Бяхме прочели, че отново има наплив на туристи на фиордите и е по-добре да сме там на време, за да си осигурим място на някое от корабчетата. Като си давахме обещание на връщане да спираме на всяка една гледка, смело карах напред. А гледките наистина бяха вълнуващи. Огромни планински масиви със снежни шапчици. А пред тях силно зелени поля и реки, и езера. На връщане!
Стигнахме порта.
Отново лек проблем с паркирането. Наистина много турист се беше изсипало. Успяхме да уредим колата с паркомясто на принципа „на никого не преча“. Уверихме се, че много други са паркирали така и затичахме към пристанището.
И тук се сблъскахме с нещо странно. Няколко компании предлагаха почти двучасови круизи по красивия фиорд. По-късно се убедихме, че и маршрутите им са еднакви. При това положение, две от круизните компании ни обявиха, че нямат никакви места за днес. От третата ни продадоха билети за след 6 минути. Билетите струваха отново по 100 и нещо лева на човек. След близо десет дни, прекарани в скъпата Нова Зеландия, тази сума вече не ни се стори така драматична. Пък и действително, на фона на останалите цени, си беше направо нормална.
Бегом на борда и се започна.
Близо два часа, пълни с красота. Всъщност, както обясни по уредбата любезен господин, съгласно теорията на географската наука, това езеро не би трябвало да се нарича фиорд. Имало някаква разлика във формата на дъното. Но по други признаци си било баш фиорд. За мен нямаше особено значение как ще го именуват учените. Важното е, че беше наистина красиво. Пътувахме покрай високите, планино подобни брегове на това езеро.
Само делфини не успяхме да видим. Но все пак, те са си диви морски животни. Не се показват по заявка. Стигнахме морето, в което се вливаше езерото и обратно по същата красота. Беше наистина впечатляващо!
Минавахме скали с плажуващи върху тях моржове.
И туристите, снимащи отвсякъде.
Не спират да ме забавляват тези гледки. И неизменно съм част от тях, разбира се.
Бяхме се подредили на най-горната палуба. Друго си е да имаш поглед от високо. На най-долната палуба се бяха заселили група китайски туристи, чийто смисъл за този ден видимо беше да си направят около милион снимки. И много важно беше всеки да се снима с всички възможно шалове на останалите участници. Нашите погледи неволно все попадаха на тяхното шоу. А те дали видяха фиорда, е доста спорен въпрос.
След като слязохме и пет минути вървяхме на зиг заг, в такт с току – що приключилото полюшване на кораба, отправихме прощални погледи към фиорда.
Райчо мигом смени обектива и започна да ги снима. А ние с Мира се прехласнахме, че най-после виждаме прословутото новозеландско киви. Верно, че бяхме прочели, че кивито е нощна птица и няма как да бъде видяна през деня. Обаче туристическата ни душа така искаше да види киви, че за целите на пътуването приехме, че току – що сме го видели.
Явно по-високо сме изразили радостта си. А думата киви се оказа интернационална. До нас спряха две жени и един мъж – възрастни и англоподобни. Едната дама беше въоръжена с цяла много дебела книга, пълна с описания на птици. Тя високопарно ни обясни, че птиците пред нас не са киви. Напомни ни, че кивито е нощна птица. И компетентно назова името на птиците, по които се прехласвахме. На всичкото отгоре, взе да рови в книгата си, за да ни илюстрира правотата си. Не че не оценихме любезността и познанията й, но някак си ни отне радостта от срещата с лелеяната птица. Затова й благодарихме любезно и не изчакахме предявяването на веществените доказателства.
