Последна нощ на кораба. Последна нощна разходка по откритите палуби. Светеща палуба в горната част. Магията на разбиващата се вода от кораба. Нощ. Пълен мрак на нощното море отвсякъде. Единствената светлинка в нощта беше от образувалата се пяна на разбиващата се от кораба вода. Гледах я и я гледах. Като хипнотизирана. Никак не можеше да ми омръзне.
Гледах я като доказателство, че се движим. Доказателство за живот на фона на черния мрак наоколо.
Бях чувала, че на различни хора им се е плачело, когато са напускали едно, или друго място. За мен май единственото такова до сега беше Япония. За втори път ми се доплака в тази нощ, когато осъзнах, че утре трябва да сляза на брега. Толкова ми беше хубаво! Не искаааам.
Когато слязох от кораба, съвсем слабо ръмеше. Сякаш времето ронеше сълзи по мен. Така беше и в Япония. И там заплака времето в последния ни ден, в деня на нашата раздяла.
Харесахме се с Коста. И на него му беше носталгично.
Единственото леко неприятно беше, че трябваше да освободя каютата в 10.00 ч. А напускането на кораба беше в ранния следобед.
Всъщност, май реших проблема и с халата на спа центъра. Него също трябваше да го върна последната вечер. И тъкмо се чудих как ще се връщам мокра на другия ден до каютата. Ами, просто, с раницата ще отида до спа центъра и след като приключа, там ще се изкъпя и там ще се облека. Май всичко се подреждаше с математическа точност.
Благодаря, Коста, за прекрасното пътуване! Благодаря за вълшебните мигове! Благодаря за новите преживявания! Благодаря!
