Тази екзотична народност „Гарифуна“ се оформила от корабокрушенци, спасени от корабокруширали кораби на Англия и Франция, возещи черни жители на Африка с цел да ги продават за роби. Не стигнали тази зла участ предците на Гарифуна. Разбилите се кораби ги оставили на брега на Карибско море. Не успели и да потънат. И тук сформирали новата си народност. Народност на истински късметлии, избегнали на два пъти нерадостна съдба. Със собствен език, музика и танци Имат си дори собствен вид ритъм „пунта“. Поради самобитността им днес тяхната култура е поставена под защитата на „Юнеско“.
В течение на годините, гонени от различни силни на деня, те сменят местожителството си като се разселват на малки територии в Белиз и Гватемала. Днес живеят основно именно в Ливингстън.
Оказа се, че първите представители на гарифуна, които ни посрещнаха още на пристанището, са музиканти. Та те любезно ни предложиха да ни посвирят именно този специфичен с тях ритъм „пунта“ . Срещу заплащане от наша страна на цена, разбира се. С радост се съгласихме, като се разбрахме с тях това да сте случи в намиращия се близо до пристанището парк, след нашата разходка. И тъй като българският ни водач трябваше да оформи документите ни за утрешното ни поредно излизане от Гватемала, в това време ни предстоеше именно такава разходка. А след като привърши с оформянето на документите, ни обеща да ни заведе в заведение, в което предлагали специфична за селището супа.
Речено-сторено. Разходка, супа, музика. Обещаваща програма.
Малко преди да се разделим и да се впуснем в първата част от това обещание, а именно разходката, българският ни водач ни изненада със странно предупреждение. Каза да забравим за всякакви романтични настройки спрямо градчето Ливингстън. Предупреди ни да се настроим, че ще видим едно обикновено бедно село, пълно с негри – пияни и дрогирани. Това предупреждение дойде в повече на един от нашите групари и рязко го върна в спомена за прекрасния ресторант на брега на морето, който току-що напуснахме, за да дойдем в това градче.
Това странно предупреждение породи въпроси и у всички нас – Ами след като ще бъдем обградени от „пияни и дрогирани негри“, Защо всъщност сме тук и с каква смелост всъщност ни пуска тя сами да се разхождаме в градчето?
Слава Богу, това предупреждение беше поредната невярна информация. Разходката из градчето ни го доказа.
Срещнахме много усмихнати и миролюбиви гарифуни. Нито пияни, нито дрогирани, за щастие не срещнахме. А градчето притежаваше свой собствен неповторим колорит. С павирани малки и изключително чисти улички. И с бедни, но също чисти домове. Движеха се пеша, или яхнали мотопеди и тук-туци. В общи линии, живееха си своя мирен живот.
Продължава да ми е необяснимо това желание на представителите на туристическите агенции да внушават на туристите непривлекателността и опасността на дадения регион. И вече разбирам, че го правят с цел да мотивират същите тези туристи да дадат значително по-голяма сума пари именно на агенциите, за да ги водят „безопасно“ по „опасните“ места.
В конкретния случай нашият български водач не избра времето за подобно предупреждение. И го направи в самия Ливингстън. След което не пусна да се разхождаме сами. А щом ни предупреждава колко е опасно конкретното място, не е ли всъщност доста безотговорност на представител на туристическата агенция да ни хвърля сами сред „пияни и дрогирани“ хора?
Няма да забравя как преди четири години с две приятелки обиколихме цяла Бразилия. При това не само без да се случи нищо, а натрупвайки прекрасни и жизнерадостни впечатления. Съвсем сами три жени се прибирахме от плажовете на Рио де Жанейро във вътрешността на града. Отново сами посетихме и най-страшното и опасно гето на града.
След завръщането ми в България, мой близък приятел ми разказа за негови познати, които току-що се връщаха от същия този „страшен и опасен“ град Рио де Жанейро, проведено с туристическа агенция. Представителят на туристическата агенция, с която пътували им обяснил колко е страшно и опасно в този град и за да ги „защити“ не е пускал туристите дори да излязат от хотела. Само групово и „безопасно“ ги водел с бус да ядат „безопасно“ и твърде скъпо ризото.
По същото време ние си се разхождахме сами и се бяхме отдали на удоволствието да се храним основно с екзотични плодове.
Същата безсмислена заплаха ни беше отправена и в Ливингстън.
След като напълно необезпокоявани си се разходихме, българският ни водач се върна с обработените паспорти и всички дружно се отправихме към ресторанта с типичната супа.
„Тападо“ се наричала тя и съдържала морски дарове и банани. Типично за карибската кухня, вместо с вода, се готвила с кокос, което й придавало леко сладникав вкус. Предлагаше се супата за 95 кецала, което се равняваше на приблизително 13 долара.
На мен лично видът й от менюто не ми допадна.
Някак си не можах да приема, че в супата ми ще бъде разположена наистина цяла риба с главата и очите. И поръчах същата такава „Тападо“ супа, само че във варианта на крем супа.
И се започна голямото чакане. А чакането се наложи поради факта, че супата се готвела на момента. Това беше наистина чудесно. Само дето част от групата се запита – а след като българският ни водач явно разполагаше с тази несекретна информация, не беше ли редно да извършим поръчката преди разходката. Все пак, градчето не беше никак голямо. А времето вече се движеше към залез. Но, явно подобна стиковка на времето от това организирано пътуване беше проява на прекалени очакваниям.
И чакахме. И чакахме. В общи линии, близо два часа за няколко супи.
Е, гарифунските ни музиканти не ни дочакаха в парка, а предвид настъпилата тъмнина, нямаше и смисъл да го правят.
Намериха в заведението, свалиха си инструментите от стената му и уплътниха десетина минути от голямото чакане с ритъма „пунта“.
Съобщиха ни, че ще ни покажат няколко типични танца за народността им.
Първият им танц беше посветен на идването на хората на земята. Живеели първоначално на остров, след което се заселили на „земята“. В смисъл, на сушата.
Вторият им танц беше за жената. Както ни обясниха любезните изпълнители, когато гарифунската жена готви в къщи, или извършва друга някаква къщна работа, тя винаги танцува в този ритъм.
Излишно е да казвам, че всички членове на групата насочиха телефони и апарати към представлението. Огледах се леко смутено да не би да сме подразнили някого от местните. И тогава установих, че докато ние снимаме тях, местните си правеха клипчета с нас. Големи бели птици, които снимат нещо, напълно обичайно за местните. Явно интересът ни е бил взаимен.
След краткия спектакъл, продължихме да чакаме.
И когато вече ни еше безразлично, изневиделица супите започнаха да пристигат.
Наистина цяла риба, цял омар и цял банан се разполагаха свободно сред чорбата в паницата.
В моята нямаше риба и омар, но пък насред червената мазнина на чорбата се подвизаваха три цели парчета банан. Тъкмо се засрамих от кахъренето си как да разрежа цял банан с лъжица в супа, пълна с червена мазнина, без да си я плисна върху бялата блуза, чух че въпросът „как се яде това нещо“ беше обект на всеобщо обсъждане на масата. Как ли го ядат местните наистина? И с какъв прибор трябваше да се разчлени цяла риба с костите, главата и опашката в тясната купа с чорба?
В общи линии, супата никак не се хареса на групата. Крайният Виктор отсече, че „такава гадост“ не е ял дори при негов приятел, който обичал да експериментира с храна.
Е, туристически ни занимавки. Трябваше да се пробва, още повече, беше препоръчано.
Най-хубавото беше, че все пак дойде. Хапнахме и се отправихме в мрака на нощната река към бунгалата.
Нощното плаване по реката никак не ни дари с приятни мисли оносно утрешното такова. Със същата малка лодка, но в открито море до морската граница с Белиз.
Не ни оставаше нищо друго, освен да се наспим и да се молим за хубаво време утре. Преходът в открито море с малка лодка направо си го изискваше.
