в различни посоки и множество йероглифи под всяка. Не мога да кажа, че няма табелки. Има и то подробни. Е, ама никак не ми помагаха. За сметка на всичко това толкова добре е уредена държавата, градовете и улиците, а и японците са толкова мили и внимателни, че всъщност за туриста не съществува никаква трудност да обикаля свободно из цялата страна. Всъщност това беше едно от малкото ми пътувания, в които се чувствах напълно спокойна и никъде не изпитах и най-малкото притеснение, че ще се объркам, или загубя. След като осъзнах, че на английски няма да се разберем, когато имах нужда от помощ от минаващ японец, му се усмихвах широко и ясно произнасях храма, двореца, или обекта на моите туристически цели. И всеки път се случваше едно и също. Японецът – независимо дали беше млад, или възрастен, мъж, или жена. Всеки един / една спираше пред мен, без да изобразява досада от това, колко го бавя с моето питане. Нерядко на моето желание да ми помогнат чувах така познатото ни от филма „Шогун“ отсечено „хай“ с накланяне на главата. След като им кажех изговореното от мен наименование на търсения обект, виждах как всеки един започваше да мисли. Разбира се, моето произношение на японските наименования е било потресаващо за тях. Но нито един не ми каза, че не ме разбира/ както между другото често ми се е случвало дори в Западна Европа/. Всеки от тях се опитваше да разбере за какво питам, след това ми повтаряше казаната от мен дума с негово произношение. И едва, когато се оказваше, че имаме съвпадение, започваше да ми обяснява. Разбира се, това обяснения включваше множество ръкомахания и игра с пръсти. Много често ми се случваше да не знаят пътя до мястото, за което ги питам, или разписанието на интересуващия ме влак. Тогава си отваряха телефоните. Тези хора имат приложения за всичко. За секунди намираха каквото ми трябва и ми го показваха на монитора като продължаваха да ръкомахат, показвайки ми нужната посока. Дори ме подканяха да снимам с моя телефон показаната на техния карта до желания от мен обект. Не рядко се случваше да се върнат от пътя си и да ме придружат до моя обект. На мен ми ставаше неудобно, че ги ангажирам толкова. Те не изразяваха нищо друго, освен добрина и желание да ми бъдат полезни. Няма такива хора.
По-късно в метрото в Сеул се заговорих с един бял човек. По тези ширини толкова рядко се срещат други бели хора, че като видиш друг такъв индивид, му се радваш като на роднина. Оказа се, че господинът е от Австралия и от няколко години работи в Сеул. Пътува често и до Япония. Попитах го каква е причината тази високотехнологична нация на японците да се излага така и да не говори английски. Той ме погледна искрено учудено и ми каза „Те си имат всичко. За какво им е да учат чужд език. Целият свят се стреми към тях. Те не искат нищо от английско говорящите нации. Защо да им учат езика“. Да, толкова просто. Силните могат да си позволят лукса да съхранят културата и традициите си.
Докато попивах безкрайното им спокойствие и дисциплинираност, непрекъснато си напомнях една простичка истина, която много често споменавам напоследък – когато всички спазват правилата и никой не се старае да изблъска другия, или да измушенгийства някак, всички живеят много просто и спокойно. Японците са превели тази истина в ежедневие. Не се уморявах да ги гледам по опашките, или на светофарите. Това бяха най-дългите светофари в света. Нямаше светофар, който да свети в един цвят по-малко от 2 минути. А заради няколкодневните празници, по улиците почти не се движеха коли. Въпреки това всички спокойно и търпеливо чакаха 2 минути червеното човече да бъде изместено от зеленото на почти празните улици. Всъщност коли се движеха. Но го правеха така безшумно, че някак не ги забелязвах. Нямаше клаксони, резки спирачки. Всички шофираха изключително внимателно. Наблюдавах шофьорите на автобусите. Няма такова спокойствие. Вярно е, че никой не им засичаше пътя. Но стояха на пешеходни пътеки понякога безкрайно. Нито едно мускулче не трепваше по лицата им. Като истински будисти приемаха заобикалящата ги действителност спокойно и не създаваха излишно напрежение.
Друго много впечатляващо – никъде в цяла Япония, ама наистина никъде не се пушеше. Дори в парковете и на открито. Защото именно там хората са отишли да дишат въздух и няма причина да дишат вредните цигарени издихания на пушещите. Най-после, някой го разбира. Отново ще кажа – Япония е моята страна. В парковете и дворовете на дворците за пушачите бяха оградени с дървени плоскости едни заграждения и единствено там можеше да се пуши – за да не се пречи на останалите.
Въпреки че случайно избрах времето на пътуването си – първо спрямо почивните ни дни по Великден и второ според промоцията на катарските авиолинии, имах късмета да попадна в тази чудна страна по времето на едноседмичните им празници. Поради липсата на английско говорящи хора, не успях да разбера какви точно са тези празници. Разбрах единствено, че е исторически празник. По същото време същият празник се честваше и в Южна Корея. Трае цяла седмица и през цялата седмица всички хора почиват. Всички те бяха излезли по улиците, пълнеха парковете и храмовете. Другото уникално нещо беше, че по време на тези празници много японци се бяха облекли в традиционните им кимона. А да срещам непрекъснато японци в кимоно по древните храмове и дворци, си беше направо пътуване във времето.
Заради тези празници видях Япония пълна с японци. Може би в работна седмица нямаше да видя почти никого по уличите. Докато сега навсякъде бях обградена от тях. Можех да га наблюдавам – семействата им, отношенията им. Почти всяко семейство имаше по три деца. При това с много малка възрастова разлика. Явно решаваха въпроса с производството още в началото, а след това се отдават на отглеждането. И отново – спокойни деца на спокойни майки. Никоя не крещеше. Съответно и децата тичаха и си играеха без излишна истерия. Много често си постилаха покривка на тревата в парковете. Възрастните седяха там, а децата играеха наоколо. Както при нас, този пикник непременно беше придружен от хапване. Но за разлика от при нас, напълно отсъстваше придружаващата го смет. Никъде нямаше дори помен от някакъв остатък.
Тук е моментът да отбележа, че храната в Япония е изключително здравословна. Въпреки че по всички форуми четох, че храната в Япония е изключително безвкусна за европейския вкус, аз я намерих за изключително вкусна. Основно храната им наподобява тази, която ние познаваме от китайските ресторанти. По същия начин основата беше ориз, или паста. А върху тях се слагаше сос от месо и зеленчуци. Но всичко беше приготвено или на пара, или печено. Нямаше нищо, ама наистина нищо, пържено. Всичко беше приготвено с толкова много подправки, че нямаше как да не е вкусно. На място ми отпадна и другото притеснение, което придобих от предварително прочетените форуми – че в Япония храната е безкрайно скъпа. Може би е така в ресторантите. За щастие, във всеки град в Япония има множество мини маркети. В тях се продаваха напитки, салфетки, маски / много важен артикул за японците/ и кутии с храна. Те представляваха обикновено дву – степенни кутии – в долната част беше оризът, или пастата. А в горната – яхнията от месо, зеленчуци, гъби. Имаше достатъчно добро разнообразие. Една такава кутия струваше между 5-7 лв. количеството й беше напълно за две хапвания. Бяха разположени в хладилни витрини. Във всеки магазин имаше печка за претопляне, връчваха ми се прибори и салфетки. Имах избор или да хапна на масичката в самия магазин, или да си отнеса кутията в най-близкия парк и там да й се насладя. Имаше по-малки кутии – със салата – айсберг, или кълнове и риба тон, яйце, малко пиле. Те струваха около 3 лв. Няма да забравя оризовите бомбички. Те бяха най-забавни. Японците варят ориза по различен от нас начин. В общи линии, след като го сварят, оризът представлява една обща твърда и леко жилава маса. От нея оформяха или топки, или топкоподобни триъгълници. Във всяко от тях оризът беше овкусен или с парченца чушка, или с парченца нещо зелено, или люто. Консистенцията му беше такава, че след като го разопаковаш, си го държиш в ръка и го гризеш. Той не се разпада, стои като една обща маса. Точно като бомбички. И бяха доста вкусни. Струваха 1 лв., а количеството им беше точно, за да ги хапнеш с една кутия салата, или да залъжеш глада до следващия парк. Единствените сладки неща, които видях бяха сладоледите и едни типични сладки. Наподобяваха нещо като локум, така и не успях да разбера от какво точно са приготвени. Бяха ненатрапчиво сладки и изключително леки. При тази здравословна храна не беше странно, че всички японци бяха изключително елегантни.
Влаковете на Япония. Да е жив и здрав изобретателят им! Цяла Япония е буквално опасана от най-различни влакове. Особено ценни за брата турист бяха високоскоростните, наречени „Шинкансей“. Там на място установих, че едно е да си чел, че има такива влакове, които се движат със скорост 300 км/ч и съвсем друго е да го изпиташ. Всъщност, докато се возех в тези влакове, не усещах нищо особено. Единствено пейзажът през прозореца се движеше малко по-бързо. Тръпка беше разминаването с друг такъв влак. Както си седиш кротко в удобното кресло, изведнъж усещаш една вълна. Насрещният влак ни е срещнал. Малко се успокоиш и следва втора вълна – насрещният влак се е изнизал.
По-интересно е да си на гарата и то в замислено отнесен вид. Шинкансеят се появява така бързо и неочаквано, че целият подскачаш от ударната вълна, която създава. И докато се усетиш какво става, пред погледа ти се изнизва едно дълго и бяло нещо, на което само разгадаваш, че може би лентата по средата е създадена от прозорци. В следващия момент бялото нещо ти излиза от поглед и следва втора ударна вълна. Неповторимо усещане. Оказа се, че видът и реакциите на туриста в този момент, от своя страна, са страшно забавни за намиращите се наоколо японци.
Най-хубавото за туриста беше така наречения „Japan rail pass“. Предвижването с влак, както и повечето стоки и услуги в Япония, е доста скъпо преживяване. За щастие тези мъдри хорица са създали този „Japan rail pass“, което си е карта за пътуване единствено и само за чужденци. Цената на тази карта за 7 дни беше 230 евро. Тоест, срещу тази сума, придобиваш правото да се возиш из всички линии на компанията „JR“. Но доколкото тя имаше мрежа из цяла Япония, на практика срещу тази скромна сума аз придобих правото да обиколя страната. Все пак на 200 км. разстояние аз се предвижвам за около 40 минути.
Неписаните правила по гарите. Всъщност може и да са писани. Но както стана вече ясно, повечето надписи и писания бяха изпълнени с японски йероглифи. Може би тук е моментът да отбележа, че никак не съм овладяла тяхното писмо и четмо. Та, намирането на перона, от който тръгва нужния ми влак не беше трудно. По правилата на „Japan rail pass“ трябваше да мина покрай служител, на който да го покажа. Винаги използвах този момент, за да произнеса в лицето на служителя ясно и отчетливо името на града, или станцията, към която съм се насочила. Срещу това винаги получавах цифри, изобразени посредством пръстите на ръцете, които показваха нужната ми платформа. Понякога тези пръсти бяха придружени от словесно изговаряне на определени звуци. Много по-късно успявах да възприема, че тези звуци би трябвало да значат цифрата, еквивалент на броя пръсти на английски. Но да разбера точната дума от японското произношение, си беше наистина добро предизвикателство.
И така, на нужната ми платформа попадах доста лесно. Оказа се, обаче, че това не е цялата приказка. Е, разбрах го на принципа „проба- грешка“. Въпреки очакванията ми, на тази платформа не спираше само нужния ми влак, но и доста други. И тук опрях до светещото табло. Там определено нещо пишеше. При това дори в различни цветове. По цифрите се ориентирах, че явно се отнася до разписанието на минаващите влакове през платформата. Но от съпровождащите ги йероглифи ама никак не успявах да разбера дестинацията и вида на влака. А на всяка платформа спираха поне по три вида влакове. Първият вид – споменатият вече Шинкансей, който се движи с 300 км/ч и спира на 1-2 спирки до крайната дестинация. Следващият вид бяха така наречените експреси, които се движеха със скоростта на нашите такива и спираха на доста спирки. И третият вид –„локални“, които спираха на всяка паланка, а в големите градове играеха ролята и на метро. И съвсем естествено възникна въпроса- и как да разбера кой е моят. А те спираха през минута – две.
Понеже японците са много дисциплинирана нация, навсякъде по платформите имаше оформени стройни опашки от хора.
На много места по платформата, на разстояние колкото от врата до врата на влака, имаше нарисувани стъпки и хората се нареждаха върху и след тях. И когато влакът спираше, изчакваха се излизащите и съответната опашка плавно и без блъскане се всмукваше във влака. Редът на опашката беше изключително важен, тъй като от него зависеше дали ще има място да седнеш, или ще пътуваш прав. А на дългите разстояния това обстоятелство не беше без значение.
Тук е моментът да вметна, че отстъпването на място в Япония не е познато. При никакви изключения. В случай, че не бяха влезли навреме, прави стояха и бременни жени, и възрастни хора, и майки, гушнали децата си. Когато видях това, започнах да наблюдавам хората в купето. И тогава разбрах, че това е напълно обичайно. И в нашите автобуси и влакове има подобни гледки. Но при нас и седящият седи с една гузна физиономия, и стърчащият до него изобразява с лице и тяло явното си възмущение от тази невъзпитаност. За разлика от всичко това, японците бяха с еднакво спокойни лица – и тези, които не отстъпваха, и тези, които стояха прави. Просто такива са правилата – който е пръв на опашката- той ще седне. Останалите търпеливо си пътуват прави. Случи ми се и нещо още по-странно. В едно от пътуванията ми се качих на доста празен вагон. Седнах на двойна седалка и тъй като наоколо беше пълно с празни седалки, си сложих раницата на седалката до мен. И така съм заспала. Събудих се при вече пълен вагон с правостоящи, буквално стоящи един до друг. Никой не ме беше притеснил да си махна раницата, за да седне. Естествено, веднага я махнах. Едва след това стоящият най-близо ми се усмихна, седна и ми благодари около 2 минути. Явно толкова е важно спокойствието на другия, че не го нарушават дори пред алтернативата да пътуват прави около един час.
След това лирическо отклонение, се връщам на платформата в опит да уцеля правилния влак. В един момент забелязах, че на платформите има оформени по няколко успоредни опашки. И при пристигането на определен влак, във влака се изнизва само едната опашка, а останалите си седят мирно и си чакат другия влак. И тук дойде помощта на приятел. Посочиха ми, че на пълното с йероглифи табло до всяко редче, което явно обозначаваше отделен влак, освен цифри, означаващ часа на пристигане, имаше и по един символ – триъгълник, или кръг. Третото някак го забравих. След поглеждане към пода на платформата вече ясно се виждаше, че пред нарисуваните стъпки има нарисувано и съответното триъгълниче, или кръгче. И всъщност всяка опашка се оформяше зад различното символче, съответстващо на нужния влак. Елементарно и просто.
На всяка гара звучеше музика от пеещи птички. Имах чувството, че този звук действа на подсъзнателно ниво и създава у околните невероятно спокойствие. Всъщност по лицата на японците навсякъде се четеше именно това- пълно спокойствие и релакс.
А чистотата беше просто пословична. Чисто беше дори между релсите. При това не просто чисто. Изглеждаха като току – що разопакована детска игра. Не мислех, че е възможно, преди да го видя.
Японските капсули за спане. Отново – да е жив и здрав изобретателят им! За тях бяха чела още преди много години. Мисля, че дори не бях тръгнала да пътувам още. Даже гледах и документален филм. Там се казваше, тъй като японците работели наистина много, понякога имали нужда от почивка в средата на работния ден. А понякога така сливали работните дни, че нямало време и смисъл да пътуват до в къщи за нощния сън. Затова изобретили тези капсули. В оригинал и за японци те представляват едни чекмеджета / наистина като в моргата/. При оригиналните, след като влезе човекът, те се затварят толкова плътно, че на практика са свето и шумоизолирани. Идеята им е почиващият вътре да може наистина да се откъсне от цялата заобикаляща го действителност и да събере сили за продължаване на работния ден. Докато се готвех за пътуването си и търсех места за спане установих, че единственият евтин вариант в Япония са именно тези капсули.
Първата по цена стая в хотел е в пъти по-скъпа от цената на една капсула. А тя беше 15 лв. на нощ. Разбира се, без да се замислям, си резервирах навсякъде именно такива капсули. И тръгнах натам с едно глождещо ме притеснение дали чисто физически ще се събера. Все пак размерите са ми една идея над средно статистическия японец. Но за пореден път установих, че това е една велика нация. За чужденците бяха направили усреднен вариант. Капсулите за чужденци не приличат на чекмеджета, а на ниши в стената. При това на височината на стаята има само две капсули. Тоест, имаше си пределно много място можех да седя на колене и спокойно да се обличам. На ширина също бяха достатъчно широки. А отпред имаше перденце, което ме отделяше от останалите. За багажа имаше предвидени специални рафтове. И всъщност изкарах доста комфортно и изключително евтино.
В Осака пък тези капсули бяха заместени от цели стаи. С миниатюрни размери и без никаква шумоизолация гипсови стени, но стаи.
Като прекрасен завършек на всички хубавини в Япония, в страната на практика липсваше дребна престъпност. И туристите, както и местните жители можеха да разполагат с времето и желанията си както намерят за добре, без да се съобразяват с каквито и да било очакваеми неудобства.
И благодарение на всичко описано пътуването и Япония си беше истински лесно и евтино преживяване.
