Част дванадесета – Крепостта „Сан Фелипе“ в езерото Изабал

Върнахме се в красивите бунгала само за да си изнесем на бегом багажа. И, натоварени в голяма лодка, тръгнахме през националния парк „Рио Дулсе“ – воден път, който свързва езерото Изабал с Карибско море.

Водният ни път мина през крепостта „Сан Фелипе“.

Построена,  за да предпазва търговците от набезите на пирати. И изпълнявала съвестно тази си роля. През 18 век английски  пирати успяват все пак да я превземат, но в края на века крепостта е върната и продължава общественополезната си служба.

Изпълняваща през вековете ролята на крепост, затвор и  митница, днес е превърната в прекрасен зелен парк за почивка.

Тихите води на езерото ни позволиха да шпорим на висока скорост по пътя си, подминавайки къщите на местните хора и птици. Именно в къщи на брега и върху водата си живееха местните.

А основните птичи обитатели в този природен резерват с  мангрови гори били корморани  и чапли.

На висока скорост достигнахме и хотела си за следващата ни нощувка. А той се оказа отново сбор от дървени бунгала, разположени сред прекрасен зелен оазис.

За жалост, отново не беше предвидено време за прост релакс на дървените шезлонги.

Бързо хвърляне на багажа и обратно към лодката.

На следващия ден ни предстоеше  поредното за тези четири дни  напускане на Гватемала. Този път щяхме да се отправим към Белиз. И тъй като щяхме да го сторим по вода, днес трябваше да бъдат оформени изходящите ни визи за Гватемала. Нови 10 долара за изходяща виза и куп премълчани въпроси – А защо само влизаме и излизаме.

Както отбеляза един от групарите ни, препускахме от една рецепция към друга. Така замечтано загледа сламеният ресторант, покрай който преминавахме, че придобих усещането, че ще скочи.

-Ето, на онази масичка можехме да си пием узо с пържена рибка- замечтано редеше той.

Аз пък се сетих за прекрасните дървени шезлонги, на които можех да си почета.

Лодката, като живо същество, сякаш го чу. Моторът изведнъж замлъкна. Лодкарят ни успя да го въведе в експлоатация само за  няколко минути.  Явно желанието да останем не е било достатъчно силно. Пък и за разглеждане на градчето, към което се бяхме насочили, не беше предвидено друго време.

Така или иначе, тази нужда ни поведе по водния път към градчето Ливингстън, където трябваше да бъде сторена обработката на документите.  А той минаваше покрай водните жилища на местните. Минавайки покрай къщите им, лодкарят любезно  намаляваше скоростта, за да не изпраща големи вълни към тях.

Доведе до нас и морски търговци.

Размина ни и с местни преминаващи.

Толкова бензин изразходва нашият лодкар, форсирайки двигателя!  Явно, европейските правила за охрана на околната среда бяха далеч от тук.

По средата на водата лодката отново внезапно спря и лодкарят пак взе да бърка в двигателя. Възникна предположение, че  бензинът свършил. Знаех си аз, така безогледно го харчи! Роди се и идеята мъжете да слязат да бутат. В този именно момент покрай нас мина лодка с две дами и дете. Един от мъжете ни  като сущий джентълмен ни уведоми, че мацките му  ячки му се виждат и в случай на неотстранена повреда,  той плавно ще се прехвърли в тяхната лодка.

Лодкарят, обаче, побърза да попари тези му мечти и с едно движение накара мотора да ръмжи.