Част шестнадесета – Куинстаун

На сутринта Дона и Ралица  тръгнаха да обикалят Южния остров за още около седмица. А ние тръгнахме към Куинстаун, от където трябваше да летим на следващия ден.

Пътьом спряхме да си наберем диви ябълки от едно дръвче. Именно те станаха герои на следващите ми дни. Слава Богу, вече мога да си го спомням с добра насмешка.

Минахме и през езерото, намиращо се на 8 км. Все пак не може да се брои, че сме спали на брега на езеро и хич пък да не го видим. Пътят беше единственият черен път, по който ни се наложи да минем през тези две седмици. До езерото се разминахме с цял куп каравани.  А на самото езеро видяхме още няколко къмпингуващи. Наемателите им вече се бяха събудили и се бяха опънали приятно  на шезлонги на самия бряг на езерото, посрещайки Слънчо.

Всъщност, обиколката на Нова Зеландия с каравани се оказа доста разпространено преживяване. Особено на Южния остров. И наистина, красотите са толкова много, че е разумно да си пътуваш с къщата. Хем няма да пропуснеш нито един залез и изгрев.

Спирайки на няколко красиви гледки, стигнахме до Куинстаун. Последните около 50 км. се движехме плътно покрай езерото на Куинстаун.

През тези няколко дни осъзнах верността на твърдението, че Южният остров е по-красив и „природен“, както четохме във форумите. Наистина, усещането беше, че пътуваме из дивата природа. По пътя почти нямаше други коли. А самият той се виеше между планини, до езера, пресичаше поляни и реки. Часове пътувахме в пълно мълчание. Всеки беше потънал в тази красота. А и тя беше дотам величествена, че не позволяваше да се опорочава с каквито и да  е приказки. Такова удоволствие от шофирането не бях получавала в скоро време!

Пристигнахме и в Куинстаун. Това малко градче се оказа короната на Нова Зеландия. И невероятно красив завършек на пътешествието ни.

Съвсем малко, но пълно с туристи.

Отново проблемът с паркирането. Малко градче, ограничени улици. И много туристи, и много коли. Този път успяхме да свалим багажа и да го оставим в лоджа. Както се казва, парен каша духа. Повъртяхме из малкото градче, обикаляйки го няколко пъти в търсене на място за нашата спътница на четири колела.

Както и Уелингтън, и Куинстаун се намираше в подножието на мини планина, или хълм. А подстъпът към нея беше крайният квартал с ниските дървени къщи.

Най-накрая видяхме излизаща кола. Моментално заехме мястото й и тръгнахме към „Бобс пийк“. Бобс пийк“.

Това е хълм в самия град, от където справочниците обещаваха невероятна гледка към града и езерото. След като си бяха оборудвали планините с дървени пътечки, просто щеше да е срамно тук новозеландците да не са изградили лифт до върха. Тръгвайки да го търсим, се оказа, че сме паркирали именно на уличката, която води до началото му. Както почти винаги на това пътуване, се оказахме точно там, където трябваше да бъдем.

Лифтът беше на срамно за тези ширини ниската цена от 35 новозеландски  долара.

Само че опитното планинарско око на Райчо забеляза една пътечка. Консултация със служител на лифта и след дружно възклицание „едвам ни нави“,   половин минута по-късно вече бяхме на пътечката. А тя си беше с добра нивелация до самия й край. За сметка на преодоляваната стръмнина, пътечката възнаграждаваше добрия турист със зеленина и страхотни гледки към езерото в подножието й.

И тук не се оказа достатъчно просто. Имаше две пътечки. Едната за туристи, другата за колоездачи.

Тъкмо да ни мине мисълта каква е разликата, и през колоездачната пътечка мина един колоездач. При това със скорост, по-бърза от нашата мисъл. Без повече въпроси и чуденки, си тръгнахме по туристическата пътечка. По близо едночасовото изкачване през гъста хора, срещнахме неизменните за Нова Зеландия тичащи хора.

Почти под самия връх имаше и писта за бобслейт. Само си представете удоволствието на спускащите се от гледката по пистата.

Най-после на върха. Гледката отгоре отплащаше всяка една направена крачка по стръмната пътека. Огромно езеро, малък град, планини със снежни шапчици.

Полежахме на мократа трева, редом с останалите, попихме красота, запечатахме я в няколкостотин снимки.

И неизменно се насочихме към дървеното заведение с тераса върху езерото.

И обратно по пътечката. Вече в града тя  плавно преминаваше в напълно туристическа такава с красиви стълби и перила.

На изхода на лифта към града видяхме аквариум, в който можеше да се видят птиците Киви. Тъй като  са нощни птици, в аквариума било напълно тъмно. По този начин се лъжат милите птички и се показват на жадния за зрелища турист. Всички заедно решихме, че това не е много честно и хуманно спрямо и без друго изчезващите Киви и решихме, че няма да участваме в тази туристическа индустрия.

Впуснахме се ние в Куинстаун.

Наистина прекрасен град! Обичайните ниски дървени постройки тук бяха особено красиви.

По усет някак почти веднага излязохме на туристическите улички с цял куп най-китни  кафенета и ресторантчета.

Тя пък сама ни изведе на  крайбрежната на брега на езерото. С още по – голям куп накацали чайки и туристи.

Именно на крайбрежната отваряше портите си красивия парк на Куинстаун.

Като истински туристи, след като наснимахме всичко налично в парка, се насочихме към същинското езеро. А дотам ни отведе път покрай ниските дървени къщи и китна малка горска пътека.

Намерението ни  да направим „една обиколка на езерото“, придоби немислимост при вида на самото езеро.

При вида му осъзнахме, че обиколка нямаше как да направим. Поне не за няколко часа. Видно от огромните му размери, такава обиколка пеша може би щеше да ни отнеме около седмица.

Направихме каквото беше по силите ни за два часа.

По пътя ни изникна фотосесия на азиатска младоженческа двойка. Не можахме да не се включим към снимачния екип. Хонорар не ни изплатиха. Но не  ни и изгониха. Все пак азиатците са  известни с търпението си. Пък и ние им благодарихме с най-широките си усмивки.

Надвечер се върнахме в градчето и попаднахме на рок концерт на открито. Седнахме заедно с останалите на тревата. Видях бири в ръцете на  повечето и се сетих, че си имаме две изостанали новозеландски бирички. С бомбе и бастун на етикета. Райчо, като истински кавалер, изтича до лоджа и ни връчи по една. С бира в ръка, успяхме да се слеем напълно с обкръжаващата ни обстановка.

Доброто настроение от  концерта отнесохме на крайбрежната. При езерото, планината и яхтите.

Куинстаун наистина ни показа, че дадената му от туристическите сайтове титла  на перла на градския туризъм, е напълно заслужена. Невероятно омагьосващ красив и жив град.

Нямаше как да не изпаднем в прекрасно еуфорично настроение.

Стъмни се и със стъпки бавни се насочихме към лоджа.

Верни на уговорката ни, да не допускаме да приберем на обратно каквито и да било местни финанси, минахме по туристическата уличка за похарчване спестените от лифта пари за последни сувенири.