Закусихме онази първа сутрин в Сенегал – в столицата му Дакар (Dakar). И тръгнахме на първата си разходка. И при излизането още от хотела нагази ни Африка с цялата си прелест. Както писах на една приятелка, мръсна жега. И мръсно по принцип. Директно в праха на земята постлани бяха сергиите. И продаваха на тях какво ли не. И това и бяха магазините им.
Подминахме търговската част и към първата ни дейност за деня се насочихме. А тя бе разходка до близкия остров Горе. И трябваше да хванем ферибот за там. И на пристанището се паркирахме.
И платихме си билетите припряно. Мина една дама в шармантна цветна африканска рокля и каза нещо, че лодката ни отплавала. Но не й обърнах особено внимание. И на бегом в салона влязохме. И напълно излишно се оказа бързането ни. Набързичко ни казаха, че наистина отплавал. Само че не лодката, а ферибота. И дори не бяха казали на водача, преди билетите да му продадат. Че можехме да се откажем, като например. А така, имахме вече билетите и принудени бяхме следващия да изчакаме. Попита ни Абду вътре ли ще чакаме, или наоколо да ни разходи. Но била жега, предупреди. Ако не можем да търпим, да изчакаме по – добре вътре. Е, жега беше. Но и Африка беше. Едва ли се очакваше да намалее драстично топлото скоро, че за разходка да стане приятно. Ние бяхме тук дошли. И като така, в жегата и щяхме да бродим.
И излязохме насред прашен, неугледен площад.
И именно този площад и централната част на града се оказа.
И започна разходката ни из Дакар от този пясъчен и прашен площад. Но не бе мръсотията в краката страшна. Нея можех да отмия. Страшна беше миризмата. Още предната вечер я бях усетила. От летището ме лъхна тежкия въздух на много изгорели газове от старите автомобили. Смесваха се те със сухия пясъчен прах във въздуха и правеха дишането доста предизвикателно. Почти на всяко вдишване ме изправяше пред тежък избор. Да го извърша, или да се въздържа. Но нали, пусто, необходимо за живота, дишах, макар и затруднено. И разбрах, че не била толкова страшна първоначалната миризма малко по-късно. Навлизайки в късните нощни часове в Дакар, към изгорелите газове и пясъчния прах присъедини се и миризмата на изгнили морски дарове от океана. И следваше ни тази миризма почти из цялата столица.
Свикнали бяха с миризмата местните. И се събираха мъжете в централната част. И обменяха злободневни новини както някога прадедите ни в кръчмата.
Интересно защо именно в закритата част бяха избрали да предлагат прясно уловената риба и морски продукти и прясното месо. И всичко това в добрата африканска жега добавяше немислими тоналности в така или иначе неприятната миризма наоколо. Възпитани бяхме, постарахме се неудоволствието си да не покажем.
И когато ни попита Абду дали искаме за още един тур да влезем, категорично и бързо групово отказахме.
Нямало хранителни магазини. И всяка сутрин тук домакините идвали. Да се снабдят с продукти за ястията през деня. Основно риба хапвали местните. И нищо чудно, нали океанът миеше бреговете на столицата. И те като повечето жители на Африка и Азия, не познаваха много продукти от зърно. И заместваха хляба с ориз. А към ориза най-различни зеленчуци добавяли. И омесвали всичко с подправки и палмово масло. И вкусни гозби им се получавали.
И истинска храна ядяха. Особено ме впечатли размера на пилетата. Мънички едни такива, истински. С размерите, които помня от детството си. А от към останалото месо, хапвали всякакво. Само свинското било изключено. Било заради религията, било заради жегата. Намирало се, наистина, но твърде рядко.
С основните хранителни продукти се запознахме. И тръгнахме по цивилизованата част на града. Съвсем зад пазара отведе ни Абду до централния площад Площадът на независимостта ( Independent square). На него се намираха най-важните държавни сгради. А и множество банки и офиси на големи компании ограждаха големия площад.
Върнахме се на пристанището и със следващия ферибот до остров Горе отплавахме. А на връщане, отведе ни Абду до Монумента на африканския ренесанс (The African Renaissance Monument). Идеята за съзаването му била на президента Abdoulaye Wade. И изработил проекта сенегалския архитект Pierre Goudiaby. И издигнала го Mansudae Overseas Projects, компания от Северна Корея.
Издигнала го на хълм с височина 100 м. в края на града. Наречен бил хълмът Collines des Mamelles. 1 090 стъпала към монумента ни отведоха. И представляваше той бронзова скулптура на семейството. Бащата, носещ в ръцете си детето. И прегърнал с другата ръка жена си. След много войни, показал сенегалският архитект Смисълът. И на живота, и на съществуването. И с изглед към Атлантическия океан се извисява днес монументът. А височината му от 52 м го прави най-високата статуя в Африка.
Забавило се построяването му. И напълно добре се случило това. Защото осветен бил монументът на 4 април 2010 г. На тази дата празнували сенегалци Националния празник на Сенегал. А през 2010 г. отбелязали 50-ата си годишнина от получаване на независимостта си от Франция.
В самата скулптура можело да се влезе. И експозиции, разказващи за множеството войни били изложени. С лифт изкачвали посетилите до самия връх. И там, във вътрешността на главата на бащата изградена била наблюдателна площадка. Снабден бе скулптурният баща със шапка. И множество прозорци я ограждаха. И виждало се от тази височина не само цялта столица, а далеч отвъд, към океана.
Достатъчни ни бяха за деня разкази и картинки за неприятното минало на Сенегал. И предпочетохме в низините на скулптурата да останем. Разходихме се из красивата градина наоколо.
И погледнахме от височината на хълма целия Дакар. И накъдето и погледът ни да се насочеше, все зад столичните сгради океанът се синееше. Почти като остров била оформена сенегалската столица.
Най-големият град в държавата бил Дакар. И един от най-големите пристанищни градове на Атлантическия океан в Западна Африка. Бил в колонизаторското минало столица на Френска Западна Африка. А днес е един от най-бързо разрастващите се градове. Стартирал през 1970 година с население около 400 000 жители. Заради пристанището и работата, която то давалао, през 2005 година населението му се увеличило до 2,6 милиона. А днес вече наброява близо 4 000 000 души. И на практика в него и покрайнините му живеят около половината от градското население в страната.
А в столица на Сенегал се превърнал през 1957 година. Тогава спаднало нивото на крайбрежната река на старата столица Сент Луис. И се наложило ново място за столица да търсят. Достъпно за големите кораби.
Наснимахме ние този гигант и в трафика се вляхме. И някаква известна джамия снимахме.
А ние в хотела се прибрахме. Дълъг бе денят. И жегав. И на чашка бира на плажа пред хотела дочакахме вечерта.
