Част единадесета – водопад Финка ел Параисо

Събудена, побързах да плъзна вратата на бунгалото и да изляза с чаша кафе в действителността. А тя беше удивителна.

Мисля, че си беше истински добре да се събудя на тази гледка!

Както щяхме да отбележим, тичайки непосредствено след закуска към микробуса, хотелът си беше много прекрасно място. Жалко, че не ни беше дадено никакво време в него, освен за нощния ни сън.

Натоварени в поредния бус, излязохме от парка и навлязохме в пътната мрежа. Целта ни беше да стигнем до някакъв уникален водопад.

А пътят ни поднесе и гледките през прозореца.

От гледките ни откъсна въпросът на българския ни водач да спрем ли за вода. Само дето беше посрещнат от групата в единодушно мълчание. Истинското оживление настана при следващия й въпрос. „Биричка някой иска ли?“ Да видите радост в очите!

Излишно е да казвам, че цялата група като едно единно ядро излезе от микробуса и навлезе в близкия магазин.

А аз успях и да се разходя наоколо. За пореден път видях кучета. Съвсем необезпокоявано си лежаха на пътното платно. Единственият вариант да не бъдат сгазени, беше да бъдат заобиколи от хора и автомобили. Тези гледки ме възвърнаха при напълно идентичните такива гледки в ндия. Само че там наместо кучета така се излежаваха крави. А другата тънка  разликабеше, че тукашните кучета не бяха дарени със свещеността на индийските крави.

Малко след като се снабдихме с живителната течност, изоставихме хубавия път и по негов доста разбит събрат навлязохме до реката.

И срещнахме малки  и по-големи перачки.

И самият водопад.

И най-сладките позьори.

Уникалността на  водопада не впечатли голяма част от групата. Поне не дотолкова, че да успя да оправдае отделянето на целия ни туристически ден на другия край на света, час и нещо пътуване по дупки и със забит колан на буса в хълбока и  още толкова на обратно. Както каза един от членовете на групата,  вместо този „пълнеж“, да ни бяха оставили в красивите бунгала сред джунглата. Поне щяхме да си порелаксираме.

Всъщност, част от групата се отдадоха на релакс, потопени във водите до водопада. Интересното всъщност се оказа, че в студената река се изливат горещите води на водопада. А те били така  вряли, че нашите смели представители не успели да стоят под напора им повече от 30 сек. Идвали от минерални извори над водопада.

За по-малко от час и малкото ентусиасти от групата, натопили се във водопада решиха, че това забавление е изчерпало своя капацитет и всички тръгнахме обратно към буса, сблъсквайки се с нерадостната съдба на бедните гватемалци.

До микробуса ни пристигна симпатична гватемалка с нещо за продаване.

Естествено, носеше си го на главата. Защо да хаби ръце?! Всъщност, докато я гледах, все повече се възхищавах на  практичността на този вид предвижване на вещите. Ръцете си остават  напълно свободни за всякакви допълнителни дейности.

Дамата свали панера от главата и откри съдържимото.

А то приличаше на дълги резени ананас. Попречи ми да го приема именно за ананас излъчваната от панера горещина. Все още можех да приема, че е печен ананас, например. Но миризмата на печена царевица, ме въведе в дълбоко съмнение. Действително, не бях яла печен ананас и нямаше как да знам каква миризма издава. И както винаги при подобни съмнения, най -добрия начин да ги разсея си беше на принципа „проба – грешка“.

В случая пробата се оказа доста успешна. За 5 кецала /гватемалската валута. 7 кецала се равняваха на 1 щатски долар/ милата дама ми даде две огромни парчета. Отхапах и устата ми се изпълни с вкус на нещо между картоф и царевица. Част от групата предположиха, че именно това е хлебния плод.

Така и не успяхме да разберем какво точно е това. При всички случаи беше страшно вкусно.