И бързо стигнах до Площада на Свободата.
Днес на площада се намират органите на градската администрация, централният офис на Грузинската Банка и хотел «Мариотт».
А във времето на действието на градската крепост (Кала), площадът бил разположен близо до крепостта. И до него се стигало през Коджорските крепостни порти. Наричал се Караван-сарай (Приемен, хотелски площад).
След присъединяването на Грузия към Русия, през 1824 год. на площада било издигнато зданието на щаба на Кавказкия корпус. В 1830 г. на същия площад била построена сградата на полицейското ведомство.
Името си площадът получил в чест на победата на Паскевич Еревански и от 1827 года до революцията носил именно неговото име. Наричали го Площадът на генерал Паскевич, Площадът на граф Еревански, или просто Площадът на Еревански.
В 1847—1851 години в центъра на площада били построени театър и керван-сарай. Посетил театъра през 1859 година пътешестващият по Кавказ Александър Дюма-отец. И за жалост, на 11 октомври 1874 год. театърът изгорял и повече не бил възстановен.
На площада се помещавал и типичният за онези години пазар.
През 1880 год. площадът бил павиран с калдаръмени камъни. Намиращият се тук Сололакски ров бил засипан. А през 1884 год. бил преместен и пазарът.
В съветско време площадът първоначално се казвал Площадът на Берия. След това Ленински площад.
В 1934 год. Градските власти разрушили керван-сарая и на негово място построили трибуни за почетни гости. Те били предвидени за гостите на бъдещия паметник на Ленин. Само че той останал за сега само като проект. Така и не бил издигнат. И в 1950 г. трибуните били премахнати.
И щест години по-късно, в 1956 година все пак издигнали паметник на Ленин с височина около 20 м. И го демонтирали на 28 август 1990 год.
И на 23 ноември 2006 година бил открит днес съществуващият Паметник на Свободата. Монумент, създаден от Зураб Церетели, на който е изобразен свети Георги, убиващ дракон.
И излязох на Катедралата Успение на Сиони.
Кръстена е на планината Сион в Йерусалим. А кръщаването й следвало средновековната грузинска традиция да назовават църквите си на определени места в Светата земя. Сред народа е известна просто като „Тбилиси Сиони„, за да я разграничават от няколкото други църкви в цяла Грузия, носещи името Сиони.
Разположена в историческата част на столицата, катедралата е построен през VI и VII век.
Много нашествении са минали от тогава и много пъти е била унищожавана и реконструирана. Сегашната църква основно е реконструирана през 13 век. А в периода от 17-ти до 19-ти век върху нея са извършвани частични ремонти.
До освещаването на катедралата „Света Троица“ през 2004 г., Катедралата Сиони е била основната грузинска православна катедрала и седалище на католикоса на цяла Грузия.
Въху калдаръмените плочки на уличката е поставена бронзова фигура. Наречена Паметник на Тамада. А представлява увеличено копие на откритата при разкопки в Западна Грузия статуя, датирана от VII до н.е.
Както установих в по-късното си пътуване до областта Сванети, Кавказ, тамада е изграл важна роля в културата на грузинците. Та и до днес.
Изключително важно за грузинците е общуването с хората. Заради това угощението на техните трапези, наречени „супра“ може да продължи по няколко дни. Но минимум 5-6 часа. Също толкова важно е и грузинското вино.
И заради това домакинът, или гостите, определят тамада за всяка супра. Както аз го нарекох, „Ръководител на трапезата и управител на тостовете“.
Той определя темата на всеки тост. Говори по нея много минути. След това дава думата на всеки от трапезата. И най-накрая пресушава чашата си. И открива следващия тост.
За разлика от него, на гостите е дадено правото само да отпият. А тамада непременно пие до дъно. И за това е много важно добрият тамада да е красноречив и да не се опива лесно.
При посещението ми с. Мазери в Кавказ, лично преживях среща с такъв тамада. А тостовете му бяха истински дълги и занимателни.
И най-после. Реката Кура. И Храмът Метехи.
А представлява храмът Църква на името на Успение на Пресвета Богородица в Тбилиси. И е подчинена на Грузинската православна църква.
Учените смятат, че първият храм на мястото на днешната църква е построен по време на големите строителни работи през V век на Вахтанг Горгасали. Предполагат дори, че тук е бил разположен и неговият дворец.
Първите споменавания в писмени източници на храма датират от XII век. А в тях е описано, че територията в близост до храма била укрепена, а до храма се намирал кралският дворец. В храма е извършвала молитвата си и царица Тамара Велика.
Стените на църквата са построени от изсечени камъни-квадри, но по-късно почти навсякъде са реставрирани с тухли отвътре. А вътрешната живопис на стените не е запазена.
Не само нелека съдба е имал храмът. Какви ли не безумни преустройства са запомнили стените му.
По време на монголската инвазия, през 1235 г. храмът бил разрушен. И през 1278–1289 г., по време на управлението на Димитрий Жертва, той е напълно възстановен и в този си вид оцелява до наше време.
През 1654 г., когато тогавашният владетел Вахтанг V е принуден да премине към исляма, храмът би ползван като склад за прах. Така го намерил френският пътешественик Чардин, посетил Тбилиси през 1672 г.. Изоставен и силно повреден.
През 1748 г. цар Ираклий II, завладява обратно от турците крепостта на Метехийската скала. И по негова заповед е възстановен и древния храма. По това време от тухла е издигнат и нов барабан на купола.
Запазен е и надпис на стената на апсидата от това време:
„Цар Ираклий насилствено взе тази крепост от врага,
носейки пред себе си, като щит, Христовия кръст.
Освободил църквата, той я направи придворна.
Такива са постъпките на обичащия Христос цар.
За слава Божия и за помощ на цар Ираклий. “
Следващият погром на храма е по време на персийското нашествие на града през 1795 г. Тогава той изгаря, а иконите му са разграбени.
Идва цар Георги XIII и за пореден път го възстановява.
Следващ погром. През 1816-1819 г. по заповед на главния командир на Кавказ А. Ермолов крепостните стени около храма са разрушени, а на освободената територия са издигнати затворнически сгради. В този затвор на 17 август 1903 г. е убит грузинският революционер Ладо Кецховели. Църквата е преустроена в комплекс от казарми на казашкия полк.
И следващо полу – издигане от пепелта. През 1958 г. останките от затвора – замък са демонтирани. През 1966 г. територията е облагородена. На 25 април 1967 г. е поставен паметник на Вахтанг Горгасали на кон. Но Църквата не е отворена.
В съветско време помещенията й са били заемани от различни организации. През 1974 г. всички вътрешни прегради са съборени и сградата е предадена на младежкия експериментален театър. И той изгражда театрална сцена в центъра, под купола и зрителски амфитеатър със 100 места.
През 1988 година Звиад Гамсахурдия , преди да се превърне в първия демократично избран президент на Грузия, основава дисидентско общество и започва борба за независимостта на страната си от Русия. Една от борбите му е връщането на църквата Метехи на Грузинската църква. И в резултат на тази борба Храмът Метехи е върнат на вярващите през същата 1988 година.
От височината на църквата се открива прекрасна гледка към Мостът на Мира.
Пешеходен мост над река Кура, свързващ улица Ираклий II и парка Рике.
Построен по инициатива от президента Михаил Саакашвили след грузино осетинския конфликт. Изработен от италианския архитект Микеле де Лукки, мостът е открит на 6 май 2010 година.
А на брега на реката са и останките от древната крепост Нарикала.
Точното време на основаването й не е известно. Но през IV век тя вече се среща в историческите източници с името Шурис-Циххе , означаващо „крепост-съперник“.
В ерата на късния феодализъм името Нарикала носи само долната кула на градската крепост. А по-късно с това име се обозначава и цялата цитадела.
След множество повреди и възстановявания, днес крепостта е останала в доста разрушен вид.
От високо се откриваше и невероятна гредка към Площадът на Европа.
Построен през 2005г. на мястото на старата местност Пески. Често заливана от водите на реката, живеещите върху нея хора постепенно напуснали домовете си. И към края на 70-тте години на миналия век окончателно се преместили в новия квартал на града Глдани.
И построили управниците на града този красив площад.
А в центъра му поставили фрагмент от Берлинската стена.
От височината на въжената линия видях и статуята на майката Картли. На хълма Сололаки.
Символ на Тбилиси. А символизира грузинският национален характер. Женската фигура държи в лявата си ръка чаша с вино. За този, който е дошъл като приятел. (Затова ме посрещна граничарят с бутилка вино! Велики !)
А в дясната си ръка държи меч. За този, който идва като враг.
Първоначално монументът е издигнат през 1958г. в чест на 1 500 –годишния юбилей на Тбилиси. Скулптурата, изработена от грузинския скулптор Елгуджа Амашукели, била от дърво.
През 1963 година била заменена с алуминиева.
А през 1990 година старата статуя била демонтирана. И на нейно място поставили тази. Майка Грузия сменила и роклята си. Съобразявайки се с новите модни тенденции, заменила старата си рокля с твърде дълги ръкави на далеч по-съвременна. Сменила и украсата на главата си. Махнала старата забрадка и се украсила с лаврови листа.
И днес, заедно с Вахтанг Горгасали, бдят над спокойствието жителите на града.
На връщане срещнах църквата Нор Ечмиадзин, което означава Новият Ечмиадзин.
Следващите дни ми предстоеше да посетя манастира Ечмиадзин в Армения. Там разбрах, че в него се намира престолът на католикоса на Арменската апостолическа църква.
Именно от преселници от този Ечмиадзин била основана църквата. И затова получила това наименование.
А била построена в края на 18 век по време на насилственото преселване на 200 арменски семейства от Ечмиадзин, бягащи от падане под владение на Османската империя.
А бях тръгнала към жп гарата. Нали на другия ден ми предстоеше така чаканото пътуване с нощен влак към Армения.
Сложих си аз адреса на навигацията и „смело и смахнато“, както обичаше да казва учителят ни по биология от математическата гимназия, се насочих към него.
Насочих се. И стигнах. Поне според навигацията. Според мен бях до нещо като търговски център.
Гледах навигацията. Абе, тук трябва да съм.
И нали българските народни приказки са ме научили, че с питане до Цариград се стига. Попитах минувач.
-Ами, ето го. – посочи той търговския център.
Погледнах аз търговския център и пак попитах.
-Къде?
-Там де. – пак посочи той търговския център.
Поглеждам пак. И пак не виждам нищо, наподобяващо на жп гара. А жп гарата предполага сграда, или нещо, с не дотам незабелижими размери, все пак.
Нещо бързаше първият ми минувач. Та ме остави в почуда.
Нищо, винаги има следващ. И аз, нали съм упорита,
-Извинете, къде е жп гарата? – любезно попитах аз.
-Ами, ето я. – посочи и този търговския център.
Какво им става на всички днес, замислих се аз. Да не е имало изтичане на газ някакво. Да не се губим в превода. Питам за жп гара, те търговски център ми посочват.
Вторият ми минувач се оказа със знаително повече свободно време. Та, освен че ми обясни как няма никакъв смисъл да плащам за квартира, при положение че той има свободно жилище( в което живее и той, но все пак място има), ми обясни и мистерията с жп гарата и търговския център. Оказаха се една и съща сграда. Просто жп гарата е на третия етаж от търговския център.
Аз съм водолей. И с много развинтено въображение поради това. Но жп гара на третия етаж на търговски център лекинко така ме изуми някак си.
Тръгнах аз. Нямах друг избор. С продължаващо да ме мъчи съмнение се качих на ескалатора. Минавах покрай всякакви магазини и мини базари.
И на третия етаж. Невероятно, но факт. Открих касите на жп гарата. А зад тях и коловозите. И таблата за пристигащи и отпътуващи влакове.
Да, безкрайни са невероятностите по света!
Така ме заинтригува тази странна мистерия, че когато се върнах в къщата ми за гости и придобих интернет, прочетох.
И обяснението си излезе.
Старата жп гара била построена през 1872 година.
По-късно била разрушена и през 1952 година била заменена с нова, в стил „Сталински ампир“. Брей, че и стил било това.
През 1982г. управниците на града взели решение отново да се строи нова жп гара. И старата била подготвена за разрушаване. Но фундаментът така здрав се оказал, че се наложило да го взривяват. Обаче, не напразно бил този стил кръстен на железният другаря Сталин. По сталински устойчив се оказал пущината. И не щял и не щял да се руши.
И се предали управниците. Оставили го. И започнали да строят върху него новата сграда. И през 1991 годин новата била практически готова.
Обаче пък се разпаднал СССР. Последвала и икономическа криза. И нямало средства за довършителните вътрешни работи.
И си постояла така недовършена новата сграда.
И се случил грузино – абхазкия конфликт. Отново заради същия другаря Сталин. Омешил народите и териториите и ги шльопнал в едни измислени държави. И те ти сега. Грузино – Абхазки конфликт, Грузино – Осетински конфликт, конфликтът с Нагорни Карабах между Азербайджан и Армения.
Мирно никой не иска да отстъпи. Ама и се бори. И прави са хората. Религиозни и вечни етнически територии на единия народ са в измислените граници на другия народ. А другарят Горбачов хубаво им даде независимост. Ама защо остави сталинските измислени граници?!
Исторически въпроси без отговори. И само хора умират, местят се и страдат.
Та, приютила сградата тогава бягащите от този грузино – абхазки конфликт и от Абхазия грузински бежанци. И преживели те в нея до 2008 година.
А тогава вече събрали пари управниците. Не разбрах какво се случило с живеещите там бежанци, но сградата била отремонтирана. И първите два етажа били превърнати в търговски център. А на последния, трети етаж, все пак останала жп гарата.
Като гледах таблото на заминаващите и самотно витлеещия се там единствен влак за деня, мисля, че на този етап им беше напълно достатъчно.
Купих си билет и се прибрах при любезните ми домакини.
А по пътя срещах множеството грузинци по улиците.
Не ги сварих в добър икономически момент. Доста неприятна им беше финансовата ситуация.
Всички бяха изключително чисти и с безупречно изгладени дрехи. Само че възстарички и износени бяха те. И много мъже по тротоарите седяха по цял ден. Ако изпадне някоя работа, да я свършат. Пък и средства в къщи да занесат. Доста често ме спираха и ме заговаряха. „Не искате ли да свършим нещо за Вас?“
Дано към сегашните дни да са успели да се преборят с това потомците на древния народ.
А иначе грузински мъже не напразно се бяха окичили с титлата „най-сексуалните мъже“ в целия съветски съюз. Така хитрично и под мустак гледаха. И на комплименти не се скъпяха. И усмивките си не жалеха.
По време на това пътуване не успях да се насладя на по-дълги контакти с тях. Но при следващата ми среща, няколко години по-късно в планинските села на Кавказ изпитах на практика прочетеното. Гостът е истински Бог за грузинеца. И като такъв го посреща.
Но, затова по-късно. При разходката ни из Кавказ.
