Част трета. Българският ни водач и представител на туристическата ни агенция.

Денят се познавал по утрото. Не напразно мъдростта на тези поговорки са преминали изпитанията на времето.

Как ни посрещна българскят ни водач на летище Гватемала?

С култовия въпрос „Каква група сте, защо не сменихте пари вътре?“

Както се казва, А, добър ден и на теб!

Какво се случи след това?

Вместо да се поинтересува имаме ли нужда от вода, тоалетна, или нещо друго сле почти двудневните полети, ни строи  извън летището, насред минаващите автомобили без катализатор и зачакахме.

-А какво чакаме?

-Автобусът.

-А защо не е тук?

Ей, това туристическата наглост граници няма!

Излишно е да казвам с какъв куп оправдания бяхме затрупани. От типа, той беше по – рано тук човекът, ама го изгониха.

А защо беше тук по – рано, при положение, че хората, които предстоеше да натовари, са тук по – късно, а именно в уреченото предварително време?

Мистерията на българските туроператори.

Дори не можех да си оставя раницата насред пълната мръсотия, до която чакахме. И тя кротко си тежеше на гърба ми, чакайки.

Оказа се, че дори нямаме телефонна връзка с шофьора на очаквания от нас автобус. Водачката, вместо да се погрижи за нас, попита има ли някой външна батерия.Трябвало да си зареди телефона, за да се обади на този шофьор. Добре че един от членовете ни  предвидливо се беше погрижила за отстраняване и на това неудобство от страна на агенцията, та придобихме връзка с Вселената. И след проведения телефонен разговор Човекът си дойде.

Както тръгна, така и продължи. Липса на всякаква заинтересованост. И обвинения, наместо извинения. То не бяхме с лоша карма, то не бяхме с лоша енергия. Та заради нашите лоши кармо-енергии ту автобусите бяха поръчани развалени, ту времето не беше предвидено, ту храната не беше организирана. Ама, като си тръгнеш с такава лошава карма, на такъв водач ще се натресеш.

Лошото отношение и липсата на заинтересованост у българския водач на групата беше сред онези очаквани от мен неуредици на това групово пътуване. И с него още в България се бях съгласила. Че даже почти не му обърнах и внимание по време на пътуването.

Истински ме подразни липсата на качествено предаване на информацията, поднасяна ни от местните екскурзоводи.

На официалния за тези държави испански език ни предаваха своите беседи местните ни гидове. И именно нашият български водач беше натоварен с превода на чутото. Пък за това си бяхме платили, беля.

Доколкото историята на древните мая ми е искрено интересна, се опитах да си водя бележки на чутото. Вечер, обаче, когато ги прочитах, доста несвързани ми изглеждаха.

Първоначално го отдадох на загубеното време в превод на чутото от мен пък на руските ни приятели. Онези  двама руски гражданина в групата. И поради незнание на руски от българския ни водач и на български от руснаците, аз се грижех за тяхното информационно обслужване. Та, не само че трябваше да бъда винаги около тях, за да им свеждам до знанието оранизационните подробности относно дестинацията ни, часовете за тръгване и необходимите вещи. На забележителностите се превръщах във втори преводач. И превеждах на руски преведената на български испанска беседа. Не само че не бях служител на агенцията и не получих каквото и да било възнараждение за това, камо ли поне едно простичко и красиво „Благодаря“ от хората, които бяха прибрали парите на тези руски другари. Местните ни гидове даваха време на българския ни водач да извърши своя превод на български. За последващия ми превод на руски не ми се отреждаше такова време. Та, следваше да го извърша в симутантен вариант. Не че ме затрудни, ама на практика  ме лиши от възможността да водя собствените си записки в желания от мен вариант.

И така, ден след ден установявах, че дали  заради лошия превод, дали заради изгубеното от мен време да направя последващ превод на Виктор и Алфред, записките  ми се оказаха крайно неясни и недостатъчни за описание на видяното. Заради това в последващите дни започнах да си правя звуков запис на преведените ни разкази. За жалост и в тях не установих смислени и последователни разкази. След завръщането ми в родината и прослушването на тези записи установих, че са дотам нелогични, накъсани и несвързани, че на практика не съдържаха в себе си полезна инормация.

Та се наложи да прибягна до наличната информация в  интернет.

Все съм се шегувала, че ще прочета в интернет за местата, които съм видяла. Не вярвах, че именно на това пътуване с тази туристическа агенция тази шега ще се превърне в тъжна необходимост. Жалко, защото на място може да  са ни казали някой по-щекотливи подробности. Но до нас не са стигнали, за жалост.

А е истински жалко, защото повечето ни местни екскурзоводи, които ни посрещаха на различните посетени от нас забележителности, бяха не само археолози с висше образование, но и със специализация в американки университет. Определено говореха много и явно всеки от тях имаше какво да каже, пък и може би, го каза. Само че на испански. А аз, по неоправдани вече причини, още не съм стигнала до одоляване на този език. А заради неясния превод, много от техните думи останаха завинаги далеч от мен. Което е много жалко, защото там, на място, ни разказваха значително по-интересни от общодостъпните факти. Именно фактите за историята на местните, разказани от самите местни. И въпреки че и за това си бяхме платили, и това не ни беше дадено от нашата туристическа агенция.

Не само преводът беше несвързан. На практика, в речта на българският ни водач нямаше довършени изречения. Започваше се една история, прехвърляше се на друга, припомняше ни нещо от онзи ден и в края на изречението вече не беше ясно изобщо за какво ни говори.

Явно не беше и точен. Някак си няма как около езерото Атитлан, например, хем местните да говорят три езика, хем да говорят повече от 20. Или пък редът за пристигането на католическите ордени. Прослушвайки записите за превода в Антигуа относно пристигането им установих, че единствено първият е категоричен и непротиворечив. От него нататък всеки следващ идвал все последен, според българския ни водач. И след него идвал още един последен, и още един по- последен, и още един най -последен. И след него пак последен.

Дали лошо познаване на езика, или на историята, или просто невъзможност да бъде извършен точен превод поради липса на достатъчна интелигентност, не стана ясно. Единственото ясно беше, че по-голямата част от разаказаното ни от местните екскурзоводи не ни беше преведено. А преведената част будеше съмнение за истинността й.

Така или иначе, не ми остана друго, освен да се задоволя с компилация от откъслечните ми записки и написаното в публичното пространство. Явно тази дестинация ще трябва да се повтори по правилния начин.

Явно това не е било единствено моето усещане. След няколко поредни беседи една от приятелките на българския ни водач възкликна към мен „Хайде, напиши си пътеписите, че да видим къде сме ходили“.

Към края на пътуването, изнервена от тези несвързани брътвежи, разбрах, че местните ни екскурзоводи говорят и английски, та успях да им задам поне няколко директни въпроса. А този, който ни разхождаше из селата около езерото Атитлан като видя интереса ми към местните легенди ми каза, че има много какво да ни разкаже, но българският ни водач го е предупредила да говори максимално кратко. Е да, защо пък да се претоварва да превежда. Дали пък не й бяхме платили за тази информация?! Явно, далеч по-приятно и лесно беше да се бърза към кръчмите и да се пият бири на скъпи вечери.

За тези мераци способстваше познанството й с част от членовете на групата. Няма лошо. Лошо беше отношението към други, които й бяха нелицеприятни. То и това няма лошо. Не може да харесаш всички. Ама като ти е работа да се грижиш за едно стадо, ще се грижиш за всеки един член на стадото. Щото и той, хайвана, си е платил.

По-късно управителят на туристическата агенция наместо извинение, бил обяснил на тези, недолюбените, че българският ни водач не можела да прикрие личните си симпатии. То хубаво! Ама, не на работа, баце. И не в тази отдалечена страна, някак си. И то при положение, че харчиш парите, взети и от тези недолюбени.

Пристрастие показваше нашият водач и към туристите от минали групи. Разказваше за техни особености, смело използвайки имената им. А част от тях се оказаха наши общи познати.  Така, както явно щяхме да се окажем и ние в бъдещите й разкази пред следващите туристи.

Всъщност, пристрастното отношение на българския ни водач прозираше много ясно и към местните.

Малко преди да се  впуснем в разходка из обитавания от племето гарифуна град Ливингстън /което предстоеше да направим без нейно присъствие/, българският ни водач ни изненада със странно предупреждение. Каза да забравим за всякакви романтични настройки спрямо градчето Ливингстън.  Предупреди ни да се настроим, че ще видим едно обикновено бедно село, пълно с негри – пияни и дрогирани.

Това предупреждение дойде в повече на един от нашите групари  и рязко го върна в спомена за   прекрасния ресторант на брега на морето, който току-що напуснахме, за да дойдем в това градче.

Това странно предупреждение породи въпроси  и  у всички нас –  Ами след като ще бъдем обградени от „пияни и дрогирани негри“,  Защо всъщност сме тук? И с каква смелост всъщност ни пуска тя сами да се разхождаме в градчето?

Слава Богу, това  предупреждение беше поредната невярна информация, която ни даде. Разходката из градчето ни го доказа. Срещнахме единствено мили и усмихнати хора.

Продължава да ми е необяснимо това желание на представителите на туристическите агенции да внушават на туристите непривлекателността и опасността на дадения регион. И вече разбирам, че го правят с цел да мотивират същите тези туристи да дадат значително по-голяма сума пари именно на агенциите, за да ги водят „безопасно“ по „опасните“ места.

В конкретния случай нашият български водач дори не избра времето за подобно предупреждение. И го направи в самия Ливингстън. След което ни пусна да се разхождаме сами. А щом ни предупреждава колко е опасно конкретното място, не е ли всъщност проява на изключителна  безотговорност на представител на туристическата агенция да ни  хвърля сами сред „пияни и дрогирани“ хора?

Няма да забравя как  преди четири години с две приятелки обиколихме цяла Бразилия. При това не само без да се случи нищо, а натрупвайки прекрасни и жизнерадостни впечатления. Съвсем сами три жени се прибирахме от плажовете на Рио де Жанейро във вътрешността на града. Отново сами посетихме и най-страшното и опасно гето на града.

След завръщането ми в България, мой близък приятел ми разказа за негови познати, които  току-що се връщаха от същия този „страшен и опасен“ град Рио де Жанейро, проведено с туристическа агенция. Представителят на туристическата агенция, с която  пътували, им обяснил колко е  страшно и опасно в този град и за да ги „защити“ не е пускал туристите дори да излязат от хотела. Само групово и „безопасно“ ги водел с бус  да  ядат „безопасно“ и твърде скъпо  ризото.

По същото време ние си се разхождахме сами и се бяхме отдали на удоволствието да се храним основно с екзотични плодове.

Същата безсмислена заплаха ни беше отправена и сега в Ливингстън. Може пък българският ни водач да е решила, че си изкарваме прекалено добре с оранизираното от туристическата й агеннция пътуване, и ни е вкарала това предпруждение за баланс. Нали се намирахме на територията на древните мая. А те са вярвали в дуалността на доброто и злото. Пък ние да не сме разбрали така неясното й поведение.

То да ги приемеш за загриженост за човека цялата тази неинформираност и пристрастност, ама в деня преди пътуването ни до летището за обратния полет до България, същият този български водач ни предложи да си направим една пешеходна разходка из центъра на Гватемала сити. Ей така, сред един от най-опасните градове в света.

Ще кажете, не е знаела. Липса на информация, знаеш ли. Ма то хубаво, ама точно преди няколко дни точно тя ни разказа за нейни лични приятели, които живеели в този култов град. Та и те се притеснявали дори до магазина да ходят. И от вкъщи, с колата по улиците и обратно. Такава страшна престъпност била.

И ние сред нея така, пешачката. С тези бели муцуни. Като хранилка някак си. Голяма работа се оказа този наш водач!

Добре че здравият разум на голяма част от членовете на групата надделя, та решихме последният ден от злополучното пътуване да оползотворим в пътуване към родината, вместо в лежане, обрани в някоя тъмна уличка, или просто в предсмъртен гърч.

Омръзнахме ли й, реванш ли някакъв целеше, не стана ясно. Важното беше, че макар с много цупене, но все пак ни спести любезно зловещата разходка.

Та оцеляхме и този път.

 

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език