Дойде времето за храма TIGERS NEST.
Както каза Сонам, ако не си видял TIGERS NEST, все едно не си бил в Бутан. За мен беше това посещение беше оставено за последния ми ден. Както се казва, отредено му беше място на Черешката на тортата.
Храмът се намираше на височина 3 000 м. и беше достъпен единствено с преход в планината. Преди много време, на това място се оттеглил да медитира голям будист. И по-късно на това място бил построен храма.
Всичко хубаво, но сутринта се събудихме в дъжд.
Да, планинар съм. И ако в планината ме застигне дъжд, няма да се разсъхна. Но тогава съм подготвена със съответното оборудване. Пък и все още вярвам, че всяко ходене в планината трябва да ти носи удоволствие. Просто така, да тръгнеш на инат по време на дъжд, не е моето преживяване.
За жалост, Сонам изпадна в настроение на вълната на туристическите агенции. Основното, заради което така избягвам организираните пътувания, е усещането, че ме броят за брой човекоплатец. Без емоции и желания. В програмата е написано нещо и то ще се изпълни, независимо от желанието и удоволствието на туриста. А като вали, ами ще се намокриш и нищо няма да видиш, но програмата ще бъде изпълнена.
Сонам се опита да ме убеди, че трябва да тръгнем нагоре към планината именно по време на доста проливния дъжд.
Преди много малко време, бих тръгнала и бих страдала мълчаливо как съм си пропиляла парите. Но нали съм тръгнала по пътя на личностната си промяна, успях да кажа „не“. Първо, нямах необходимото оборудване. За 4-5 часа в планината щях да се намокря до кости. Пък и нищо нямаше да видя. Щях да вървя сърдита и мокра. По-добре да си го спестя.
А и някак си интуицията ми подсказваше, че дъждът няма да е през целия ден. Въпреки че всички около мен ми повтаряха, че като гледат облаците, ще вали цял ден, настоях да изчакаме няколко часа.
И слава Богу, към 10.30 ч. небето се изчисти и Слънчо се усмихна. Сега вече можех с удоволствие да тръгна към върха.
И тръгнахме.
Пътят ни поведе през мостове, населени места и труда на земеделците до подножието на Хималаите.
А манастирът беше невероятен. Построен върху и сред скалите, представляваше сложна плетеница от стълби, скали и сгради. Нямаше равно място. От всяко помещение започваха нови стълби. И поредните Стълбите водеха към ново помещение. Обръщайки се назад, виждах още няколко стълби в различни посоки. И всяка водеше нанякъде. Към кухня, към спално помещение, към храм.
А храмовете бяха уникални. Златни статуи, златни колони, шарени флагчета, червени дивани, дървени подове, изрисувани дървени тавани, множество цветни флагчета и витрини с червени платнени книги. В един от храмовете имаше достатъчно място пред основната скулптура на Буда да седнат десетина души. Наместих се на свободно място между двама медитиращи. Не медитирах. Отдадох се на красиви мисли. Колко бях щастлива, че съдбата ме доведе тук. На 3 000 м. в Хималаите. В будистки храм. Слънце, зеленина, камъни, скали, водопад. Нирвана.
Пътят на връщане минаваше през малка чайна. Да може туристът да се подкрепи с обичайния по тези места чай с лой.
Е, за съвременните разглезени европейци, съвремието беше наложило предлагане на чай без лой.
