Пристигайки в Уелингтън, изпаднахме в много изнервящо търсене на паркинг. Досега бяхме облагодетелствани с паркомясто в лоджовете, в които нощувахме. Въпреки че и тук бях заявила такова, се оказа, че място за нашата колица няма. Можело да паркираме на улицата от 18.00 до 8.00 безплатно. В останалото време щяло да ни струва по 4 долара на ден. След справка с парко автоматите, се оказаха 3. Имало и „паркинг хаус /къщи/“, където можели сме да я оставим за цял ден на по-добра цена. Повъртяхме около половин час из уличките на Уелингтън, без да намерим подходящо и свободно място. Накрая, тъй като нервното напрежение започна да се трупа, оставихме колата за три часа на паркинга на едно кино и тръгнахме пеша из улиците.
Уелингтън се оказа доста приятно и мокро градче. Дъждът, за щастие, беше достатъчно слаб и топъл, за да не ни попречи да се насладим на града.
Оборудвани с тежката артилерия на дъждобраните, тръгнахме из градските улици.
И кадърът, оказал се пророчески определящ следващото ни съвместно пътешествие.
Стигнахме до един от тези „хаус паркинг“.
Какво имаше? Много табели, оповестяващи работното време на паркинга до 02,00 ч. и няколко автомата за заплащане.
Сгушени под покривчето на автоматите се опитвахме да проумее странното работно време. Че работното време в Нова Зеландия беше най-странното и кратко на света, вече се бяхме убедили. Ама защо пък паркингът ще работи само до 02,00ч. и какъв е този съдбовен част, в който собствениците на оставените автомобили, трябва да дойдат и да си ги приберат? И още по-важният въпрос- А какво да си ги правят след това?
Е, това, което нямаше беше човече, което да ни отговори на всички тези въпроси.
След по-късни консултации с местните се оказа, че след 02,00 ч. до 06,00 ч. можем да оставим колата на определените платени за това места по улиците. При това напълно безплатно. Но пък в 06,00ч. трябваше да отида и или да я откарам – накъде неизвестно. Или да платим последващия й престой.
Така и направихме. Паркирахме я до хостела и в ранни зори слязох да пусна няколко банкноти, заплащащи престоя ни до момента на потеглянето ни към летището.
А в дъжда на предния ден, след като обходихме всички улички на пешеходно и не съвсем разстояние, решихме да отидем в големия градски музей „Те папа“.
Речено, сторено.
Огромен музей. Поради дъжда навън и факта,че входът му беше свободен, беше претъпкан с народ. Обиколихме няколко етажа, симулирайки интерес. Всъщност, ама нищо интересно нямаше. Тази сто годишна държава, дори след като се беше обърнала за помощ към маорите, пак не успя да ни предложи исторически нещо интересно. И то дотам, че да заинтригува граждани на близо 1400 годишна държава само по официални данни.
След като на всички вече ни беше трудно да продължаваме да симулираме интерес, се насочихме към изхода. С отегчени погледи слязохме до фоайето, където видяхме Ралица да яде сандвич. Тя също ни погледна с неучуден поглед. И чак след няколко секунди реагирахме. Сякаш нямаше нищо по-естествено от това да се срещнем, без да сме се уговаряли, на другия край на земното кълбо, в Уелингтън, в музея „Те папа“. Както заключи присъединилата се Дона, краставите магарета се надушват от далеч.
И така, дъждът продължаваше да ръми. Вече бяхме разгледали малкия град Уелингтън и назря въпросът за търсене на паркинг. Това предстоящо събитие дотолкова ме стресна, че някак си импулсивно подканих останалите да вземем да се качим на планината Виктория. Хем ще има какво да правим, хем няма да се грижим за паркинг. След единодушно одобрение, тръгнахме.
А тя се намираше буквално в края на града. Или градът се намираше точно в подножието й.
Намиращия се пак там краен квартал беше заменил високите постойки на централната част с ниски дървени къщи с малки китни дворчета и неизменните пощи на оградите.
Райчо обеща някакви бъдещи чудеса във формата на фотоси, благодарение на неговата техника и фотографски умения. Тук е моментът да спомена, че виделите публикуваните по-рано снимки на Райчо, със сигурност ще изпитат разочарование от моите. Не претендирам за качество, дори близко до това на Райчо. Но пък, както се казва, го правя от сърце и с „турбо сапунерка“. Разбрах, че така истинските фотографи са кръстили моето снимащо устройство.
В самото подножие на планината Виктория и началото на крайния квартал с аристократичните къщи местната управа беше зарадвала най-малките обитатели на градчето с детски кът сред природата.
Така или иначе, денят отново мина прекрасно.
И тъй като беше последната вечер на Северния остров, трябваше някак да си спретнем и гала вечеря.
А през нощта задуха страховито. Чувствах се като в приказката „Вълкът и трите прасенца“. Оказа се, че навън върлува циклон. Всички полети били заземени и чакали решението на циклона относно собственото му развитие. Това внесе лек смут в туристическите ни души. Нашият полет беше на следващата сутрин. А никак не беше хубаво да го пропуснем. Разменихме няколко новини от сайтовете и, вярвайки в доброто, решихме да се отдадем на омайването с новозеландско вино. Все пак, както казват мъдрите, утрото е по-мъдро от вечерта!
Сутринта ни посрещна окъпана и добра. Усмихваше ни се с всички лъчи на Слънцето. Циклонът си беше издухал нужното и под топлия поглед на Слънчо, тръгнахме към летището. И този път късметът беше с нас.
На летището оставихме колите. Една от големите хубавини на това пътешествие беше, че не ни таксуваха с допълнителна такса за това, че оставяме колите не на мястото, от където ги бяхме взели.
Поради липса на салон за изчакване с напитки и храна на малкото Уелингтънско летище, употребихме времето до полета по най-разнообразни начини.
Тъй като циклонът на практика току – що беше свършил, в доста от пътниците се усещаше сериозно напрежение. В Духа на новото разкрепостеняване на полетите, капитанът на полета успешно разведри обстановката със закачливо обръщение. С весел глас ни каза да не се притесняваме, но да се приготвим за голямо друсане. От това друсане щяло да има две последици. Първата, че сервирането по време на полета щяло да бъде ограничено. И наистина, не ни дадоха кафе. А другата, че са раздали на всеки пътник по три пликчета за спешни стомашни нужди.
За щастие, не се наложи да използваме нито едно от пликчетата. Явно циклонът се беше набушувал през нощта и ни остави да се насладим на доста спокоен полет. Само дето не си сервираха кафе. Не искам да звуча неблагодарна. Просто ми се пиеше кафе.
Но пък липсата му беше добре компенсирана с прекрасните гледки от двата острова на Нова Зеландия.
