Помните ли от уроците по литература как всяко литературно произведение си има завръзка, кулминация и развръзка.
Е, настана и завръзката на нашето пътуване.
А тя ни настигна при преминаването на границата Гватемала-Белиз.
За тези, които не са прочели нарочния за това пътепис, леко въвеждане във фактическата обстановка.
Значи, час и половина пътувахме с бясна скорост с лодка по море, за да пристигнем до белизката граница. Точно същото разстояние беше и на обратно. И него предстоеше да премине, при това напълно сам, единият ни руски другар.
Започна всичко невинно, както се казва. Подредихме се на опашка за паспортен контрол. И един по един членовете ни преминаваха.
Като натоварена с отговорността за Виктор и Алфред, аз чинно си чаках първо да минат те. И си се мотаех към края на опашката.
Всичко вървеше добре до момента, в който се оказа, че Алфред не си носи паспорта с шенгенската виза. А в Белиз без специална за това виза могат да влизат граждани на Европейския съюз и САЩ, съответно хора, които имат американска, или шенгенска виза. Алфред имаше, но от туристическата ни агенция, на която беше платил за пътуването си, не му бяха споменали необходимостта да я носи, нито пък да я има, беля. На укора от водача ни защо не си я носи той отговори, че преди тръгването си е изпратил мейл до агенцията с въпрос дали на него, като на руски гражданин, са му е необходими някакви документи за пътуването. И от агенцията не са му отговорили да са му необходими такива.
След проведен разговор с колегите си, българският ни водач, първоначално смутена, след разговора, напълно уверена в безхаберието си, смело заяви пред групата, че вината не е тяхна. Защото колегите й са му отговорили. А отговорът бил „ Ние носим отговорност само за българските граждани.“
В очите на всички се четеше едно единствено. И кратко. Ко???
От изразената убеденост в правотата си, ми стана ясно, че е безсмислено да й обяснявам, че първо, това не е отговор на въпроса трябват ли му документи и какви. И второ, не той е трябвало да пита, а те, като хора, на които е платил, сами е трябвало и са били длъжни, беля, да му посочат какво му е необходимо. Все пак, това е част от туристическата услуга, някак си. И като са заявили нежелание да носят отговорност, всъщност не са се лишили от необходимостта да я носят. Нито пък са се освободили по някакъв магичен начин от нея.
Не изхабих енергия за подобно разясняване. Не виждах и смисъл в подобно начинание.Използвах я в опитите си да му помогна. Останах с него. Все пак, без моя превод, той нямаше как да се разбере нито с митничарите, нито с българския ни водач, определен му за обслужването му по границите.
Въпреки че българският ни водач беше готова да се откаже в самото начало, по мое настояване остана и половин час заедно се опитвахме да убедим граничния офицер да ни определи каквато и да било такса за виза „ при пристигане“. Или да ни посочи какъвто реши начин за преминаването на Алфред.
Не успяхме. Срещу цената на една бира взех паролата за интернет мрежа от най-близкото кафе. Говорих със съпругата на Алфред. Тя ми изпрати копие на шенгенската му виза. Изпратих я на мейл на граничния офицер. Първоначално тя се беше съгласила на този вариант. След това, обаче, се оказа недостатъчно. Твърдо и безпрекословно едрата черна дама – офицер, отказа да пусне Алфред в Белиз. Единственият вариант за него беше да ни изчака пет дни на територията на Гватемала и да се присъедини към нас след поредното ни влизане в страната.
Това добре. Но в този момент стана ясно, че служителите на нашата туристическа агенция нямат предвидена възможност за осигуряване на придружител на някого от групата, който е придобил проблем. Включително и в този случай, в който проблемът беше създаден по тяхна вина.
Единственото, което направи българският ни водач, е да качи Алфред сам и нещастен на същата лодка, с която дойдохме и да му посочи един черен непознат. Накара ме да му преведа, че трябва да разчита на този чернокож, който бил обещал да го отведе с лодката до някакъв хотел и „Ако има стая в хотела“, щели да го настанят. Какво щеше да става с него след това, или ако няма стая в хотела, не му беше съобщено. А тя и не знаеше.
И тръгна горкият Алфред към неизвестното. Сам с непознатия чернокож на час и половина в открито море и пълна неяснота дали има къде да нощува дори.
Слава Богу, в хотела се оказала налична свободна стая, та поне е имало къде да спи. По-късно ми разказа, че няколко дни бил оставен, забравен от всички. На всичкото отгоре, сам платим престоя си за грешката, допусната от туристическата агенция.
Тегобата на истински възпитаните хора. Плащат тихичко чуждите грешки.
След проведените разговори от хотела с руското посолство в Гватемала, разбрал, че е имало възможност да отпътува до летището в Гватемала сити и с полет да кацне в Белиз. И на летището можели да му издадат виза „ on arrival“ – „при пристигане“. В телефонен разговор със служител на агенцията ни помолил да му осигурят транспорт само до летището. И това му отказали.
Защо не си е организирал сам такъв транспорт, ще попитате? Ами, защото беше платил високата цена на пътуването, за да не си организира сам същото това пътуване било поради неумение, било поради нежелание.
Като го гледах нещастен как се отдалечава сам в неизвестността на непознатото море, се уплаших за всеки един от нас. Ами ако на някой от нас се случеше, например, здравословен проблем, ей така щяха да ни изпратят с някой непознат чернокож в нищото. На принципа „ако има къде и кой, ще ви помогнат“. Осъзнала безнадеждността на организацията, се присъединих към групата.
Освен всичко, този пропуск на агенцията струва и няколко часа забавяне за цялата група. Които те бяха изкарали в близкото кафе от другата страна на границата.
Но отново дори извинение не получихме. Въпреки че не знам колко щеше да послужи на вцепенените ни от ужас души. Целокупно се молехме всеки един от нас да преживее пътуването в добро здравие, че да не му се налага така самотен и нещастен да се отправя в тъмното към незнайното.
Което, за жалост, не се случи. Но затова в следващите глави.
