Летището в Куинстаун беше дотам малко, че уважаемите пътници ни пуснаха на самоход да преминем няколкото десетки метра от самолета до багажния салон.
Планът беше, след като кацнем на Южния остров, в Куинстаун да вземем по още една кола под наем и да тръгнем на далеч и навътре в острова. Първата ни цел беше едно доста отдалечено езеро, близо до което щяхме да спим в романтични къщички.
Дона и Ралица взеха тяхната кола първи и тръгнаха като обещаха да ни вземат ключовете, за да не спим навън поради затворена рецепция. Не веднъж се убедихме, че излишно тук никой не се опитва да работи.
Служителят на нашата фирма „Авис“, в която бях резервирала кола под наем, нещо се направи на мъж и взе да ми обяснява, че шофьорското ми свидетелство не било международно. Не че няколко часа по-рано не бях върнала автомобил, нает от същата тази фирма и със същото ми свидетелство за правоуправление. А и Дона и Ралица взеха кола със същите тези свидетелства. Не се оказаха подходящите доводи. Той си вършел най-съвестно работата от всичките му останали колеги. Както се казва, хвала на такива съвестни. А като причина за немеждународността на свидетелството ми изтъкна фактът, че задната част на свидетелството не било преведено на английски.
Всеки горд притежател на подобно свидетелство от родината ни, може да види, че на обратната страна на същото има единствено картинки на различни превозни средства и дата срещу някои от тях. Коя точно картинка не му беше ясна без превод, на мен не ми стана ясно. Стана, обаче, ясно, че всичко е за пари. Срещу 50 новозеландски долара, изпрати някъде да ми превеждат свидетелството и час и половина, един лекичък и не един не толкова лекичък скандал, по-късно ние тръгнахме.
Много чисти и макар, леко студени, ловните къщички си бяха доста удобни. Напарени от горещата баня, тичахме по хавлия боси по тревата. Баните се намираха в отделна къщичка.
За да съм честна, не на всички членове на групата ни това се хареса особено. Но романтичната ми водолейска душа се чувстваше истински добре.
Пък и ни предоставиха възможност да се почувстваме като на истински север / тук юг/. Малко по-рано бях осъзнала, че в Нова Зеландия да пътуваш на юг означава, че ще става по-студено, а не по-топло. Е, тук го изпитахме на практика. Сутрините и вечерите си бяха доста хладни.
Тази вечер празнувахме и рождения ден на Дона. В общата зала, на топлината на климатика и червеното вино, студът на юга се понесе от цялата компания изключително добре.
Към нас се присъединиха семейство американци и нашата домакиня. Тя се опита да присъедини и няколкото си кучета, но аз не можах да го преживея, та си останахме само представители на човешкия род.
Райчо се впусна да обяснява на американката велики моменти от историята на България и някои основни грешки в политиката на САЩ. Тя го гледаше и кимаше и непрекъснато произнасяше онова характерно „Уау“ и „интерестинг“. В смисъл хич не ми се слуша, ама нали говориш, пък и много не ги разбирам тези неща. Накрая на вечерта ни благодари за интересната информация.
