Част десета – Рио Дулсе /или в превод Сладката река/

С попътен залез тръгнахме към мястото ни за нощувка.

А то беше разположено насред самата джунгла. До там, пък, ни предстоеше преход с лодки. Микробусът ни остави на пристанището.

Добре, че през цялото пътуване част от мъжете в групата се съгласяваха да свалят багажа ни от покрива на буса. За подобно предвижване на тежките куфари от туристическата агенция, на която бяхме платили, включително за транспорта, не се бяха погрижили. Не се погрижи и българският ни водач, въпреки че на нея още първия ден заплатихме сума, която трябваше да включва  всички бъдещи  бакшиши на местните.

Отново сами се погрижихме да подаваме тежките куфари на пристигналия за нас  лодкар. И потеглихме по реката в нощта.

Хотелът ни се оказа съставен от множество малки бунгала, разположени в същинската джунгла. Част от тях, потопени в реката върху дървени нозе.

Мястото беше истинско вълшебство. Не ми стана ясно само поради каква причина е избрано, без да ни се даде възможност дори да го разгледаме, камо би да успеем да ползваме благините му. Единствените две възможности за това бяха през нощта на настаняването ни и рано на другата сутрин, докато организирано бързахме към микробуса за следващата част от програмата. Но, за пореден път не успях да разгадая мистиката на бездушната организация на нашата агенция.

Така или иначе, в тъмната нощ бяхме строени в рецепцията за получаване на ключове.

От външния свят ни делеше единствено сламения покрив. И под неговия заслон ни свари завалялия  дъжд. Обичаен за края на дъждовния период, избран за пътуване ни в тропиците.

Като всеки тропически дъжд, освен със силата си, и този ни зарадва с краткостта си. Използвах намалелия му интензитет, за да последвам момче от персонала, което ме изпрати до моето бунгало.

Изпрати ме и си тръгна. А на мен ми предстоеше отключване. Действие, привидно просто и едноактно. Само че за мен не се оказа такова. Все пак аз живея в значително по-интересен свой свят.

Пъхнах дадения ми ключ в ключалката на вратата, тип френски прозорец. Завъртях надясно. Пробвах да вляза. Не успях. Завъртях ключа наляво. Повторен опит да вляза. Пак не успях.

А момчето си беше тръгнало. Как ми липсваше присъствието му в този точно момент!

Огледах се безпомощно. В романтиката на заобикалящата ме растителност от джунглата взорът ми не съзря помощ от никъде.

Добре, навън вали, тоест обратният поход до рецепция не беше никак привлекателен. А аз продължавах да  не мога да си отворя бунгалото.

Колко може да бъде сложно това действие?!

Реших да събера всички сили и в кратки срокове да преодолея неандертализма си.

Въртях ключа във всички посоки като полагах последни усилия да не му приложа цялата желана сила, та да не доведе това до нежелано счупване. И както често, в момента, в който се отказах се оказа, че вратата тип „френски прозорец“ не се отваря навътре, както очаквах, а се плъзга плавно  настрани. Ех, неандерталска моя душа!

Преодолях вратата.

И попаднах в света на дървото.

А колко обичам всичко дървено!  Истински празник за мен!

Част от групата се разположиха до басейна с чаша ром. Въпреки доброто ми желание, силите не ми стигнаха да се присъединя към тях.

Вместо това се излегнах с книжка в ръка на удобното дървено легло в дървеното  бунгало.  Капките тропичен дъжд потропваха по дървената стена.  А от басейна се носеше „Ще се стопат китарите“.

Боже, животът е прекрасен! Благодаря!  ?