И отпочна подготовката и организацията.
За първата отсечка до там беше ясно. Със самолет ще е. Дългичко си беше разстоянието. Избрах на принципа „най-ниска цена“ полет на турските авиолинии през Истанбул, та до Тбилиси.
Спомените от руското ми детство ми подсказаха за наличната жп мрежа из целия бивш съветски съюз. И за радост, се оказа напълно функционираща. И си набелязах нощен влак от Тбилиси до Ереван, Армения. Същите онези спомени ме уверяваха колко практично и удобно беше подобно пътуване. Хем пестиш една нощувка в хотел. Пък хем и много часове излишен път прекарваш в сладък сън.
Дотук добре. Ситуацията се закучи при последната отсечка. Ама никак не можех да намеря влак между Армения и Азербайджан. Какви ли не търсачки и сайтове прерових. И нищо. Както по-късно щях да установя, просто е трябвало да проследя политическите събития две десетилетия назад. Но, негледането на новини беше компенсирано по време на пътуването. И със снабдяване на нужната информация, и даряването с интересни преживявания.
Така, или иначе, от влак се отказах. И си купих самолетен билет до Баку. Такива, слава Богу, имаше в наличност.
И се започна. Раница, паспорт, усмивка, и на летището. Полет София – Истанбул. Няма и 40 минути.
И няколкочасов престой на летището за следващия такъв до Тбилиси. А той късно за вечерта беше предвиден. Дори мисля, че се разходих из Стамбула за няколко часа.
Подредена вече на гейта, осъществих първата си среща с местните. Цяла тълпа грузинци. Не беше истина! Ама точно като във вицовете. Шумни и пъргави. Неуморно сновяха насам натам. И как не спираха да говорят. Ама никак. И все на висок глас.
Времето започна да минава, а товаренето на пътниците така и не започваше. Увеличаваше се само сновящата грузинска суматоха. Току ходеха, питаха, връщаха се, обясняваха нещо на висок глас. И на грузински. Първоначално не позволих да ме обзема притеснение. Като ги гледах колко са шумни и напористи, не ми оставаше съмнение, че щяха да се преборят за всичките си права. А в тълпата, и моите щяха да бъдат охранени. Така че да се включвам в грузинската суматоха, не виждах нито причина, нито нужда.
След около час закъснение, управата на летището най-накрая излъчи доброволци. И петима млади служители, заредени с най-великото спокойствие на света съобщиха, че полетът е отменен. Метеорологични условия в Тбилиси. Толкова било лошо времето, че от там не давали разрешение за кацане.
Аз си мислех, че досега беше шумно на грузинския гейт. Последвалите трийсетина минути ме увериха колко никак не съм била права. Петимата служители на летището едвам удържаха разярената тълпа. А как оцеляха и не бяха разкъсани, до днес не мога да си обясня.
Най-накрая грузинските пътници приеха ситуацията. Или изчерпаха казаното. Та взеха да се разпръскват. Чак тогава успях да подходя до служителите. С толкова уморен вид и уплашени очи ме погледна момчето, че само успях да му се усмихна. В смисъл, аз няма да се бия. Ама от информация, все пак имам нужда.
И ми я даде. Чак за следващата вечер бил отложен полетът. Да мина за заверка на билета през еди – кое си гише. То, минах през гишето лесно. Ами после какво да правя? Все пак това беше едно от истински първите ми пътувания. И опитът предстоеше да се трупа.
Не позволих на отчаянието да ме обземе. Все пак, Истанбул голям град не и толкова непознат. Интернет имаше на летището. А хотели и таксита също не липсваха. Оказа се, че има и хотел съвсем до летището.
Трупането на опит още не беше в стадия да ми позволи да пренощувам на пейки на самото летище. По-късно щях да се уверя, че подобно нощуване е напълно приети и се извършва още по-обичайно от всякакви туристи. Просто си заемаш три седалки, гушваш си раницата и си заспиваш като уморен турист на път.
По-късните ми пътувания щяха да преминат именно по този начин. Но този първи път ме отведе до рецепцията на хотела. Бях в началото на пътуването. Всички отделени пари все още бяха с мен. И макар и с неохота, се разделих със сумата за една нощувка. Която се равняваше на цената на почти всичките ми следващи нощувки. Но, както се казва, трупането на опит струва. Както и всяко придобито знание по принцип.
След добра почивка и още един ден разходка из Стамбул, за втори път се подредих до грузинския гейт. А там бяха всичките грузинци от снощи. И те си бяха отспали. Та шумяха и си щъкаха с още по-голям хъс. Въпреки вече страховете ни, този път отвориха гейта и се наредихме да влизаме.
Всъщност, бъркотията и блъсканицата, която настъпи, никак не може да бъде оприличена на „наредихме се“. Е, нямаше такова блъскане! Ама буквално блъскане. А всички ние, първо, си имахме места в самолета. Тоест, не беше жизненоважно да се борим за тях. Хвърчащ на стълбите нямаше да лети никой.
И второ, само през един вход предстоеше да минем. И като тълпа, така или иначе, нямаше да можем да го направим.
Явно тези прозрения само на мен бяха пратени в този конкретен момент.
Впрегнах цялото си търпение и стоицизъм. Но след няколко минутно лашкане и блъскане лекинко не издържах. И повиших тон на поредния блъскащ се в мен представителна грузинската държава.
–Добре, защо се блъскаш? Къде искаш да отидеш? Нали всички отиваме на едно място – в самолета? През мен не можеш да минеш.
Всичко очаквах. И почти всякаква реакция. От засрамване и извинение (едва ли не), до шумна проява на грубост.
И как често успяват да ме изненадат!
Погледна ме грузинецът и кротко ми каза:
–Ей там, (посочи пода до лявата ми обувка), има малко място.
Да се смееш ли, да плачеш ли. Аз лично останах без реакция. И без мотивация да се боря с тълпата. Просто се оставих да ме отнесе до летищния служител. И как ме остави тази тълпа и как влязох в самолета, много не помня. А няма и значение. Важното беше, че съм вътре.
И още по-важното събитие настана при кацане в Тбилиси.
Бях в Грузия. Най-после!
А Грузия ме посрещна по най-необичайния начин.
В общи линии всичко запозна доста рутинно. Слизане от самолета. Нареждане на опашката за паспортен контрол….
И тук ме изненадаха. Грузинският митничар беше истински грузинец. Леко тъмничък и с дълги засукани мустаци. И така тряваше да бъде. Не бива да останат туритическите ни очакванията разочаровани. Погледна снимката в паспорта, погледна мен. Сложи ми печат. До тук всичко както си е на всякъде по света. Подаде ми паспорта. И в момента, в който бях готова да продължа напред, мустакатият грузинец ми се подсмихна ей така, хитрично някак, пресегна се надолу и извади от там някъде една малка бутилчица червено вино. И не стига, че я извади, ами със същата тази закачлива усмивка ми я подаде.
–Добре дошли в Грузия! – добави.
Окаменях. С пари в паспорта за „изходяща виза“ бях минавала граница. Но митничар да ми даде нещо, и то вино, за първи път преживявах. Професионалното ми съзнание веднага застана отбранително и взе да преглежда истерично текстовете от Наказателния кодекс, по които да би могло да се подведе това деяние. За подкуп не може. Нищо не съм искала. Пък и той нищо неправомерно не извърши. Чакай бе, нали аз получих. Значи аз трябва да съм му дала нещо. Ми, нищо не му дадох. Паспорта. Ама то така и трябваше.
За друг подходящ текст хич не се и сетих.
И какво сега? Мъжка закачка? И да я приема ли? Да не ме причака някой по-натам? Абе, да взема да я оставя?
Ай, ай, ай, тези грузинци в какъв размисъл ме хвърлиха.
Както щях да разбера няколко дена по-късно, така посрещали гостоприемните домакини чуждите туристи. С бутилка грузинско вино.
Но до тогава щях да живея с мисълта за собствената си уникалност. В смисъл, че само на мен я беше дал мустакаткото.
Скатах набързо бутилчето в туристическата раница. Че знае ли бае ви Ганя. И излязох в залата за посрещане.
Бях успяла да уведомя моите домакини от резервираната къща за гости и пред летището ме чакаше мъжът с автомобила си.
В крайна сметка, бях преживяла доста успешно една от най-основните страшки на всеки самостоятелно пътуващ – отмяна на полет. И видях, че няма нищо толкова фатално и ужасяващо в това.
А слава Богу, имах оставен един ден в резерва, та не се отрази това забавяне на следващите ми полети и влакове. Само дето през Грузия леко притичах.
Но както щях да се уверя по-късно, съдбата ме срещна с прекрасни хора, с които няколко години по-късно побродихме из грузинския Кавказ с раници и щеки. Така че напълно ме компенсира с приятни изживявания. Но, за това, когато му дойде времето.
Сега бях в Тбилиси. Трябваше бързо да се наспя и да тръгна на туристически обход.
След добрия сън, седнах при направената от домакините ми закуска. И какво по-хубаво със сутрешния чай да си припомня история на държавата, чийто гостенин бях.
И така.
Грузия (или Сакартвело). Наименование на исторически регион и на съвременната държава в Закавказие, на брега на Черно море, на южните склонове на Главния кавказки хребет.
Основното население на Грузия е един от най-старите коренни народи на Кавказ и света. Картвелите. Принадлежащи към кавказката раса, те формирали историята на грузинската държава.
Историята на Грузия обхваща дълъг период от време.
Най-старите следи от човешко присъствие по грузинските земи идва от началото на каменната епоха, преди около 1,8 милиона години.
В късния неолит и ранния енеолит, през 6 000 – 4 500 пр. Хр., в Източна Грузия вече е имало постоянни селища, чието население, занимаващо се със селско стопанство, постигнало високо технологично ниво в тази област.
По време на античния период в района, обхващащ областите на днешна Грузия, са съществували няколко държави. Най-рано на историческата карта се появява Диаоха, а след това и Колхида и Иберия.
Първите споменавания на държавите на територията на днешна Грузия идват от уратрийски източници от XII век пр.н.е., според които в североизточния регион на Анатолия, в който са влизали части от земите на Грузия, съществувала държавата Диаоха, която водила войни срещу Урарту и накрая била покорена от нея.
Поради малкия брой древни източници за тази страна, е трудно да се проследи историята ѝ. И до днес тя е известна само частично.
От малкото известни факти е залавянето през 1112 г. пр.н.е. на владетелят на Диаоха Сиен от асирийския крал Тиглат-Паласар I. А през 845 пр.н.е Асирия, управлявана от Салманасар III, напълно завладява Диаоха.
При неясни за историците обстоятелства Диаоха си възвръща независимостта. И през IX век пр.н.е. и VIII век пр.н.е води продължителна война с Урарту. Тази война напълно отслабва страната. И последното споменаване за нея е от 60-тте г. от VIII век пр.н.е. Най-вероятно след това, или скоро след това отслабената държава е завладяна от Колхида.
Християнството стъпва в Грузия още през I век. В грузинската земя идват апостолите Петър и брат му Андрей, ученици на Христос.
Според легендите, основател на грузинската църква е Света Нино, която пристигнала от Кападокия да покръства местните с кръст от лозови пръчки.
През 319 г. християнството е обявено за официална религия на Царство Картли, а през 327 г. и на Царство Иберия.
През V век Библията се превежда на специално създадения за тази цел грузински език.
И този грузинският език се нарежда сред най – древните езици на света.
През вековете сменя три азбуки. Първата е именно тази, създадена през V век във връзка с християнството.
А днес използват друг вариант. Наричат го а Mkhedruli и има 33 букви. Всичките са само малки. Изписват се отляво надясно. А изглеждат като красиво изрисувани символи.
Следващото включване на древна Грузия в известната история е със своя „Златен век“. А той се отнася към периода между началото на XI и началото на XIII в. Най-голям просперитет страната преживява по времето на царуването на царица Тамара Велика (1184г.-1210г.).
Дълго време след Златния си век, Грузия е падала под монголска, персийска и турска власт. Междувременно само периодично придобива независимост.
В резултат на нашествията обединеното грузинско кралство се разпада на няколко малки княжества Картли, Кахети, Имерети и Самцхе-Саатабаго.
Постепенното възраждане на Грузия започва след обединението на Картли и Кахети през 1762 година.
През 1783 г. между Русия и Грузия е подписан Трактатът „Свети Георги“. И в периода от 1801 до 1864 г. грузинските кралства и княжества стават част от Руската империя.
В нея остават и след Октомврийската революция. А през 1918 г. се формира първата грузинска демократична държава – Грузинската демократична република.
Около три години просъществувала тя. И на 25 февруари 1921 г. е ликвидирана от Червената армия. Първоначално влиза в състава на новообразуваната Закавказка съветска федеративна социалистическа република със столица Тбилиси. А по-късно другарят Сталин я отделя като Грузинска ССР.
На 9 април 1991 г. Върховният съвет на Грузия приема акт за възстановяване на независимостта. Въпреки това до разпадането на СССР в края на същата година Грузия официално остава в състава му.
Независима държава окончателно става на 26 декември 1991 г. а на 31 юли 1992 г. Грузия става и пълноправен член на Организацията на обединените нации.
Столицата й. Тбили́си. До 1936 г. – Тифлис. Разположен в Тбилиската котловина на двата бряга на река Кура. Надморската му височина варира между 380 m и 770 m. А към 2014 г. населението му било около 1 062 300 жители.
А е основан Тбилиси през 458 г. от цар Вахтанг I Горгасали на мястото на малко селце, съществуващо от 4 век.
След окупация от перси, араби и селджуци, през 1122 г. градът е превзет от грузинския цар Давид IV Строителя, който премества своята столица от Кутаиси в Тбилиси.
По-късно градът отново е под персийски контрол, а през 1801 г. е завладян от Русия.
И по време на съществуването на независима Грузия между 1918 г. и 1921 г. Тбилиси е отново нейна столица.
Столица остава и по времето на руската окупация. Столица е и днес.
А Грузия, заедно с Армения, е една от най-рано приелите християнството държави.
