Част осма – по пътищата на Гватемала и Хондурас

Натоварени в буса, новото утро в Хондурас започна с доста приятната изненада от българския ни водач, че денят, предвиден единствено и само за предвижване обратно до Гватемала, ще бъде посветен и на посещение на непредвиден в програмата град на маите. Освен че бил под егидата на Юнеско, в него се намирали най -високите стели в света. Чудесно начало на деня!

А то започваше с повторното преодоляване на една от най- стръмните улица в света. Освен павирана, както и снощи, тази сутрин улицата вече беше  и хлъзгава. През нощта явно беше преваляло. И  ни предстоеше спускане по стръмно и то на мокро. Малко преди голямото спускане част от групата, както и снощи, изявихме готовност да си слезем до долу пеша. Но шофьорът и този път съвсем невъзмутимо и без драма свали целокупното народонаселение на буса по стръмната улица. Багажът, подреден върху тавана му, беше щателно опакован с  противодъждовно платно.

Разбира се планът на груповото пътуване не предвиждаше половин час за разходка из прекрасното градче. Така че за запознаването ни с него останаха онези 20 минути от снощи и днешните жални погледи из зад стъклото. Отново си напомних, че с това неудобство на груповите пътувания, се бях съгласила още при тръгването ми.

Завита с одеалце, на втория ден вече се чувствах като у дома си в автобусната седалка. Така или иначе, голяма част от зле организираните групови пътувания минават в автобуса, с леки прибежки по интересните места. И това пътуване се очертаваше именно такова.

Доколкото твръде често преминавахме от Гватемела в Хондурас и обратно, установих доста близката реалност и в двете държави. Бедни и примирени хора. Стари и олющени сгради.

Така или иначе, голяма част от дните, прекарани в двете държави,  преминаха в микробуса. Примирена с положението, зареях поглед зад автобусното стъкло.

А там преминаваха със скоростта на движението ни неизмените малки магазинчета тип „лавка“. Бели къщи с черен прозорец. И нищо друго. Нито нещо шаренко, нито някаква реклама. Единствено черното на прозореца. Като зловеща дупка, поглъщаша душата. Като черната безнадеждност на околната среда.

Осъзнах жестокостта на казаното ни от българския ни водач относно липсата им на образование. Те наистина не могат да се измъкнат от мизерията си. Богатата прослойка ги държи в състояние на обреченост.

Само наследниците на богатите могат да си позволят да получат образование. А оттам да живеят добре и да управляват държавите си. Принципно, напоследък има и държавни безплатни училища. Достъпни за всички. Но с изключително лоша хигиена и образование. Пък и за да изпратят там детето си, бедните родители все пак трябва да му осигурят дрешки, храна, пособия. И да го отделят от семейния „бизнес“. Било като копаене на полето, било като продавач по улиците. Хем да се лишат от източник на доход, хем да го превърнат в източни на разход. И малцина са тези, които си го позволяват.

Едно безсмислие витаеше навсякъде.

В унисон с това безсмислие подминавахме множество въоръжени охранители. Бяха почти навсякъде по публичните сгради. Униформени. С мръсна пушка. Висеше, преметната на раменете им, с безсмислието на стар чадър. Слава Богу не видяхме нито един случай на привеждането й в действие. А не усетихме и какъвто и да било повод за това.

На фона на средна заплата от
З50 долара, автопаркът си беше доста приличен. На практика нямаше съвсем стари коли. А повечето от тях бяха тип джип. Може би особеностите на релефа предполагаха ползването именно на такива автомобили.

Освен леките автомобили, пътищата из цялото ни пътуване бяха пълно с огромни товарни камиони. Това са  най- големите камиони, които аз лично съм виждала единствено по американските уестърни. Огромните ретро машини с комини зад шофьорската кабина. Те бяха пълновластни господари на пътищата на обиколената от нас част на Мезоамерика.

Добро количество от тях беше струпано и на границата на Хондурас с Гватемала.

Че всички товарни камиони имат удобни кабини с легла бях чувала. Че шофьорите им често нощуват в тях, също. Явно и хондураските шофьори ползваха благините на големите си машини. Може би заради твърде високите температури през част от годината, а може би по други причини, местните управляващи ги си бяха създали специфични удобства. Именно на границата видях опънат хамак под каросерията на един от тези големи камиони. А в него удобно се беше разположил местния джигит. Не можех да не го поздравя за изобретателността му. В крайна сметка, след като имаш дадености, трябва да ги използваш по най-удобния начин.

И отново сме на границата. Втори ден и поредна граница. Тя си беше такава както и вчера. Категоричната жълта разделителна линия. „Чейнчаджиите“ на валута.

Тъй като вече не беше неделя, минахме границата изненадващо бързо.

Благодарих на Хондурас за срещата ни.

И отново се впуснахме по пътищата на Гватемала. А те се оказа изключително добри. Пък и с прекрасни гледки, на радост на пътуващите зад стъклото.

Този път започна със срещи с местните плодове.

Първата от тях беше на крайпътен пазар.

Именно това ми липсва особено много при организираните пътувания. Липсата на  досег с местните.  Липсата на възможност да се разходя из техните селища, да видя пазарите, да видя къщите им. Да си купувам техните плодове и да зареждам организма си с ценните им витамини. При организираните пътувания можех да разчитам единствено и само на епизодични подобни покупки, и то от крайпътни продавачи, при които изборът на асортимент и цена си беше изключително ограничен. Така беше и при това пътуване. Вместо да се насладим на редките за нашите земи тропически плодове, бързахме към неизменните ресторанти за скъпи вечери. Вече ми става ясно поради що местните ограничават истинската си храна и предлагат на чужденците европейски вид ресторанти.

На това организирано пътуване успях да вкуся истинските плодове едва в самия му край. Именно тогава видях на практика за първи път за трите седмици, прекарани основно на седалките на разни микробуси и истински град, и истински хора. Но, това беше едно от известните ми вече  неудобства на организираните пътувания, с което  се бях примирила още преди тръгването ми в България.

Дотогава този крайпътен пазар беше единствената  ми представителна извадка, от която да си правя изводи за наличните плодове. Ами, тропически. И много боб.

cof

В края на пътуването щях да се убедя в наличието на истинско разнообразие. Но до тогава се порадвахме веднъж на купени крайпътно мандарини. Още веднъж на крайпътно предлагани ананаси. До където бяхме откарани веднага след обилен обяд. Та, натъпкването в стомасите ни на тези иначе прекрасни плодове, си беше истинско животинско преживяване.

Отново крайпътно и попътно спряхме на ферма за отглеждане на банани.

И тук се сблъсках с една от големите изненади на това пътуване. Че бананите не са само такива, каквито са ни  познати от родните  магазини, вече знаех. Имах късмета в последните години да опитам по време на самостоятелните ми пътувания множеството им разновидности  – от истински малките и жълти/ които наричах ръчички заради приликата на грозда им с ръка/, през зелените за готвене, до огромните червени и невероятно вкусни.   Но си мислех, че и тези, жълти и големи, които се продават при нас, са част от био разнообразието на този вид. Оказа се не точно  така.

Всъщност, този вид жълти и големи банани, които се продават при нас,  са разработена култура от испанските нашественици с цел масовото им отглеждане. При това те не съдържат множеството ценни минерали и витамини на дивите си събратя. Тях по  една, или друга причина, все още производителите не са успели да  опитомят. Заради това те си растат свободни и радват с ценните си вещества местното население.

В отредените за европейския и американския потребител  средно големи с  жълта обвивка банани подобни хубавини не се съдържат. На практика те са един плътен плод, без особена полза на здравето. А както при повечето селскостопанска продукция напоследък, и тук за постигането на голям като количество урожай, е заплатено с качеството на продукта. Той пък, от своя страна, се гарантира с   химическата помощ на всякакви подобрители.

Като гледах строените пред погледа ми бананови дървета с обвити в сини найлонови торби плодове, усещах как се затвърждава в главата ми вече взетото от мен решение да не консумирам подобни химически експерименти. А това решение се породи още преди години от разказите на един приятел, който имаше дълго време досег до вносителите на същите тези банани в страната ни. От тях беше разбрал вече обществената „тайна“, че същите тази банани се берат зелени и така се транспортират до европейските ни държави. При нас  пък бързо се разполагат в огромни хладилни помещения. И в случай на поръчка, се предизвиква узряването им  за няколко часа, благодарение на пръскането им с определен газ. От познат биолог разбрах, че съставът на този газ е близък до природния такъв, който отделят самите банани при узряването си. Но бързината на узряването  и допълнителните химически съставки на същия този, близък до природния такъв, газ, никак не позволяват на плодовете да се превърнат в „истински“.  И това чак след отглеждането им. А видно от гледката пред погледа ми, тази химизацията явно започва още при самото това отглеждане. Да, явно за в бъдеще ще   огранича   консумацията на това подобие на  истинските банани.

Пътувайки няколко дена из улиците на тези далечни страни – Гватемала и Хондурас, осен крайната бедност на жителите им, други две обстоятелства ми направиха силно  впечатление.

Пътищата и улиците. Или по-скоро част от тях. А те бяха дотам стръмни, че доста често предизвикваха основателно съмнение за тяхното преодоляване. Слава Богу, макар строени на границата на физичните закони, все пак ги бяха спазили, та не остана стъмнина непреодоляна.

И далеч по-странните шарени гробища.

Да си призная, първите няколко от тях, видяни през автобусното стъкло, приех за доста приятни детски центрове. Изградени от правилни правоъгълници в най-шарените цветове, със зеленина помежду си, създаваха усещане единстевно за нещо радостно. По нищо не  личеше, всъщност доста тъжното им, предназначение.

Затова, когато ни обясниха, че тези шарени кътове представляват именно гробищни паркове,  ми трябвяше определено време да приема идеята.

Най-голямото, което видяхме, беше на пътя към езерото Атитлан. Поради липсата на място, беше изградено на цели 6 етажа.

Предварително жителите на съответния град закупували определени места, срещу което получавали акт за собственост.

При вида на много етежи един от нашите мили мъже, който страдаше от морска болест, със загриженост отбеляза, че за него е твърде важно в случай, че на такова място ще прекара вечността, да е на по-нисък етаж. Да не му прилошава.

Всъщност, видът на тези гробищни паркове създаваха условия именно за подобни шеги. Нито едно от тях не предизвика усещането за тъга и съжаление, както същите тези вечни жилища у нас. Може пък и това да е целения ефект на народ, който вярва в прераждането и приема смъртта като начало, а не край.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език