Районът е още поредното доказателство за единността и многоликостта на живия живот.
Около ступата се разхождат поклонници, които посещават семинари и молитви в близките манастири и училища.
А в заведенията за хранене до нея се хранят туристите. С излед към ступата. И се продават типичните за райнона рисунки върху коприна. А и всякакви други сувенири, разбира се.
Вече с напълно доволна туристическа душа се отправих и аз към къщата за гости. Там се бяхме разбрали за среща със сръбските ми приятели.
Още първия ден, на връщане към нея, минах през голям магазин. Отвън даваше надежди, че ще бъде подобен на познатите ми от нашите места. Наистина с подобието се изчерпваха приликите. Но.
Имаше щанд за вино! Докато бях в Бангладеш, така ми се беше припило, но нямаше никъде и под никаква форма. И тук като зомбирана се насочих към вината. В това време до мен две други европейски си говореха, че търсят текила. Сбърка се този свят.
От същия магазин купихме със сръбските ми познати няколко бири и ги изпихме на покрива на нашата къща. Прекрасно място. На прохлада и с изглед към града. Балкански души. Какво повече ни трябва.
От целия ни разговор и разказите им за живота в Канада, за пореден път, както и от повечето ми пътувания, се изведе за пореден път винаги верния извод. БРАТЯ БЪЛГАРИ, ЖИВЕЕМ НА ПРЕКРАСНО МЯСТО. ИМАМЕ ПРЕКРАСЕН ЖИВОТ. Не сме много богати, не сме и бедни. Нямаме силна държава, имаме прекрасна природа. Нямаме добри социални услуги. Имаме приятели и топли отношения. Всъщност, най-доброто място за живеене е именно нашата мила и родна страна.
Нещо ме покърти последния ден в Катманду и ми остави лека горчива нотка. Спрях се пред търговец на кокосови орехи. Вече бях залюбила трайно този плод от другите ми пътешествия. Тук бяха даже още по-добри. Освен прекрасния сок, бялото месце на непалските орехи беше много повече от обичайното и много плътно. Вкусът му наподобяваше ядки и беше истинска наслада. Пазарих се за един орех и продавачът започна да го обработва. Хич не е лесно. И колкото и уреда да съм виждала вече по нашите зами за отваряне на кокосов орех, едва ли е скоро времето, в което ще се престраша да пробвам в домашни условия. Докато се бореше с ореха, той си говореше с някакъв друг непалец. В това време до него спря един мъж, носещ тежък товар на гърба си. С такъв жаден поглед го погледна. Мислех си, че ще му даде нещо. Все пак имаше разрязани на парчета други орехи. Пък и нали са добри и духовни. Не. Двамата със събеседника го погледнаха с презрение. В това време вече беше пробил ореха ми и за моя изненада, отряза горната част като капак. А тези орехи нямаха нужда от това, за разлика от останалите си събратя. Учудих се, но се зарадвах като си помислих, че ще го подаде на мъжа с товара. Не. Подаде го на събеседника си. Буря от емоции се разрази в душата ми. Не помогна на молещия. Даде част от ореха ми на чужд човек, а аз плащах. Дори не ме попита. Нямаше как да го пия и ям при това положение. Просто не можеше да влезе. Настигнах мъжа с товара и му го дадох.
Дали туристите и парите са ги променили. Или и при тях е същата лицемерна показност. Боже, толкова жал не бях изпитвала скоро.
Е, тъжни нотки винаги и навсякъде има.
Непал като цяло е едно прекрасно място. Какво ли е да потънеш в дебрите на Хималаите. Ето това ми остана недовършено. Определено ще имаме нова среща в бъдеще.
Остана недовършено и друго. Кралството Мустанг. От местните непалци разбрах, че това малко кралство е отделено от територията на Тибет. И жителите му живеят в сревновековния будизъм. Предстои да се провери това твърдение.
А засега, Благодаря за срещата ни, Непал! И до нови срещи!
Благодаря, че бях!
