Странното ми пътешествие към малкото султанатство започна по подобаващ странен начин. На летището в Манила, от където трябваше да се кача на полет, ми спретнаха импровизирано интервю. Пред гишето за „check-in“ беше разположена една подвижна висока банка като за говорител. И един дребен служител я движеше наляво-надясно с тежестта на тялото си, съобразно местонахождението на пътника, когото искаше да интервюира. Неотлъчно до него пристъпваше една дама, която носеше папка с всякакви книжа.
Явно се сторих достатъчно подозрителна на служителя с подвижната банка. Все пак пътувах сама. Бяла жена в азиатското султанство. Нямах покана от местен. А и бях планирала да остана в султанството само три дена. На всичкото отгоре, както бях чела, султанът имаше свободно място за жена. Въпреки четирите разрешени жени от Корана, султанът на Бруней имаше само три законни жени. Както и да го гледаш, това си беше свободно място. И то за законна жена. И още по- то, на най – богатия мъж в света.
Погледнато от този ъгъл, проведеното ми дълго и изпълнено с подозрителни въпроси интервю вече ме караше да си виря носа. Верно, малко древен беше султанът. Но за сметка на това най-богатият мъж света. Няма да издребняваме сега.
Пък и султанът, макар и дребен, си беше истински чаровник.
Така или иначе, служителят с подвижната платформа реши да даде шанс на моята крехка младост и аз се оказах в самолета към Бруней.
Именно в този самолет и по време на този полет се случи така, че да приложа на практика един от уроците, прочетени в психологическите книжки. На фона на изключително малкия брой пътници в салона, същият беше изпълнен от потресаващо остра миризма на нечисти чорапи. И именно седящият пред мен господин беше едноличния и самостоятелен автор на тази миризма. А я беше предизвикал посредством простото събуване на обувките си.
Повъртях се известно време. Опитах се да променя мястото си, запуших си носа. Но всичко това се оказа временно и недостатъчно. Миризмата беше наистина всеобемаща. И в този миг събрах цялата си смелост, потупах господина по рамото и с най-широката си усмивка го помолих да си обуе обувките. Сърцето ми примрял от ужас в очакване да ме нагруби, или да се обиди. И двете щяха да бъдат еднакво неприятни и тежки за мен. И в този момент, когато вече бях готова да се боря за връшане на времето назад, за моя радост милият азиатски господин ми се усмихна със също толкова широка усмивка, извини се и тихичко си обувките.
В онзи момент не знам дали успях да отчета това като Победа. Всъщност, сърцето ми остана така свито, както и докато очаквах да ме нагруби, или да се обиди. Но пък миризмата спря, а двамата не бяхме излезли от етапа с усмивките. Може би все пак трябваше да го отчета като победа.
Събитията на следващия ден щяха да ме убедят в правотата ми. Разхождайки се из града, стигнах до голяма джамия. Тъй като нямаше много хора наоколо, започнах да се оглеждам с надежда да наеря кого да помоля за една снимка. И тогава зърнах този господин от самолета. В първия момент сърцето ми се сви както и в самолета. В следващия, той дойде до мен, усмихна се и ми предложи да ме снима. След като го направиу ми отправи още по-широка усмивка и си тръгна.
Усмихнах се и аз. И отпуснах сърцето си. Явно, в човешките отношения недоразуменията трябва да се обсъждат. И така ще се разрешат без човешки драми.
Определено можех да отбележа постигнатото като победа. Над моите остарели възгледи.
Връщайки се в самолета на път към Бруней, късно през нощта кацнах на малкото му летище. Макар и малко, то си беше достатъчно луксозно.
И осъзнах, че в това мъничко султанство дори такситата са ограничени. Винаги съм смятала, че всяка една особеност на религия, или общество, е продиктувана от създалото се ежедневие. Пристигащите в това султанство от летището хора са или местни, или туристи. Местните биваха посрещани от цели тълпи роднини. Незабравим за мен ще остане ритуалът им по посрещане. Посрещачите представляваха тълпа от мъже и жени от различни възрасти. С всеки един от тях пристигналият се здрависваше. В случай, че конкретният посрещач беше по-възрастен мъж, пристигналият вдигаше хваната в своята ръка, ръката на посрещача, обръщаше я и поднасяше обратната част на дланта към своето чело. Едва след това се целуваха три пъти по бузите. При жените нямаше видимо по-възрастни. Обикновено след ръкуване жената поднасяше обратната част на дланта на ръката на мъжа до челото си. Но целувките по бузите си оставаха.
На фона на тази многобройност на пристигащи и посрещащи ги брунейци, на летището бели хора имаше изключително малко. И явно това беше обичайното количество, тъй като за тяхното посрещане бяха определени пет броя таксита. Тъй като аз се позабавих в салона, след като излязох, пред летището нямаше подобни возила. Върнах се вътре и попитах служители как стои въпросът с предвижването до града посред нощ / когато кацнах/. Отговориха ми, че явно такситата са си взели по един курс и са приключили. Не ме оставиха да бедствам на летището. Изключително любезна служителка звънна на рецепцията на хотела, в който бях направила резервация и от там дойдоха да си ме приберат. Явно малкият брой таксита и нечестата им заетост е напълно осъзната и всички са се нагодили към тази особеност.
И тук не мога да не отбележа, че не престава да ме впечатлява облеклото на жените – служители в мюсюлманския свят. Че навът ходят в дълги роби, или поли с кърпи, стриктно обрамчващи лицето, вече не е впечатляващо за мен. Но че същото облекло, но във вид на униформа, носят докато са на работа, все още ми е интересно. Същите дълги роби и кърпи, но еднакви за всички и в еднакъв вид и цвят.
Още в самолета четох, че в Бруней почти липсва престъпност. За моя радост, на място се оказа именно така. Поне аз не забелязах каквито и да било форми дори на леко неудобство, камо ли някаво притеснение. Само дето странно ми стояха на фона на това изявление множеството охранители. Те бяха навсякъде. И въоръжени не с друго, а с автомати. Може пък именно тази превенция да е довела до прекрасния резултат.
Но той си беше налице. В султанатството цари истинско спокойствие.
