На следващата сутрин част от групата станаха отново по тъмно, за да срещат, този път, Изгрева. В 4,00 часа беше срещата им с нашия местен водач, който беше и нашият шофьор на немощния бус. И трябваше да ни превози с този неизправен бус до следващата ни точка от програмата следобед.
Решили, че срещата ни със Залеза предната вечер ни е достатъчна, друга част решихме да го пропуснем.
И след неизменната закуска с яйца, фасул и пържени банани, се отправихме към древните руини.
И стигнахме мястото на срещата с посрещачите на Изгрева.
Тъй като се оказа, че тях не само ги няма на същото място, но и нямахме дори телефонна връзка с водача им, използвах времето да побродя наоколо.
Мъглата беше така гъста, че само се надявах ранобудниците ни да са имали късмет изобщо да видят някакъв Изгрев.
Чакането пред храма на плодорието се оказа доста по-дълго от очакването. И влагата на сутрешната мъгла се усещаше вече доста осезателно. Както се казва, с утринната свежест поприключихме. Сутрешният студ отстъпи на дневната топлина. И понесените от всеки от нас пуловери и якета се превърнаха единствено в пречка при снимане.
Най-после останалата част от групата дойде и тръгнахме.
Тикал. „Градът на шумовете“.
Един от градовете на маите. И най –изследвания от тях. Най-вече от Университета на Пенсилвания.
Около 2 500 – 3 000 години е било нужно на древните му обитатели, за да се оформи като място за живеене. Толкова време им е било нужно, за да успеят да съберат население и ресурс за изграждането на такъв град.
520 кв. км. е била цялата територия на ТИКАЛ, но само на 16 кв. км. е била разположена централната част. Много от пирамидите и храмовете са строени на етапи, именно за да успеят да съберат ресурс и опит.
Днес са разкрити само 5 процента от миналото му величие.
В продължение на 3 500 години са живели древните маи тук.
И до ден днешен наследниците на маите ползват и почитат това свещено за тях място.
В покрайнините на древния град видяхме цяло семейство. Местният ни водач ни обясни, че извършват ритуал, свързан с почитта на починал член от тяхното семейство. Призова ни да минаваме максимално тихо, за да не ги смущаваме в тяхната интимна дейност. Така и направихме. И милото семейство не пропусна да ни поздрави с най-широките си усмивки.
По пътя към древните руини за пореден път ни напомниха, че във времето на разцвета на цивилизацията на маите между градовете на маите е имало каменен път. За да построят този път между градовете, заравнявали планината и изсекли дърветата. Защо? Ами, за на покажат власт и сила на културата си.
Че всички градове са строени с разум и са имали връзка помежду си, учените доказват също и с разпределението на градовете и разстоянието между тях. Те са разположени на около 40 км. до 60 км. един от друг. Именно това разстояние е било напълно достъпно за преодоляване на ден пеша. А е било нужно да измерват разстоянията именно с пешеходното им преодоляване, защото не са имали животни. Нито за превозване на багаж, нито за яздене. За разлика от инките, маите носели всичко на ръце. А доколкото са били цивилизация, не империя, не са имали и подчинени хора, които да носят чуждия багаж.
Това наложило да изчислят разстоянията между отделните градове не само като пешеходно преодолими, но преодолими от хора, носещи товар, равняващ се на една трета от теглото си. Именно този стандарт били приели маите.
А необходимостта всичко това да се случи именно в рамките на един ден е дошла от географското положение на градовете на маите сред джунглата. И редом с ловуващите нощно време хищници. Та, в тези условия за преспиване „по пътя“ не е можело и да става дума.
Освен че представлявали доста сериозно система, Пътищата на древните маи имали няколко функции. Първата, разбира се, е да свързват помежду им градовете.
Другата, не по-малко важна, била съхранението на вода. Винаги пътищата са минавали близо до воден басейн.
А до пътищата си маите са съхранявали и водата си, събрана в изградените идкуствено водоеми.
Изключително ми беше интересно да прочета по какъв начин са се научили да събират водата. Все пак почвата тук е доста пропусклива и трудно може да задържи вода дълго време. На всичкото отгоре, слънцето е така силно, че и да може да се съхрани, тази вода би се изпарила доста бързо.
И маите са го измислили. За целта създавали изкуствени езера. Правели са дупка в земята и като се напълни с вода, са заселвали в нея рибки и скариди. С изпражненията на тези животни, отлагани на дъното на дупката, се е образувал непромокаем слой. Така са преодолявали изключителната попускливост на почвата.
Следващият проблем, който трябвало да преодолеят, е изпаряването на водата, изложена на слънце. И го предоляли като са засаждали водни лилии в така обособения резервоар. Големите им листа пречели на изпаряването на водата.
И така те са успявали да преживеят от един дъждовен период до друг.
Земята на древните маи не е имала собственник. Ползвана била от хората за отглеждане на селскостопански култури за храна. Като деца на земята, маите са имали силна връзка с природата.
Отглеждали са толкова, колкото им е било нужно да консумират, за да живеят. Затова не са имали нужда от търговия, а само от размяна на нужното.
Макар и плодородна, почвата е била много пропусклива. Не е задържала вода, а това я е правело доста трудна за обработка.
Към тази трудност маите добавили циментирането й. А като са настлали с камък трудните за обработка плодородни почви, те на практика са се лишили от източникът си на храна.
Поредният исторически пример как урбанизацията е едновременно символ на напредъка на цивилизацията и погубител на същата тази цивилизация.
И днес, изправена сред високите храмове и пирамиди на древния Тикал, отново най – трудно ми беше да си представя, че това, което виждам, макар и малко разкрито, е било напълно лишено от дървета. Не е имало дори едно растение. За сметка на това цялата тази почва, наместо с големите дървета е била постлана с бял камък. Колкото и да ни го повтаряха различни екскурзиводи, колкото и да го учихме наизуст, не можехме да си го представим.
Навлизайки в сърцевината на древния Тикал си припомних разказа на Марвин за боядисаните в червено пирамиди и храмове в древността. Колко ли е било величествено. Огромни, червени храмове на фона на белите камъни.
Огромните стълби са били продут на егото на управляващите и желанието по този начин да покажат властта си.
Колко са величествени пирамидите сега за нас, които сме свидетели на не малко постижения на собствената ни цивилизация.
Връщайки се назад във времето, само мога да си представя колко внушителни са били те за простия селски народ на древните маи. Ежедневно отглеждащи и хранещи се с царевица, тези малки прости хора попадат в подножието на величествената пирамида. А жрецът, целият облечен в златни дрехи, с метални пластини, отразяващи Слънцето, бавно и величествено се изкачва по огромните стълби. Докато стигне самият връх. Дрехите му шумолят и блестят. Звучи магическа музика. И стига той върха. А отдолу бедните селяни с изкривени вратове гледали тази златна и магическа фигура. Ами да, внушава божественото си величие тя! Как да не повярваш, че е посредника на божествата.
Владеейки добре науката на астролоията, церемониите са били подбирани внимателно спрямо предстоящото затъмнение на Луната, или друго небесно тяло. И този златен, шумящ полу-човек, полу-Бог, под звучите на магическата музика разперва ръце, извършва няколко магически движения и скрива Луната.
Сигурно това е моментът на всеобщи възгласи. Сигурно в този момент са се хвърляли на земята, молейки да им върне Луната, или Слънцето.
С благосклонността на божество се е съгласявал жрецът. Срещу няколко чувала царевица от всеки, или други благини. С радост са ги дарявали бедните селяни. Как ще живеят без небесните си тела. Пък и да гневят така Боговете.
И, о чудо! Отново изгрява Луната. Връща се Слънцето.
И нови възгласи на благодарност и протегнати ръце нагоре, към височината на пирамидата и величието на местния им полу-Бог.
А след такова феерично представление, бедните селяни без повторна подкана са давали същите тези дарове при следващо поискване. Защото „ ако не ги дадете, помните ли как ви скрих слънцето? Давайте чувалите, че пак ще го направя!“
Така са си галели егото представителите на малочислената богата прослойка на древните маи. А и са си осигурявали средства за охолния за тогавашните разбирания живот.
Масата са били твърде скромни и неамбициозни хорица. Задоволявали са се с нужната им храна за деня и всички излишъци са били притворявани от богатите в огрмните каменни постройки и пътища.
И пирамидите и храмоведе са строени в една и съща пирамидална стъпаловидна форма. На първо място, това е изисквал силно сеизмичния терен. Тази структура е придавала стабилност и устойчивост на постройката. И явно е правилната, след като са се запизили до наши дни.
Огромните стълби, освен че са внушавали величие, са имали и друга роля. При вражеска атака щели да затруднят врага да ги изкачи.
Друга причина за пирамидалната структура е, че древните маи са смятали, че боговете живеят високо в планината и затова са строели земните им домове – храмове във формата на планина.
Основната разлика между пирамидите и храмовете се изразява в това, че пирамидите винаги са плоски отгоре. На оформената на самия връх площадка са се извършвали церемониите и ритуалите. Колкото по –високо, толкова най-близо до Бога.
Храмовете пък завършвали със своеобразни шапки, или корони, украсени целите с бели надписи от глифи. Надписите са съдържали историята на строежа и на самото време, през което е строена. Също те са били и най-яркия израз на властта и егото на построилия я владетел. „ Аз, владетеля велик построих този храм в чест на божеството…“ гласели надписите.
Друга разлика е наличието на кухи помещения – стаи в храмовете. В тях са влизали, разбира се, единствено жреците и в тях са съхранявали нужните им вещи за извършваните на религиозни церемонии.
Макар цветовете да не са останали до наши дни, пирамидите на маите и днес внушават страхопочитание и респект.
Много от тах са строени на етапи. След завършването на определен цикъл управление на даден управител, или пък цикъл от календара им, построената вече пирамида се консервира като върху нея се построява средващ слой.
На два слоя е строена и Голямата пирамида.
При това построяване на слой върху слой на върха на пирамидата са се образували помещения. Върху пирамидата са се качвали само избраните, основно жреци. И те са ползвали тези горни помещения като стаи за подготовка към церемониите. В тях също са си държали важните вещи.
Тази конструция на държащ горен камък се нарича „майски арка“. Ключовият камък е триъгълен и той държи цялата конструкция. Колкото повече тежи той, толкова по- здрава е конструкцията.
До голямата пирамида има малка пирамида, която служела за астрономическа обсерватория. Била построена така, че много точно показвала равноденствието и слънцестоенето.
Изградената стълба по средата показва четирите посоки на света. Дистанциите с малките ъгли маркират определени дати. В зависимост как проектира всеки ъгъл сянката си, древните се ориентирали за моментите на садене на селскостопанските култури и техния урожай. А също и за размножителния период на животните, съответно на ловния такъв.
Именно пропускливостта на почвата правела добиването на селскостопанска продукция изключително трудно. А това наложило да потърсят храна чрез лов и риболов. След добиването, храната трябвало да се консервира. И древните мая изобретили своеобразен хладилник.
Изкопавали дупка в земята с две по-малки дупки встрани.
Слагали в голямата дупка царевица, или друг продукт и я затваряли херметически. А чрез малките дупчици контролирали температурата. Някои от тези помещения за запазване на храна са били толкова големи, че са били разделени на няколко стаи.
При съхраняването на храната маите са следвали лунните цикли. Вярвали са, че ако съхраниш храна при нарастваща луна, храната ще е силна и здрава, а ще има и по- дълъг срок на годност.
Температурата на всяка такава дупка-хранилище преди херметизиране пък са постигали, съобразявайки часовете на съхранение. Ако е трябвало да запазят нещо топло, са го заравяли в топлите часове на деня. В случай, че за съхранението е било нужна студена температура, са заравяли храната в хладината на нощта.
И тук, както и в другите градове на древните мая, съвременните гватемалци са осъзнали, че нямат финансова възможност за съхранението и поддържането на тези градов. И затова вече дори не се стараят да ги разкопават. Като вместо това строят макети.
Такъв е направен и пред трите постройки на игрището на ритуалната игра на топка.
Играта на топка често е била акт и на дипломация, и на сътрудничество. Като израз на сътрудничество, са се разигравали игри с отбори на различните градове.
За важността на тази игра съвременните археолози съдят и по разположението на игрището. А то е на най-важния площад на седемте храма. Всички тези храмове са били посветени на най- важните им божества.
И ето го централният площад в цялото му великолепие.
Е един от най-важните храмове. Със своята височина от 57 метра. Смята се, че е построен в почит на голям техен владетел, титулуван като Великият ягуар.
На юг от площада, под паважа е бил изграден най -големия воден резервоар.
Изградена била и отводнителна мрежа от канали. Дотолкова успешна била тя, че въпреки проливните тропически дъждове, площадите им никога не са били наводнявани.
На централния площад се намира и Южният акропол. Тук са живели най -важните хора на Тикал. Тук е била и голямата къща на старейшините. На хората, които са взимали решения. В нея са се помещавали възрастните, знаещите хора.
Именно възрастните, старите хора били най – важните в културата на маите. И в тази къща се събирали всички млади от елита, за да им предадат мъдростта си възрастните.
А духовността е представена чрез цяло множество олтари. Под някои от тях са погребани важни хора.
Извън чертите на градовете, на най- отдалечените територии, в древността са живеели хората, които са обработвали земята. За сметка на полагания тежък труд те са имали и определени привилегии.
Те са плащали на Тикал данък и жителите му са ги пазели. Те са били придатък към Тикал, но са имали определена самостоятелност. Тя се е простирала включително до възможността да си построят собствена малка пирамида и малко игрище.
******************
Така видях древният Тикал. Паметник на едно отминало величие. Големият успех и големият упадък на една велика цивилизация. Дано пък приемем техния опит. И да не остане битието им безсмислено във вековете.
Местният ни гид за пореден път ни върна към онзи болезнен въпрос. Кога и как започва упадъкът на културата на мая?.
Цялото еволюционно развитие на древните градове е било изградено върху гнетът на малочислената елитна прослойка върху многочислените бедни селяни, заровени по цял ден в земята и корените на растенията.
Благодарение на плодовете на техния труд богатите са строяли величествените храмове и пирамиди. Върху тях се е възкачвал управляващият губернатор, за да е по-близо до божествата. Да покаже връзката си с тях.
И както винаги, при нещо постигнато, в един момент то спира да бъде достатъчно. И започват управляващите не само да показват връзката си с божественото, а да се оприличават на богове. Изисквали са от подчинените си да се отнасят с тях вече като с живи богове.
И в един момент на народа му писва. От изхабената земя, от малката реколта, недостатъчна за изхранването им, от потисничеството. И когато управляващият губернатор става и божество, народът се надига. Не на въстание. Просто се надига и си тръгва. Премества се във високите части на планината. Там пък имало още по-малко храна. И така голяма част от тези древни хора умира. Просто от липса на храна.
В това време идват и конкистадорите. И Историята завърта безжалостното си колело.
А къде са маите днес? В учебниците?
Не! Те са живи и са тук!
Маите изчезват за света като цивилизация, като божественост и архитектура. Но като население са си още тук. 60 процента от днешното население на Гватемала са преки наследници на онези древни маи. И живеят по техния скромен начин. Хранят се с древните си ястия. Съхраняват и изповядват културата на предшествениците си.
