И същите тези буритоси, но приготвени в малки домашни заведения. Кухнята им напълно напомняше на истински домашна кухня. А мотаещото се детенце там ме накара да си помисля, че това е наистина домашната кухня на семейството, живеещо в същата къща. А салонът за посетителите беше преустроен от една от стаите.
И започна нашето дълго пътуване към Кобан.
Поради неизправността на буса, поддържахме напълно константна скорост. Около 5 км/ ч. А с тази скорост не ни оставаше нищо друго, освен напълно спокойно да разглеждаме случващото се зад автобусните стъкла.
А настъпващата тъмнина препускане зад прозорците. С нея и битието на наследниците на древните маи. Както се казва, бяхме на вечерно посещение на милите ни домакини. Преминавахме през нощния живот на маите в Гватемала.
Минахме покрай училище. Скоростта ни беше такава, че спокойно надникнахме през отворената врата. Учител. Заспал ученик на един от чиновете. Нещо се търкаляше по пода и никой не му обръщаше внимание. Ако бусът беше намалил само с още един км/ч скоростта си, щяхме да успеем да решим и задачата, изписана на дъската.
Минавахме села, къщи, църкви и просто чакащи нещо хора. Някой ремонтираше мотор, други просто се прибираха, гушнали децата си.
Обичайната жега по тези места беше обезсмислила граденето на стени и на голяма част от магазините. Те бяха сведени до прости нестабилни барачки.
Вечерните заведения за хранене бяха отворили и се пържеха и готвеха на колички ястия по стари майски рецепти.
А времето летеше. Само нашият бус едвам креташе.
Църквите бяха неизменно празнично украсени. Коледа чукаше на прага.
Във всяка църква имаше по десетина молещи се. А навън деца играеха около църквите.
След много време и няколко села църквите започнаха да се поизпразват.
В едно от селата случихме края на многолюдно веселие. Църквата беше изградена на място, по – високо от пътя. Пред нея се суетяха множество миряни. А други вече разтуряха кухнята – количка. По нахвърляния навсякъде боклук си личеше, че хапването беше преминало. Настъпващата нощ, влечаща със себе си неизменния хлад, беше сформирала няколко групи от хора, наобиколили спретнати на бързо огнища с разпалени огньове.
По-нетърпеливите, вече натоварени прави в каросерията на камион, напускаха събитието.
Настана и Залезът. Напълно безплатно, за разлика от скъпо платения над Тикал.
И по нищо не му отстъпваше. Загледахме се ние през прозорците.
-Велик залез! -Се изтръгна от гърдите на всички.
Един от мъжете ни , загледан в красивото небе отбеляза „ А да знаете колко ще е страхотен изгрева!“.
Първоначалните ни опити да го погледнем с насмешка бързо се изпариха. Ами, с тази скорост явно и него ще видим от буса.
За разсейване на обстановката в буса, силните ни български мъже от групата бяха организирали мини купон. С подвижна тонколонка и музика от телефони, разсейваха ситуацията.
И така, под звучите на „Пак ще се срещнем след 10 години“ пристигнахме до реката. А нея трябваше да преминем с ферибот.
Всъщност, бяхме стигнали до кръстовището в селото преди реката. И спряхме на място. Първите няколко минути не го усетихме. Все пак забавянето от обичайната скорост на буса не беше така фрапиращо.
Че пейзажът зад прозореца се движеше изключително бавно, бяхме свикнали. Но пък този път съвсем спря. Да, поразмърдахме се. Я, спрели сме. Я, задръстване. И ние сме с ляв завой. И никой не ни отстъпваше.
Видях своя шанс да се разтъпча. А и явно някой трябваше да поеме ситуацията. Явно представителят на агенцията, на която бяхме платили, нямаше намерение да го свърши.
Слязох и отидох до кръстовището. Изчаках няколко коли. Набелязах си следващия автомобил. Червен. Нямаше начин шофьорът на такъв автомобил да не е готин. Застанах пред червения автомобил и с ръце, сключени в молитва и с най-широката си усмивка посочих на шофьора на червения автомобил нашия бус.
Знаех си аз, че не съм сбъркала човека. Усмихна ми се червеният и спря. Нашият шофьор малко бавно разбра смисълът на сценката. Но пък като възприе най-после посланието на размаханите ми ръце. Да видите резки движения и напъни. Милият бус направо щеше да излети на първа.
Още една широка усмивка към червения шофьор и лек поклон и се метнах в буса. Всъщност, нямаше нужда да бързам. Плавно бяхме заели място на опашката за ферибота.
Слязохме и я проследихме до самата река.
И те ти ситуация.
При вида на неголямата ширина на реката някак си естествено възникна въпросът : Защо не строят мост?
И както обикновено по тези ширини, причините се оказаха поне две.
Първата била, че правителството на се интересува нито от ферибота, нито от времето и нервите на преминаващите реката. Пък и този превоз осигурява работа на известно количество хора.
Е, тази причина поне звучеше житейски логично. Което не мога да кажа за втората такава. А тя звучеше „Защото, ако построят мост, ще се увеличи наркотрафика“. Ми, то при добро желание и сега можеше да си е добър. В смисъл, качването на ферибота не беше свързано с никакви проверки, или контрол. Ама, причини. Казани са. Мост няма.
Погледнах завистливо малката лодка за превоз на пътници – пешеходци.
И тръгнах обратно към буса.
А там романтиката на Луната беше вдъхновила нашата група и импровизираната софра с ром и вода беше заформена.
На фона на общото ни забавяне, единият час, прекаран на опашката, мина почти незабелязано. Натоварихме се на нестабилния ферибот и под звуците на „Северина“ преминахме реката и достигнахме заветния бряг.
И запътувахме ние с Тъмнината и Луната към Кобан.
