И ето че кацнах един ден прекрасен в Сенегал. В столицата Дакар. Първа среща с граничните власти. Първа опашка. За проверка на сертификатите. Нали в ковид истерията живеехме все още. И тъкмо да се подразня, че ни бавели, разбираш ли, изправих се пред втората си опашка. За паспортен контрол. И тогава разбрах колко бързо всъщност би минала първата. Ето това си беше истински сериозна опашка! На трима служители бе поверена проверката на пътниците на цял един боуинг. И пак късмет имахме, че не кацаха така много самолети на летището Дакар. Та, единствени си бяхме късно вечерта. И така, както единствени си бяхме, така и два часа отнесохме. Бавно и полека се случваха нещата. Че отпечатъци на пръстите взимаха. Че снимки на всеки правеха. Че въпроси задаваха. И това само от трима служители. И тъкмо реших, че на свобода вече излизам след преминатия най – после паспортен контрол, нов униформен ме спря. На бюро бе приседнал пред залата за получаване на багаж. И той паспорта ми поиска. И на останалите разбира се. И провери дали правилно печата са ни сложили колегите му. Че и явно шеф го играеше, та още по – високомерно поведение демонстрираше. И още по-бавни бяха движенията му. Вместо да влезе зад гише и да помогне за бързата обработка на пътническите документи, трета опашка ще ми прави. Но нейсе, така е в подобни държави. А и късно бе. Полетите дълги, уморена бях.
Излязох най – после и се взрях в бележките на чакащите името си да си прочета. Нали трябваше да ме чака водачът ми. И лек шок преживях на кацане, за да бъда честна. Не видях моят посрещач. Не си видях и името. И се оказах в 23.00 часа сама сред множество черни мъже в една африканска държава. Пренесох се за миг при пристигането ми в Етиопия. И там така сама посред нощите бях останала.
Но тук не бях чак толкова сама. Оградиха ме мъжете-посрещачи. Тикаха ми сгънатите си на две листове от тетрадки. Но продължавах да не виждам в нито един от тях името си. Видяха те объркването ми и пожелаха да ми помогнаг. Не че имах друг избор, но пък и миролюбиво изглеждаха. И все пак, чакаха своите туристи. Доста тъпо щеше да бъде да навредят точно на мен.
Обади се един от мъжете на хотела, в който трябваше да нощувам и му казаха от рецепция, че ще изпратят човек да ме вземе. Сам той услугите си предложи. И, оставена, без алтернатива, подредих се чинно до него пътниците му да изчакам. И тъкмо разни тъмни мисли относно агенцията ми – посрещач да ме налегнат, появи се отнякъде симпатичен черен мъж. И сякаш моето име да произведе. Плахо така, несигурно. Реагирах веднага на позивната и името си аз повторих. И моят посрещач се оказа. Отвори ми валчера на телефона си. Да, моето име, моята програма. За тръгване скочих веднага. Но не се оказа така просто това тръгване. На първо четене си мислех, че трудното свърши. Нали водачът ми се появи. Оказа се, че не ме пуска скорошният ми покровител. Заспори с посрещача ми. Говореха нещо двамата мъже, ръкомахаха. И обясни ми после моят посрещач, че тъй като другият се обадил вече в хотела, той и отговорност за мен поел. И не бил сигурен дали с водача ми да ме пусне. Та се наложи и на него водачът да се обяснява. И валчера отново да показва.
И тръгнахме си най – отпосле. Брей, чужда държава, чужди нрави.
Качихме се в автомобила. Представи се водачът ми. Абду сам себе си нарече. И потелихме.
И пак не бяха свършили трудностите. Цял час бил пътят до града. Само че в задръствания честички попадахме. И да се чудиш как ги правеха в средата на нощта. И благодарна бях като гледах лентата за обратно движение. Ето там, наистина се бяха задръстили. Трайно и количествено. И поне за часове. А обясни ми Абду, че имаме късмет с времето на престоя си. Два пъти годишно религиозни фестивали се провеждали в страната. На различно място. И все извън столицата. И един от тях започвал от утре. И хората в насрещното натам пътували. Освен че, слава Богу, не бяхме по пътя им, и столицата щели да изпразнят. И на нас по – свободни улици да оставят.
Чудесно! Нямах нищо против подобни добри обстоятелства!
И въпреки тях час и нещо отне пътят ни. Уморена бях вече. Отдавна бе започнал пътят ми. В Мадрид ден и половина бях прекарала заради по-изгодните билети. И вече за легло единствено си мислех. И за да ме ободри, навярно, току споделяше водачът ми колко уморена изглеждам.
Да ме ободри не успя. Въпреки че се стараех широко да се усмихвам при всяка забележка. Още по-малко му се получи като обяви, че сме били пристигнали. Истински ме стресна вида на хотела. Вярно, че по тъмно и по пясък влязохме. А по тъмно и на уморено винаги нещата по – зле изглеждаха. Но не беше на добре работата. Нищо, доброволно в Африка се бях донесла. Така че заключих почти разбитата врата и постарах се да почина. Все пак, близо две седмици пътешествие ми предстоеше. И само шумът на явно вода ми подсказваше, че може би на океана се намираше хотела. И явно като добър да беше, щом шумът на вълните направо в стаите влизаше.
Напълно закономерно, на сутринта по съвсем друг начин нещата изглеждаха. Хотелът се оказа на самия океански бряг. И се водеше, явно, за един от много хубавите. С „грейт локейшън“, както се казва. И леко тъжно-миловидно „лъскавите“ му по местните стандарти постройки сред пясъците се издигаха.
Но не постройките ме втрещиха. Втрещиха ме хората. И по – скоро липсата на правилна оценка на труда им човешки.
Метеше един черен мъж пода на външната тераса на ресторанта. Съвсем под открито небе си беше и всякакви отпадъци бяха насложени. И природни, и човешки. И метеше той, привит почти до земята. С малка, раздърпана метличка. С която три пъти повече усилия му костваше ежедневната дейност. Но хубавите удобни метли с високи дръжки скъпи бяха. И ценни. Евтин бе човешкият труд. И не ценен. Така че мъчеше се човечецът. И чак с нокът на места загоряла мръсотийка изджагъркваше от пода на ресторанта.
Закусихме онази сутрин. И водача си дочакахме. И се запознах с останалите в групата. Бях тръгнала сама от родината. И се очакваше да се включа на място в международна група. И малка се оказа, за радост. Направо само аз и една възрастна двойка от Норвегия. Ингра и Франк. Някакъв човек от Германия трябвало да дойде, но не дошъл по незнайни причини. И си тръгнахме тримата. И спрях да се оплаквам от жегата. Че норвежците с чисто белите си кожи пред очите ми бяха. И техните мъки дори не исках да предполагам.
Обиколил бе достатъчно свят Франк. Но Инга първата си среща с Африка осъществяваше. И гледаше леко странно. Не й позволяваше скандинавското възпитание емоции да показва. Но изразителни бяха очите й.
