Ми, така е. Макар и не толкова точна наука като математиката, и литературата следва своите закони. И на живо се убедихме в това ние по време на това злополучно пътуване.
Тъкмо целокупно всички приехме, че всички неуредици до този кулминационен момент вече са направо достатъчно невероятни. Дори част от хората ни, приятели на българският ни водач, започнаха да подпъхват едни философски размисли от типа „Е, хайде сега, то се случва“ и прочее.
И настъпи тя. Кулминацията. В цялото си царствено величие.
А започна след преминаване на границата Белиз-Гватемала. За да бъда честна, след прекрасна почивка в Белиз. Може би именно заради доброто отпускане на белизкия бряг, бдителността ни беше притъпена и не вдигнахме бунт още на първия й ден. Та се стигна до тези тежки последици.
Но, да спазваме все пак литературните закони и да започнем с въведение към ситуацията.
Който е чел пътеписа, това е онзи култов момент, в който сме преминали границата Белиз – Гватемала и чакаме наетия от агенцията ни бус на бензиностанцията.
За тези, които не са го чели. Значи, преминахме ние границата Белиз-Гватемала. И започнахме да чакаме същия този бус.
Кратката версия е, че вместо обещаните ни няколко минути, го чакахме повече от два часа. Обаче пък пак нещо бяхме изубили връзка с Космоса/ в лицето на шофьора на буса/ и не знаехме кога точно ще пристигне. Заради това оползотворихме тези повече от два часа именно в трепетно всекимоментно очакване. Та не можахме нито да хапнем, нито друго.
И дойде великият бус.
Даааа
Че беше тесен и прашен, смути голяма част от групата. Че седалките му бяха изключително тесни, смути и мен. Доброто ни възпитание и бодър поглед на живота, обаче, ни дариха и този път с философски поглед на създадената обстановка. Е, в крайна сметка, няма да сме дълго в него!
Само че по времето на философския поглед все още не бяхме потеглили.
Няколко минути след потеглянето му осъзнахме колко никак не сме били прави. Явно се очертаваше да сме дълго в буса.
На равен, прав и качествен път Бус-ът пътуваше на първа скорост. Плахите опити на шофьора ни да премине на следващата, втора предавка, завършваха след не повече от няколко секунди с връщане на първа. Излишно е да казвам, че развиваната скорост надвишаваше с много малко човешкия пешеходен ход. А за да преодолее дори малки наклони, прибягваше и до други древни практики като гасене на климатика. С ужас и благодарност си спомнихме за стръмните наклони на градчетата от началото на пътуването ни. Добре че не ни се налагаше днес да ги преодоляваме.
Като го гледахме как едвам пъплеше по доста равните пътища, все повече се убеждавахме в правотата на един от мъжете ни, че това превозно средство можеше да послужи единствено и само за предаване на скраб.
Всъщност, с бус-а до бензиностанцията пътуваше нашият изоставен другар Алфред. Поради това, че туристическата ни агенция не му осигури преминаване в Белиз, той изчака времето на нашия престой в Белиз, в хотел в Гватемала. При пристигането си той сподели с мен, че бус-ът е с негоден двигател и пътува изключително бавно. Обясни ситуацията и на българския ни водач. Но, както обикновено тя пренебрегна оплакванията на член на групата и запътувахме из пътищата на Гватемала.
По програма ни предстоеше наблюдаване на залеза в Тикал, а на следващия ден посрещане на същото място и на изгрев. Е, с това темпо едно беше сигурно. За изгрева ще се класираме!
– Кажете му да не жали газта! –провикна се човек от групата.
– Той не я жали, повярвай!-отговори друг.
И наистина. Двигателят ревеше като ранено животно. Но явно беше на умиране, та натискането на газта, освен шумови ефекти, не водеше до прибавяне на скоростта.
На плахите въпроси относно храна, вода и тоалетна по пътя, българският ни водач реши да вземе ситуацията в свои ръце. За нея било най-важното да стигнем по залез в Тикал. /Е да, обратното щеше да бъде неизпълнение на програмата/. Заради това нямало да направи компромис за тоалетна и храна. На неодобрителните ни възгласи ни предложи все пак някакъв избор. Трябвало да изберем дали искаме да видим Тикал, или да „пишкаме“. Да, истински професионално отношение!
Безкомпромисността на изявлението на човека, на когото сме платили, за да се грижи за нашия комфорт и безопасност по време на пътуването ни в тази далечна страна, издигна някои въпроси сред нас. Защо всъщност трябва да правим компромис с обявената предварително програма? Все пак при груповите пътувания има законово регламентирани почивки. И как така естествените нужди като „пишкане“ са нещо, за което трябва да бъдем благодарни. И ако скоростта на бус-а не позволява те да бъдат удовлетворени, какво всъщност да ги направим и как да ги спрем в случай на нужда? И защо всъщност не наемем годно превозно средство?
Все въпроси, които останаха без отговор. А, всъщност имаше отговор. Българският ни водач ни уведоми, че всичко това се случва зареди лошата карма на групата. Мда. Единственото, което мога да сътворя като мисъл при този култов отговор.
В отчаянието си един от нашите изви глас, имитирайки доста успешно незалязващия чалга хит „Водка с утеха“. Да, явно положението беше фрапиращо.
Още по-големи размери придоби то за мен на другата сутрин. Но, да спазваме законите на Литературата и да я караме поетапно.
Пристигнахме все пак ние в Тикал. Късно и два пъти по-дълго от посоченото в програмата време, но все пак отгледахме Залеза.
На другия ден водачът ни –шофьор в 4.00 сутринта тръгна да среща Изгрева с част от групата. След това направи пълна обиколка на Тикал с всички.
И на обяд, натоварени в неудобния и мръсен бус, започна нашето дълго пътуване към Кобан. Убедени в неизправността на буса от прехода на предишния ден, всички до един помолихме настоятелно българският ни водач да смени това неизправно превозно средство. Мислите, че поне се извини? Е, чак пък толкоз! Просто високомерно отсече „Няма да бъде сменен преди да пристигнем Антигуа“.
Според програмата Антигуа беше крайната ни точка. След това предстоеше единствено полет до България. Тоест, отговорът беше, че бусът няма да бъде сменен изобщо. То след Антигуа и нямаше смисъл. Нали все пак със самолет щяхме да пътуваме до родината.
И така планираното за 6 часа според програмата пътуване, на практика ни отне 13 часа.
Примирени с грубото отношение на българския ни водач, и безнадеждността на груповото пътуване, членовете на групата ни потърсиха начин да прекараме все пак явно дългото време в буса. Все пак, към онзи момент никой от нас не очакваше колко лоша може да бъде ситуацията всъщност.
Не мога да пропусна да спомена невероятните ни българските мъже. Истински са ни! И добре че толкова прекрасни техни представители се случиха в нашата група!
Разбрали безпомощността си в промяна на ситуацията, като истински пазители на пещерата, започнаха да взимат мерки за спасяване на каквото може.
На първо време трябваше да се укрепи буса. Че ако вземе и да се разпадне по пътя, с безотговорността на агенцията ни, най-вероятно щяхме да си отлежим в някоя канавка.
С много салфетки направиха приспособление, с което позакрепиха развалената врата на буса. Вече шансовете някой от човекоплатците да изпадне в движение, значително намаляха.
Със същите тези салфетки укрепиха и незакрепените добре прозорци на буса към самия бус. Вече щяхме да имаме и някаква, съмнителна наистина, но все пак, защита от външния свят.
С „миши опашки“ пък закрепиха подвижните корнизи на падащите върху човекоплатците пердета на буса.
Спасили племето от най-фрапантните опасности, като истински мъже се погрижиха и за настроението ни. Закрепиха тонколонка на вече значително по-стабилния корниз и потече насред тази безнадеждност музика.
От къде изнамериха цялото количество хартия и особено миши опашки, за укрепителните работи, дори не разбрах. Какво да ви кажа. Подготвени хора. Цена нямат нашите мъже!
Излишно е да казвам, че българският ни водач удобно се беше дистанцирала от човекоплатците като беше потънала в първата седалка и дори не се обърна. Не да помогне, опази Бог. Та тя е великата, на която е платено да обслужва човекоплатците. Не е някаква обслужваща, на която е платено от човекоплатците. Дори не погледна. Ей, така от любопитство. Пък и да беше се включила, беля. Не. Как беше – щом не съм видял, значи не го е имало. Пък и човекоплатците си се справят. Ако не измрат, пак добре. Ще си припишем заслугите. И ще отричаме.
А в тясното и мръсно купе потече музика. В момента, в който запяхме „Две праскови посях и две череши“, шофьорът се опита да смени скоростта на буса от първа на втора. Явно го уплаши нашето пеене. Обнадеждихме се ние. Ако това ще е стимулила, ние можем още да пеем.
Ние можехме. Ама бусът не можеше. Колкото и да го мъчи, втората скорост издържа не повече от няколко секунди. И отново си минахме на единствената възможна първа. Иначе поддържахме напълно константна скорост. Около 5 км/ ч.
Настъпващата тъмнина препускаше зад прозорците. А с нея и битието на наследниците на древните маи. Както се казва, бяхме на вечерно посещение на милите ни домакини. Преминавахме през нощния живот на маите в Гватемала.
Минахме покрай училище. Скоростта ни беше такава, че спокойно надникнахме през отворената врата. Учител. Заспал ученик на един от чиновете. Нещо се търкаляше по пода и никой не му обръщаше внимание. Ако бусът беше намалил само с още един км/ч скоростта си, щяхме да успеем да решим и задачата, изписана на дъската.
Минавахме села, къщи, църкви и просто чакащи нещо хора. Някой ремонтираше мотор, други просто се прибираха, гушнали децата си.
А времето летеше. Само нашият бус едвам креташе.
Настана и Залезът. Напълно безплатно, за разлика от скъпо платения вчера над Тикал.
И по нищо не му отстъпваше. Загледахме се ние през прозорците.
-Велик залез! -Се изтръгна от гърдите на всички.
Един от мъжете ни, загледан в красивото небе отбеляза „ А да знаете колко ще е страхотен изгревът!“.
Първоначалните ни опити да го погледнем с насмешка бързо се изпариха. Ами, с тази скорост явно и него ще видим от буса.
Диджеят поздрави групата с настъпването на залеза с вечния „ Хотел Калифорния“.
-Дами канят – прозвуча подканящо.
-Имам и шапка –донесе се от предната част.
– А, аз не ставам. Ще взема да получа комоцио в тази теснотия.
Как да ви кажа. Автобусът си беше истински нисък и тесен. Но пък ако някой все пак успееше да изтанцува блус насред тази теснотия…..
Огледах се. Не, нямаше желаещи да предприемат това обективно невъзможно начинание. Всеки кротко се беше свил на тясното отредено пространство.
Луната ни следваше неизменно. Легнали полицаи убиваха и така не високата ни скорост. Все пак за нашия бус си беше предизвикателство преодоляване и на подобно препятствие.
И миризмата на рапани. От къде дойдоха рапаните? Как да ви кажа, има страшен виц по повода. Ама, ще се огранича с възпроизвеждане на фактите.
Значи, двама от нашите членове не устояха на прекрасността на рапаните на острова в Белиз. И си загърнаха по два-три. То лошо си няма. Лоша беше миризмата. За незапознатия европейски читател, рапаните са живи същества. Преди да се ползват за украшение, трябва да се убие живеещото в тях същество. А то, като всяка мъртва твар, смърди на мъртва твар. Друго по-приемливо политическо коректно обяснение не успях да сътворя.
А най-интересното е, че смърди по този начин няколко дни. До полета за родината се очакваше да приеме поносими за граничните служители размери. Но в този конкретен момент, за да се превърне в търпимо, тези рапани бяха увити в много хартия и найлон и оставени под задните седалки. До руските ни братя. В крайна сметка, като им смърди на тях, ние какво да направим. Руската школа и този път даде своето. Грам не се оплакаха двамата ни руски приятели. Оплакахме се ние. В момента, в който единият рапан се беше развил по време на дългия преход.
А миризмата, освен че внесе оживление сред дългото пътуване, стана повод и за общо забавление. Разследване защо мирише. И в главен разследващ се превърна една от нашите дами.
-Видях единия- провикна се тя.
– А, ето го и другия. Тръгнал към първите седалки.
Е, мистерията беше разгадана. Гордите притежатели се надигнаха в тясното купе и успяха да задушат миризмата в още повече хартия и найлони.
И продължи монотонното ни пътуване в нищото.
В един миг настъпи ново оживление в тясното купе. Причината ? Ами, бусът предприе маневра „изпреварване“. Нашият бус! Изпреварване! Това си беше събитие! На спрял автобус, но все пак.
- Не дишай, изпреварва! – провикна се някой от групата.
Всички станахме прави. Всъщност, полуправи. Само това движение позволяваше тясната кабина. Сгънати и затаили дихание, помагахме с тяло и душа на немощния кон и половина, останал под капака на двигателя.
Само няколко минути и маневрата беше завършена. Добре че пътищата на Гватемала бяха освободени от натоварен трафик.
Приседнахме всички облекчени. Героизмът на буса и шофьора си заслужаваше музикален поздрав.
„Бургаски вечери“. Трети път.
– Какво да направя, за да спре тази музика? – жално попита металистът от нашето купе.
Диджеят ни прегърна ситуацията. Веднага предложи вариант.
-Да виждам вдигнати ръце с банкноти!
И идеята беше възприета. Започна броенето на пари. Пък после, не било всичко пари, приятелю.
Въодушеви се нашият ди джей. Ракиеното време и отворения ром в буса някак логично доведоха до следващата му стъпка.
И зазвуча в купето музика.
Всичко вървеше направо прекрасно.
И тръгна „Куцо магаре, мале лей“.
То хубаво тръгна, ама тръгна да слиза и металистът.
- Слизам! – изрева той.
Не беше всъщност никак лоша идея. Щеше да се резтъпче и да влезе пак. Така или иначе, скоростта на буса не надвишаваше тази на нормалния човешки ход.
Настана оживление. Вече повечето искахме да слезем.
- Не пипайте вратата!- истерично се провикна явно най-разумният от нас.
И правилно. Тъкмо я бяха закрепили със салфетки.
Отново примирено седнахме.
И запътувахме ние с Тъмнината и Луната. А пътят не беше нито кратък, нито лек. Беше си дълъг и тежък.
Опитът на представителя на агенцията на хвърли вината на лошите пътища се изпариха пред вида на асфалтирания, без дупки и с чудесна маркировка път, по който пъплеше нашият бус. Изобщо не й се получи! Нищо им нямаше на пътищата. Просто нашият бус душичка нямаше.
И ни изпреварваха всички наред. Със завист гледахме през прозореца поредният добре изглеждащ бус с щастливи туристи в него. Ми, нали и ние си бяхме платили?! И то изключително висока цена на фона на безкрайно ниските цени по пътя ни. Защо така бяхме наказани?
Голяма част от групата, изтощени се отпуснаха върху неудобните седалки за лека дрямка.
Не успях да последвам аз добрият им пример. Теснотата на неудобната седалка беше в такава степен, че ме беше принудила да се сгъна във вече болезнена поза. Наличната ми дискова херния вече започна да напомня за себе си с начатък на първоначалните болки.
Не продължи дълго и дрямката на останалите.
Бусът навлезе в път с много завои. И въпреки продължаващото добро качество на пътната настилка, вече съвсем изнемогна. Плашещият звук на двигателя му на всеки нов завой създаваше съмнение дали въобще ще може да продължи. Към това притеснение се прибави и фактът, че нашият шофьор беше станал, за да тръгне с групата в четири часа сутринта на днешния ден. И след като посрещна Изгрева с част от групата и извърши пълен обход на древния Тикал с цялата група, се беше качил зад волана. Където прекара 13 часа. Никак не се съмнявахме във величието на духа му и научната му квалификация. Притеснявахме се от пределите на човешкият му организъм
Осъзнали този факт, нашите мъже вече не можаха да затворят очи. Вместо това цялото им внимание беше насочено към шофьора ни. Жадно ловейки всяка негова реакция, бяха готови да скочат и да поемат волана във всеки един момент, в който очакваха водачът ни да клюмне, или да покаже признаци на заспиване. Музиката спря. Разговорите се ограничиха единствено до обсъждане поведението и движението на тялото на водача ни.
Изтощени от това напрежение, се огледахме наоколо. Първоначално из зад прозорците на буса прозираше единствено тъмнината. При продължително взиране, обаче, осъзнахме, че всъщност се намираме в джунглата. В този късен час вече нямаше нито насрещно, нито попътно движение.
И каква беше ситуацията? В 12 през нощта ние пътувахме из джунглата на празен път с неизправен бус, от рева на двигателя на който бликаше непрекъсната заплаха всеки момент да ни изостави. А както вече се бяхме убедили от предните дни, туристическата ни агенция не беше подготвена за подобни ситуации. Какво можеха да направят служителите й ли? Например, при констатация неизправността на буса и молбата на цялата група от предния ден, да сменят буса. Те отказаха.
Тази безхаберност ни върна към спомените за изставянето на Алфред. Преди няколко дни го бяха зарязали сам в чужда държава, без дори да се погрижат за него. Това ли ни чакаше? Така ли щяха да зареждат и нас – сами насред тъмната джунгла, предоставени на волята на излизащите за лов диви зверове?! Осъзнаваха ли те изобщо, че са поели ангажимента да превозят живи хора из дома на хранещи се с месо хищни животни?
В тези мрачни мисли и преминаха последните два тягостни часа на нашето пътуване. Слава Богу, малко след един през нощта най-после пристигнахме. Живи. Здрави не. Но на фона на преживените ужас и страхове, към този момент и на това бяхме благодарни.
Пък си и бяхме платили. Както отбелязаха нашите мъже за пореден път на това пътуване, срещу парите си бяхме получили един истински голям *Тур.
Истинската драма на това злополучно пътувание настана на следващата сутрин.
След 13 часовия преход, сгъната на дясната седалка, аз се събудих с остри болки в кръста и невъзможност да се движа. Единственият начин да отида до банята, беше куцайки и изтърпявайки страшна болка на всяка крачка.
От агенцията явно бяха информирали българския ни водач за моята нощна кореспонденция с тях. Та тя ме посети в стаята ми. Видя отчайващото ми състояние. Обясних й, че заради заболяването ми такива преходи биха могли да доведат до пълното ми обездвижване, до необходимостта от болничен престой, и не дай Боже, операция. А такава перспектива в Гватемала беше, меко казано, умопомрачително плашеща за мен. Единственото, което исках в онзи момент, е някак си преди наложителна оперативна намеса, да успея да си стигна до родината, пък там каквото сабя покаже.
Без дори да се извини за отказа си да смени негодното превозно средство с годно такова / за което бяхме платили/, българският ни водач плахо предложи да потърси туристическа клиника, в която да отида на преглед.
Тръпки ме побиха при това й предложение. Отново в съзнанието ми изплува образът на нещастния Алфред, отдалечаващ се самотен в самотната лодка към неизвестното без придружител от агенцията, след като не му осигуриха влизането в Белиз.
Така ли щеше да ме остави и мен в клиника в Гватемала? Без придружител, без сигурност какво ще се случи с мен.
Както му каза на него „Ето, върви в лодката с този непознат чернокож и ако има стая в хотела, ще те настанят“. И мен ли така щеше да изпрати в неизвестна посока на принципа „ако има, ще..“.
Страхът бил силна мотивация, казват. Оказа се точно така. Изправена пред лизео на невеселата перспектива стегнах се аз, събрах си силите. Изпих коктейл от нестероидни и обезболяващи и си закуцуках към бус-а. И така изкарах до края на злополучното ни пътуване. Шепа лекарства всеки ден и ежеминутно преодоляване на болката. Че и поставяне на усмивка на лицето, за да не травмирам околните и себе си. И това, след като си бях платила прескъпо за обслужване и предпазване от неприятности.
Точно днес, когато пиша тази част от пътеписа, една близка ме попита как смея да пътувам сама и не се ли боя да ми се случи нещо неприятно.
Как да й отговоря. Ето, в случая не пътувах сама. Бях платила на агенция, която да ми организира пътуването, чийто представител да ме придружава в пътуването и да се грижи за комфорта ми по време на моята отпуска / времето за събиране на добри впечатления и отмора/. И вместо това получих страхове за сигурността си, увреда на здравето ми, болки и страдания.
При такова организирано пътуване колко всъщност да е страшно да пътувам сама?! Подобни неприятности не ми се бяха случвали при самостоятелните ми пътувания. Защото си ги организирах с грижа към сигурността и комфорта на мен и придружаващите ме приятели.
За всичките ми пътувания и толкова обиколени държави, само два пъти съм изпитвала основателни притеснения. Е, при това пътуване ми се случи за трети път.
Мислите, че с това драмата привърши? Абе, то и аз си го мислех.
Но не би. Надежда всяка за това оставете!