Част втора – Осака

След като кацнах на летище Токио, първата ми грижа беше да се снабдя с онази „Japan rail pass“, която щеше да ми позволи в следващите седем дни да си миткам необезпокоявано из страната със скорост 300 км/ч. Нали именно заради нея придобих смелост за това пътуване.

И тръгнах по прочетените в нета стъпки. С ескалатора слязох в подземния етаж на летището. Леко вдясно се намираше червената будка на  железниците. Тя се оказа и едно от наистина малкото места, в които се говореше английски.  Всъщност, туристически офиси с англо говорящи служители имаше по повечето ж.п. гари. А доколкото именно посредством влаковете пристигаха туристите, тяхното безгрижно пътуване беше обгрижено доста успешно.

Тъй като бях пристигнала в страната с доста късен полет, служителката се съгласи да ми издаде  „Japan rail pass“ от следващия ден. Така придобих допълнителен ден за обикаляне. Но и необходимост от място за първата ми нощувка. Умишлено не я бях резервирала, защото тайничко се надявах именно така да се стекат обстоятелствата. А за нощуване на самото летище си имах вече изграден доста успешен навик. А летище Нарита предоставяше на пътниците не само възможност за преспиване, но и ги обгрижваше с нечакан комфорт. За първата ми нощувка си харесах едни мини салон с дълги пейки и огромно количество саксии с високи растения. Този салон разделих само с още две дами за цялата нощ. И се наспах, в общи линии, достатъчно добре.

В края на онази вечер се оказахме сами в един от салоните. Във времето, в което вече трябваше да спим, бяха изключени уредбите / доколкото нямаше нужда да се обявяват пристигащи и заминаващи полети/ служителите на летището изключиха дори  осветлението. И ние спокойно си заехме по една дълга пейка. Някои от туристите предвидливо си носиха и спални чували, които разпънаха на пода. И така в тишина и тъмнина си изкарахме една изключително спокойна и дарила ни с необходимото отпочиване нощ. Сутринта към шест часа включиха осветлението. И това  беше и добре, защото така както си спяхме, спокойно разположили се, някой от нас ни грозеше опасността да си изпуснат полета.

За пореден път японците  ми показаха как може хем да се грижат за спокойствието на хората си, хем и работата да върви. Тази прекрасна грижа не беше се отразила нито на количеството полети, нито на количеството туристи и други хора, които посещаваха държавата.

Да се върна на онази първа нощ. Добре отпочинала, на сутринта хванах първия „Шинкансен“ /Shinkansen/  за Осака.

Именно там бях направила резервация за всичките ми нощувки в периода на ползването на моята „Japan rail pass“.

Първоначалното ми чудене дали да не нощувам в различните градове отпадна, когато се уверих от картата, че  Осака се намира на изключително удобно място. И на разстояние от 90 до към 200 км. от всяко градче, което исках да посетя. А тези километри със скоростта на „Шинкансен“ /Shinkansen/  от300 км в час, можеше и ги  преодолявах за по-малко от час. При това положение   да стягам и да пренасям багаж всеки ден, да губя време в търсене на  ново място за нощуване, в настаняване и освобождаване на стаята, си беше пълно кощунство. Ето защо прекарах времето си в Осака, като всеки ден правих лъчове до избраната от мен дестинация.  Последните часове на последния ден на действието на картата ми отпътувах обратно за Токио. Там  останах още два дни, след което продължих пътуването си към Южна Корея.

Другата изключително важна причина да остана в Осака е, че в града се предлагаха в пъти по-евтини нощувки от Киото и Нара.

 

На пръв поглед Осака ми се стори леко скучен и безизразен. Но след няколкодневен престой успях да го видя по много различни начини.

Всъщност това е един много особен град. На пръв поглед, действително, леко сивеещ жилищен град.

Да, няма много храмове. Но пък тук е един от най-древните им храмове, запазил старинния облик на старите храмове. Да, няма особени забавления, но пък тук е една от най-живописните улици за нощен живот. Не бива да се пропуска и улицата на гейшите с най-истинските чаени церемонии.

И да тръгнем стъпка по стъпка.

Осака – градът с космополитните сгради. Онези, заради коити ми сивееше.

Буквално сгушен между новите постройки, си живееше спокойно, както векове наред, един от най-старите им храмове.

Отново насред високите блокове се разпростираше и старият замък на Осака.

А в алеите на изградения на територията му парк се срещнах за първи път с уличната храна на Япония. Може да беше улична, но това обстоятелство не беше повлияло на здравословността й.

А местните поданици си взимаха нужната им храна и напълно спокойно се разполагаха в близките тревни площи за пикник на прекрасно място.

Последвах примера им.

И подкрепена, се насочих към величествената сграда на замъка.

В края на парка имаше нещо като търговски център, в който също се предлагаше храна – топла, или за хрускане.

Последвалата ми разходка из улиците на града ме срещна с най-сладките малки япончета.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

И с напълно обичайния за Япония паркинг пред магазин, или обществена сграда.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Въпреки множеството коли, японците все още обичайно се предвижваха и на велосипеди. И което беше много странно за мен, нямаха изрично определени за това вело алеи. Колоездачи и пешеходци мирно деляха широките тротоари. Доста време ми отне да ги наблюдавам и да разбера причината за това мирно съжителство. И я установих – просто всички бяха спокойни. Грижеха се за интересите си и не пречеха на другите.

Колоездачите караха внимателно. Пешеходците им отстъпваха. Никой не крещеше на другия с претенции за нарушени права. А всички мълчаливо се съобразяваха един с друг.

 

Моята пешеходна разходка ме изведе до реката.

Поради географското местоположение на Япония, тук слънцето залязваше в късните следобедни часове. За сметка на това, 6 часа сутринта вече беше достатъчно светло и подходящо за начало на следващия ден.

Заради тази особеност, стигнах до хостела си вече по тъмно.

И тук се натъкнах на една крайна особеност на „моята“ метростанция – тази, до която се намираше хостела. Напълно скучна и с нищо неотличима от единия й вход. Такива бяха самият вход и улицата, водеща към него. И именно по тази улица обичайно се прибирах.

Докато една вечер не обърках изхода. И излязох в съвсем друга реалност. Сивотата на моята улица беше заменена с пъстротата и цветовете на нощния живот. От другата страна на метро станцията се оказа пешеходна и търговска улица с увеселителни заведения, театри  и много светлина. И то не само улица, а цял квартал, наречен Dotonbori.

Почувствах се като Алиса в страната на чудесата. И дори не беше се наложило нито да пия нещо, нито да ям едни вълшебни гъби. Излишно е да казвам, че от тази вечер предпочитах за нощните ми прибирания именно веселата шарена улица.

Виж го ти Осака! Скучен и сив бил. Пъстротата  на Dotonbori се погрижи за развенчаване на този му имидж.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt