След първата ни среща с руини на древните градове, тръгнахме към първата си среща със съвременните такива на същия този древен народ. И се състоя тя в едноименното градче, в непосредствена близост до руините.
Дали защото шофьорът не знаеше къде се намира точно хотелът, в който щяхме да пренощуваме, дали заради еднопосочните уличи в цялото градче, не можехме да уцелим пътя от първия път. И вече заради еднопосочните улици, тръгнахме на обиколка из града за втори заход. А тази обиколка се случи из най-бедната част на градчето. През стъклата на микробуса наблюдавахме тесни и мръсни улички. Уличките бяха дотам тесни, че на места бусът ни се разминаваше на боя разстояние с бедните, но неизменно шарени ниски къщи. Минахме и покрай местна кръчма. Нямаше светлинни реклами и лъскави витрини. Малка схлупена постройка с решетки на малките ниски прозорци. На места посетителите бяха насядали направо на тротоара пред нея. Други стърчаха прави с окъсаните си дрехи и бира в ръка.
Наплашени от България, че по тези места броди една страховита престъпност и отвличат белите европейци просто във въздуха, гледахме притаени зад стъклата. Нерадостните гледки породиха обсъждане у част от дамите относно вида и качеството на хотела и възможността да спят в автобуса.
Снимки не че не направих, но предвид настъпващата тъмнина, движението на буса и снимането зад мръсните стъкла, меко казано, не се получиха.
За щастие, както често, страховете ни се оказаха плод на призрачните страшки на незапознати хора.
Бусът постепенно навлезе в по-централна част на градчето. Уличките видимо се разшириха и придобиха изключително приветлив и чист вид. Чист вид имаше и заспалия жител на стълбите на една от къщите. Отново ниски и шарени.
А непосредствено преди хотела, бяхме изправени пред стръмната действителност на мезоамериканските улици. Така невъзможно стръмна беше улицата пред нас, че изправи групата почти на крака. Повечето бяхме готови да слезем веднага и да продължим пеша. Шофьорът, обаче, по най-невъзмутимия начин просто даде газ и извърши според нас невъзможното – изкачи улицата без никаква излишна драма. Да не кажа с пълна липса на такава.
Както щяхме да се убедим и в следващите дни, по тези географски ширини улиците бяха строени на ръба на действието на физическите закони. За мен това бяха най -стръмните улици, които бях виждала. Те, обаче, по никакъв начин не смущаваха ходещите по тях местни. На места, до които все още не беше достигнало облагородяването им чрез стъпала, или настилка, местните си бяха улеснили изкачването с подръчни средства.
Хвърлили багажите по стаите, тръгнахме да оползотворим малкото останали часове за разходка из градчето. Всъщност, оказаха се 20 минути. Толкова ни беше отредено от българския ни водач. Трябвало да ходим групово в ресторант за вечеря. Е, с неудобството на тичането на груповите пътувания се бях примирила още в България, така че чинно се затичах наоколо за събиране на впечатления и разглеждане на обкръжаващата ни действителност.
А тя си беше впечатлителна. И то в добрия смисъл.
Добрият вид на хотела за мен не беше показателен. Добри хотели има построени и в лоши места.
Показателни бяха, обаче, чистотата на китните улички. И най-вече, небрежността, с която се разхождаха всички в тъмната част на денонощието. Имаха си красив площад с новогодишна елха на него. Имаха си църква със служба в нея. Имаха си и усмивки и доброта на лицата. Никак не ми изглеждаха на хора, тормозени денонощно от престъпници.
Лицата им бяха озарени със спокойствието на мирно живеещи хора, а не със страха на подложени на непрекъснати отвличания и грабежи хора.
На твърде високата цена, която платих на туристическата агенция и твърде лошата туристическа услуга, която ми предложи, получих изключително ценната информация, че и по тези земи е безопасно да се пътува и сам.
В местния ресторант, в който седнахме за вечеря, установихме, че у потомците на маите с месото вече всичко им е наред. Върху скара на дървени въглища се печаха цели купища месо, за радост на изгладнелите туристи. Жар от изгорелите въглища слагаха и в глинени купички. А върху тях поставяха чинията с хляб, за да бъде хлябът топъл за цялата вечеря. И всичко това усмихнатите сервитьорки донасяха върху главите си. Именно върху тях носеха и поръчаните напитки. Дори и бутилка бира, или вино. При това ги слагаха направо върху главите си. Така качваха и стълбите. Не си помагаха с нарочни за това поставки. Явно неизменната им усмивка беше достатъчно добър помощник.
Добре отпочинали, се срещнахме на сутринта на първата си мезоамериканска закуска. Последващите три седмици щяха да ни убедят в твърдостта на предлаганите за закуска асортименти. Бъркани яйца, варен боб и пържени банани, или пресни плодове.
Излизайки с багажа, заварих групата, разделена по полов признак върху люлеещи се столове пред басейна. Мъжете обсъждахме количеството и вида на дисковете си хернии. А дамите наличието, или липсата на изследване относно болестта на Хашимото.
Както казах, първоначалните трудности доста ни бяха сплотили. А все още не знаехме колко още такива поводи за сплотяване ни бяха подготвили от агенцията.
Натоварени на буса, тръгнахме отново към Гватемала. Която за втори път предстоеше да напуснем след още един ден. Истински странно подредена програма. Но по нея се движехме.
