Добре отпочинала, на сутринта влязох в столицата на султанството и започнах запознаването си с него.
Бруней- това е страната на ярките контрасти – безкрайно богатство и пълна бедност. Много години подред султанът на Бруней е обявяван за най-богатият човек на света. И по всичко видяно в центъра на Бруней, това изглеждаше да е така.
В този ясно изразен контраст богатство – нищета, в центъра на Бруней всички сгради са модерни и излъскани, с напълно типична архитектура за ислямска държава. Навсякъде по сградите, по стадиони и паркове има обичайните символи на исляма.
В момента, в който напуснах чертите на малкия център, навлязох в една съвсем различна действителност. Като с нож отделени от лукса на лъскавия рай, се появиха ниски блокчета с излющени стени. Вместо прекрасната пътна настилка в центъра, покрай тези блокчета имаше единствено пръст и пясък. Интересното беше, че цените в лъскавия МОЛ на центъра бяха абсолютно същите като в нещото, наподобяващо търговски център насред олющените блокчета. Единствено хранителният магазин в центъра беше значително по-зареден със стока.
Насред лъскавия център на Бруней се намира изключително богатата и помпозна кралска джамия Omar Ali Saifuddien.
Разположена в средата на красиво езеро, златните й кубетата светят отдалеч. Отдалеч е видна и заради големите си размери. Всичко в нея, дори най-малкото камъче, свидетелства за явно благоденствие, което притежателят й видимо иска да покаже.
Още един мост започваше от джамията. Най-странният мост, който съм виждала. Свързваше не пространство и не територии. Свързваше два свята.
От това олицетворение на богатството започваше мостът. Минаваше над езерото до джамията, а след това плавно преминаваше в по-дълъг мост над водната площ, ограждаща Бруней. Започваше като лъскав и здрав, а продължаваше като прост, скован от прогнили вече дъски.
Този мост, започващ от свидетелството за немислимо богатство, водеше до така наречения „воден град“, в който живеят поданиците на най-богатия мъж в света.
Мястото на сушата в Бруней е силно ограничено и е изчерпано откъм застрояване. Затова за поданиците остава единствената възможност да живеят върху водата. Така нареченият „воден град“ представлява сковани дървени плоскости, които служат за пътека. От страни на тези дървени пътеки се намират дървените домове на поданиците. Това са бараки върху високи колове, забити във водата. Някои от тези бараки са дървени. Други представляват бункери, сглобени картонени и талашитени плоскости. Не навсякъде равно подредени и не навсякъде плътно обхващащи цялата площ на стената.
А над ламаринените им покриви се извисяваха в цялото им величие златните кубета на султанската джамия.
На вид тези постройки изглеждат като отдавна изоставени полуразрушени бивши жилища на клошари. Но, разхождайки се по дървените пътеки между тях установих, че вътре кипи живот. От вътрешността на тази постройки се чуваха гласове, звучеше музика. Пред множество прозорци бяха опънати простори с пране. Пред плоскостите, които явно играеха роля на входна врата, имаше обувки. Пред някои постройки имаше дори саксии с цветя. По всичко личеше, че обитателите на тези потресаващи колиби имат желание да водят горе – долу нормален живот.
На много места бяха изградени своеобразни речни спирки. Именно лодките бяха единственото превозно средство за достъп до тези жилища.
От този край започваше другата част на „водния град“. Със същите дървени къщи във водата.
Тази част явно беше отредена за една идея по-заможните. Къщите нямаха зловещия вид на картонените бараки на другия край. Всъщност, тук си приличаха на истински къщи. И ако се абстрахираме от местоположението им във водата, си изглеждаха доста прилично. Между тях имаше изградена дори малка джамия.
На фона на потресаващата гледка на картонени къщи, очаквах от вътре да изпълзяват раздърпани и нещастни човеци. Но не, от там излизаха и в тях влизаха напълно нормално облечени хора – обичайните за мюсюлманите дълги дрехи и кърпите за жените и риза и панталон за мъжете. При това напълно чисти и здрави. Всъщност това бяха същите хора, които с напълно приличния си вид се вписваха прекрасно при разходката си край богатите сгради на центъра.
За да стигнат до домовете си извън единствения мост, свързващ техния воден град със сушата, всички тези хора достолепно слизаха по стълби до водата и се качваха на едни изтърбушение на вид лодки. При това имаше по-големи лодки, с по два реда седалки от двете страни, служещи явно за „градски транспорт“.
А по-заможните / въпреки че ми е странно да употребя това определение за хора, живеещи при подобни условия/ ползваха единични лодки с лодкар, може би нещо като „такси“. Явно дори в този потресаващо мизерен „воден град“ се бяха оформили различни прослойки на знатност на обитаващото го общество. Докато едни си позволяваха лукса да се превозят до скованата от картон барака, заемайки цяла олющена лодка, други бяха принудени да споделят общата, също толкова олющена, лодка с куп други свои съседи.
Не можах да остана безразлична към достолепността, с която всички тези хора стигаха до този воден транспорт. Всички те бяха с вдигнати глави. Мъжете придържаха жените си и бавно и величествено те преодоляваха ужасните стълби и се качваха в лодките. Нищо, обаче, – нито обстоятелството, че пътуват в толкова мизерни лодки, нито обстоятелството, че стигат и живеят в толкова мизерни жилища, не беше възпряло нито една жена да облече хубави и чисти дрехи и да обуе хубави обувки. Всички те имаха безупречен вид.
Ходейки из това място се замислих, че всъщност ислямът е много удобна религия. Както и повече религии, всъщност. Доколкото знам, съгласно неговите закони, всеки богат човек следва дава някакъв процент от състоянието си на бедните. Този мижав процент стига за мизерното съществуване на масата, но пък освобождава съвестта на притежателя на останалите проценти да живее охолно пред погледа на мизерстващите.
Със смесени чувства ме остави Бруней. И с много размисли. Определено ми изглеждаше като излязло от една несъществуваща реалност.
Която съм благодарна, че видях.
