В къщата за гости се запознах с прекрасно семейство сърби. Още първата вечер чух познатия език. Някак не посмях да им се обадя тогава. Пък и бях леко уморена от полета.
На другата сутрин те пък чуха отговора ми на неизменния въпрос на момчето, носещо закуската, „От къде сте?“. Повече не ни трябваше. Балкански славянски души! Въпреки, че аз се броя за нещо като смесица от прабългарка и трак. J
Веднага седнахме на една маса. Двамата живеели от доста години в Канада и току що се връщаха от двуседмично катерене по Хималаите. Та, бяха настроени доста по-лежерно. Бяха се насочили към масажи, хапване и шопинг.
Тази сутрин, обаче, успях да ги заразя с туристическо-обиколния си ентусиазъм и се сдобих с прекрасна компания за обиколка на предстоящите храмове.
А транспортът ни осигури собственика на къщата за гости. Всъщност, подобни турове можеха да се купят не само от всяко място за настаняване, а и от туристическите бюра из целия стар град.
Първият храм, който посетихме, местните наричаха „Monkey tample“ заради маймунките, които бяха навсякъде. А иначе SWAYAMBHU. /Сваямбхунат/. Будистко място за поклонение.
Храмът се намираше високо в планината. А високите му ступи подготвяха за бъдещата среща с него отдалеч.
Два начина имаше за достигане на комплекса. Единият беше за истински поклонници. Безкрайно дълго и стръмно стълбище водеше директно към основната платформа на голямата ступа.
Ние избрахме далеч по-туристическия метод. До високото с автомобил. А от паркинга по далеч по-малобройните стълби надолу.
Този достъп пък срещаше посетителите първо с малката ступа.
Въпреки че прочетохме, че мястото е будистко, в началото някак някои негови части оприличихме по-скоро на индуистки. Припмнихме си разказаното ни от местните, че в Непал нямаше ясна граница между отделните религии. Дали беше това, или си казваше думата нашата липса на опит в разпознаването. Но колкото повече навлизахме сред ступите и пагодите, толкова се убеждавахме, че си беше истинско будистко място.
Всъщност, SWAYAMBHU /Сваямбхунат/ е кръстен от тибетци „Възвишени дървета“ (Wylie: Phags.pa Shing.kun) заради многото разновидности на дърветата, открити на хълма.
За будистките поклонници Сваямбхунат е едно от най-свещените поклоннически места.
Комплексът се състои от малка и голяма ступа, различни светилища и храмове.
Следваше нов комплекс от ступи. Този път по-големи. Входът на комплекса строго се охраняваше от две митични кучета.
А в края му бяха разположени неизменните множество камбани с изписани благословии. След посещение в храма, всеки поклонник трябваше да завърти с ръцете си всяка една от тези камбани, за да измоли здраве и късмет за себе си и близките.
Именно пред тибетския манастир решихме да се включим в ритуалите на местните поклонници. Кошнички с цветя и дарове не носехме, но запалихме по една свещ. И седнахме да ни изобразят красива точка на челото. Обясниха ни, че тези точки означават, че си посетил храм. И нямаха нищо общо със семейното положение. Слагаха се и на мъже, и на жени. Обичайно бяха просто червени. За нас бабата се постара и ни нарисува туристическа версия.
Че искахме да й дадем дребни паричици за нейното старание, искахме. Но, както често, тя ни изненада. Поиска ни по 20 долара на човек. Само да наполня, че месечната пенсия на жива богиня Кумари е 80 долара, която сума да Непал е истински огромна.
Е, дадохме й общо 5 долара. Както се казва, длъжни са да си поискат. Пък и белите хора действат много недисплиниращо на местните. Все ще мине някой възпитан с много пари.
Тук за първи път осъзнах нещо, за което бяхме говорили много пъти. Винаги, когато пътувам с приятели българи си даваме сметка, че може да ни се налага да полагаме усилия да учим английски, но за сметка на това никой в чужбина не разбира нашия език. И за разлика от англичаните, които една шега не могат да си кажат помежду си, без да бъдат разбрани от всички туристи наоколо, ние можем да си ръсим каквото ни душа сака на най-публични места. Неатрактивността на нашия език за чужденците ни пази от куп конфузни ситуации. Пък и можем спокойно да обсъдим помежду си, например, колко пари да дадем тук, или там. Както се казва, да разиграем добър пазарлък, симулирайки незаинтересованост. И всичко това остава скрито от мнозинството, незнаещо български. Понякога така се увличаме, че кацайки в Доха и чувайки вече българска реч, се налага да си напомняме да поспрем с всяческите бръщолевения, или поне да ги изказваме по-деликатно.
А защо Доха? Ами, Доха е едно от големите летища, от които има полети почти за навсякъде по света. Поради тази причина от и до Доха пътуват много българи, както и много чужденци, разбира се. Там е пресечната точка. Превозени от София, ятото българи се разпръскват по тръгващите полети за цял свят. Респективно, на връщане пак там се събират. Отново като ята, готвещи се заедно да отлетят за последния полет към родината. И там е мястото, на което за първи път по време на пътешествието си разбираш, че разговорите ти вече се разбират. Има себеподобни наоколо.
Когато пътувам сама и 2-3- седмици с никого не съм говорила на български, Доха е мястото, на което тръгвам по слух към първите българоговорящи и, зажадняла за българскареч, се впускам в какъвто и да е разговор с тях.
С новите ми познати сърби си говорехме на английски. И тук пред стълбита на тибетски манастир осъзнах колко е велико подсъзнанието! Понеже ги приех като близки, някак си дълбоко в съзнанието си не съм отчела, че помежду си говорим общодостъпния английски език. А съм приела, че ситуацията е същата както с приятелите българи. И когато тази женица, рисуваща ни туристическата версия на червената точка, ни поиска по 20 долара, Елена на сръбски ни каза да дадем обща сума, равняваща се на 5 долара. Но понеже дотогава си говорехме на английски, подсъзнателно аз бях приела този език за „тайния“ между нас. И без да искам, на английски й отговорих, че исканата сума е висока и т.н. Докато в един момент се усетих, че този път аз съм в ситуацията всички да ме разбират, включително жената, за която не исках да се разбира, че говоря.
Мигновено преминах на славянския българо – сръбски в опит да запазя все пак някаква интимност на разговора ни.
От уважение към равнопоставеността на двете най-разпространени религии в Непал, след посещение на най-свещеното място за будистите, се отправихме към огромния индуистки храм PASHUPATINATH.
Него нямаше как да сбъркаме. Типичен и по архитектура, и по мащаби. Потвърждение на наблюдението ми, че за най-бедните народи се строят най-величествените храмове. Нали вярата е основното, което ги крепи и ги възпира от бурни протести срещу немотията им. Поне храм да си имат. Като не могат да нахранят телата си, да има къде да хранят душите си.
А този храм беше истински величествен с размерите си.
Първа порция мозайка от храмове и статуи. След това пътечка, или мост и следваща мозайка. После стълби и отново великолепно множество сгради, хора и каменни изображения на богове. А колко хора и каква пъстрота! Напълниха ми се очите. И колко свещи и огньове! Цяла феерия от цветове и огън.
В един от множеството комплекси случих на истинско огнено представление. Само мога да предполагам, че се извършваше нещо като помен. Или поне на този наш християнски обичай ми наподобаваше най – много случващото се.
Множеството хора седяха на земята покрай огромни софри, постлани на същата тази земя. Някои разпалваха огньове, а други обикаляха в ритуален кръг с вдигнати над главите си посуди с храна.
Когато някой почине, близките му носеха тялото в този храм. Разбира се, на горене подлежаха единствено мъжките представители на човешкия род. Какво се случва с дамите, така и не разбрах.
И тъй като целият този ритуал на горене трябвало да се изпълни на празен стомах и участниците можели да се хранят едва след края му, носели тялото възможно най-бързо след смъртта.
Всъщност, ритуалът беше доста дълъг. И ние, туристите, като накацали птици по отсрещния бряг на реката внимавахме да не пропуснем да заснемем някоя подробност. За наше оправдание искам да вметна, че така правеха и множество местни, които бяха дошли да наблюдават заедно с невръстните си деца.
Толкова се бяхме увлекли, че се стряскахме при нечия туристическа констатация, че присъстваме някак на погребение, все пак. Поне пазехме необходимото мълчание. По някакъв, макар и туристически начин, отдавахме почитта си към ставащото.
Преди да започнат ритуала, участниците се измиваха на чешмата. Тук е моментът да кажа, че разбира се, бяха само мъже.
В това време покрай починалия се събираха изкъпалите се вече близки и познатите и започваха да се сбогуват с него. Те го поливаха с вода, слагаха му оранжеви цветя и го мажеха с нещо червено. След като всеки един изпълнеше своята част, преместваха тялото по- нагоре от реката и с това сбогуването приключваше.
Накрая отнасяха починалия в началото на храма, на мястото за горене и той поемаше към вечността чрез изгаряне на временната обител на душата му. А чрез пламъците тя по-лесно достигала небето.
Дванадесет дни след този ритуал, цялото семейство на починалия не излиза от дома си по никакъв повод. Близки семейства се грижат всеки ден да им носят достатъчно храна. А година след това най-близките му показват траура си като покриват главите си.
Не догледахме отдаването на пламъците.
Вместо това се впуснахме по каменните стълби в изследване на другата част на комплекса.
