Дали заради лошия превод, дали заради изгубеното от мен време да направя последващ превод на Виктор и Алфред, записките ми се оказаха крайно неясни и недостатъчни за описание на видяното. В последващите дни започнах да си правя звуков запис на преведените ни разкази. За жалост и в тях не установих смислени и последователни разкази. Та се наложи да прибягна до наличната информация в интернет. Жалко, защото на място може да са ни казали някой по-щекотливи подробности. Но до мен не стигнаха, за жалост.
Все съм се шегувала, че ще прочета в интернет за местата, които съм видяла. Не вярвах, че именно на това пътуване тази шега ще се превърне в тъжна необходимост.
Така или иначе, не ми остана друго, освен да се задоволя с компилация от откъслечните ми записки и написаното в публичното пространство.
Киригуа е строен в периода от 500г. до 900 година на кръстопът от няколко важни търговски пътища. Минаващата в непосредствена близост река Мотагуа е била другата причина за избор на място му. Сега коритото на реката е отдалечено заради преместването му за напояване на завземащите площта на древния град съвременни бананови плантации.
Архитектурата му е много близка до тази на Копан, а двата града са строени и в близки периоди. Това, както и доказателствата за развита търговия между двата града, дава основание на учените да предполагат за наличие на близки връзки между тях.
Нещо повече, археолозите предполагат, че и Копан и Киригуа са създадени от управниците на намиращия се на 350 км. Тикал. И то като негови колонии. На практика, Киригуа е построен по средата на линията Копан -Тикал. Дори първите управници на Киригуа били изпратени от Тикал. След третия пореден управник, следващите, възкачващи се на трона, вече били местни жители.
А в периода 723—784 г. Киригуа става процъфтяваща и независима държава. За жалост, този разцвет е последван от доста скоростен упадък през средата на IX век, за причините на който учените все още нямат предположения. За сметка на това смятат, че това се е случило доста бързо.
Посетената от нас част на древния град е представлявал церемониално религиозен център. В тази част на града не е имало постоянно живеещи и нощуващи. Всички дейности в центъра са се извършвали през деня.
След кратката разходка по пътеката, отвеждаща ни в джунглата, и неизменния макет.
Колко ли история беше се случила пред погледа му?! Колко ли древни потомци на маите са се разхождали около него?! Достолепен свидетел на церемонии, публични речи и тайни заговори, изречени шепнешком.
Момент! Изведнъж се почувствах като ученик, когото са хванали да не внимава в час. Нали досега местните водачи постоянно ни разказваха, че във времето, когато градовете на древните маи са кипели от живот, всъщност в и около тях е била изкоренена всякаква растителност. Заради онова желание да бъде настлано всичко наоколо с каменни настилки. За изработка на които пък, изгаряли всички дървета.
Ето затова науката не винаги върви редом с фантазията. Цялата ми мистичност рухна. Явно това огромно дърво няма как ни разкаже за живота на жителите на Киригуа. За да съществува, то е поникнало далеч след замирането на града.
Ех, отпадна ми една красива визуализация. Наложи се да насоча вниманието си към наличните руини.
А те в този град не бяха никак много. Дървото и ние се намирахме в централния площад. Този, публичния, на който са можели да идват всички жители, на който са се провеждали пазара и различните церемонии.
От целия площад са показани на посетителя днес единствено намиралите са в него стели /скулптурите на древните маи/. Именно с тях е известен днес този град. Най-високите, запазени до днес.
Всички стели са оригинални, намерени в позициите, в които са разположени. Именно така са били разположени и в древността. И посетителите ги разглеждали като паметници. Изписаното по тях е било достъпно само за малцината, посветени в писмеността на глифите.
Всяка стела била изработвана от един къс камък в период между 3 и 5 години. Обикновено е посветена на някой от управляващите и по стените й била изписвана историята му от раждането до смъртта му.
И стелата на първият управляващ, държащ в ръцете си двуглав ягуар.
Стелата на шестия губернатор на Киригуа. Най – важният. Може би заради това е и най- висока. 11-те й метра са довели до тежест от 66 тона. Тя също е намерена в оригиналното си положение. За разлика от останалите, тя е била счупена и учени от Университета на Пенсилвания подпомагат реставрацията й през 70- години на 20 век.
200-те глифа от двете й страни разказват историята на този важен шести управник, постигнал независимостта на Киригуа от Копан. Именно той обезглавил онзи управник на Копан, останала в историята като 18-ия заек.
През времето на неговото управление жителите на Киригуа вече не трябвало да плащат данъци нито на Тикал, нито на Копан.
Стелите, посветени на управниците били високи и плоски и били създавани за отразяване историята им.
Друг вид стели имали формата на различни животни.
Те били религиозни и винаги се изработвали във формата на някое влечуго – жаба, гущер. Жабата била символ на водата на дъжда в цялата мезоамериканска култура.
Вярващи в съществуването на подземен, наземен и надземен свят, древните маи са ги представяли чрез различни животни.
Нощта била представяна с животни като бухали, змии, прилепи, които обитават нощта.
Денят свързвали с животонужната вода. И костенурките като морски обитатели били дарени с символа на носения от тях живот.
Пълновластни господари на надземния свят по право били пернатите – Ара, Кецау и др птици.
Под звучите на тези разкази изкачихме стълбите на централния площад
И се оказахме на по-малкия площад, предназначен само за елита.
На него се събирали само представителите на елита и благородниците на града за своите срещи, на които са решавали важни за града въпроси. Тук били приемани гостите от други градове.
Обикновените жители на града имали право да посещават този площад веднъж годишно. За да си платят данъците. Важна привилегия, все пак.
