И ето, настъпи заветният миг. Мястото на срещата вече е ясно – на ъгъла, пред Фантастико. Много прекрасни пътешествия започнаха от този ъгъл. Към моята раница в багажника се прибави раницата на Райчо и потеглихме към Сузи и Криси. Както винаги, съдбата ни показа, че няма нищо случайно. Оказа се, че двамата живеят на не повече от километър от въпросното Фантастико. Още една раница и един сак в багажника, и потегляме към Черноморец. Там трябваше да преспим, за да може рано сутринта да отпочнем лелеяното пътешествие из Странджа планина.
В Черноморец – обичайно за летния сезон – вечерна кръчма на брега на родното море, пържена риба и ментичка със сода. Вече в приятната компания и на Божи.
Какво ли не прави човек в името на едната ментичка. Не мога да разбера това неразбиране от страна на хората, държащи заведения, към хората, обичащи тази прелестно зелена напитка. Заведението – невероятно, до самото море. Храната – абе, не от най-прекрасните, но морска. Колко да я объркат?! А няма ментичка. И какво да правим ние сега? Да се примирим с предлаганите в заведението бира, водка и уиски? А, и родна ракия? Да сменим заведението? Да, но вече така и така е късно, пък сутринта рано трябва да ставаме. Нямаше как. Трябваше да поема тежкия кръст на виден ментопиец и се втурнах из малките магазинчета в поиски на зелената течност. За щастие, оказа се не много сложна задача. И, вече снабдени с ментичка, вечерта тръгна по правилния начин.
Приличието ме задължава да представя моите спътници. Лъчо, стар приятел на Райчо, беше придружен от прекрасната си дъщеря Диди. Десет годишно вълшебно момиченце. Красива омайница с истински чиста душа. Сузи беше в компанията на Криси. Деветгодишен невероятно възпитан младеж с обноски на истински кавалер. Божи. Иначе доцент. Невероятен човек с изключително богати душа и култура. Нееднократно, запилени насред странджанските дъбрави, без маркировка и ориентация, Божи ни измъкваше от ситуация. Доцентът си е доцент! Самият Райчо. Влюбен в Странджа и фотографията. Особено ценна комбинация!
Сутринта в багажника беше подредена и раницата на Божи и под неговата приятелска критика относно недостатъчността на количеството ментичка от предната вечер и с обещания за по-изобилно количество вечерта в кръчмата на Кости, тръгнахме към Созопол. Водени от навигацията, от първи път улучихме улицата на Лъчо и Диди. Техните раници в тяхната кола. И вече в пълен състав потеглихме към нашето пътешествие.
Първата ни среща със Странджа трябваше да бъде древно тракийско светилище. Екипирани с шапки с воал против мухи и гумени наколенки наместо гети/ те пък срещу змии/, тръгнахме. Е, не успяхме много да го видим. Насред туристическата пътека се появи V образно разклонение. Пред нас имаше ограда на военно поделение. На десния път имаше табела „Стреля се без предупреждение”. Чисто по български поразсъждавахме няколко минути колко е действащо това поделение. Дали пък наистина ще стрелят. Обсъдихме дори новите за нас европейски права на човека и колко всъщност в днешно време е трудно за служителите на закона да изпълнят подобно, иначе резонно за граничния райони, предупреждение. Обмислихме и възможни траектории за прибежки на зиг заг с цел избягване на куршумите. И отново, чисто по български, след като използвахме енергията си в приказки, накрая тръгнахме по лявото разклонение. Не че то не водеше към същото това поделение, но нямаше заплашителна табела. Никак не ни изненада, че това разклонение ни отведе точно до поделението. Все пак то се виждаше. Ами сега? Отново последва разговор – всъщност след като навлизаме в района на военно поделение, но пък му минаваме покрай оградата, дали трябва да вървим на зиг – заг за всеки случай / да не ни уцелят веднага/. Този път тръгнахме по-бързо. Пооплетохме се в паднали дървета, прескачахме храсти. Божи сечеше клони с мачете пред нас, проправяйки път като истински старейшина на племето.
А пък Райчо обеща, че тепърва ни предстоят всякакви светилища.
Погълнали зелената енергия на гората, пристигнахме в мистичното за мен село Кости. От няколко години все се каня да дойда на нестинарските празници през пролетта, а Съдбата реши да го направя именно сега. Както ни разказа Райчо, още преди Балканските войни, в село Кости и близките села са живеели основно гърци. Единственото село, населено от българи, е било именно село Българи, заради което и носи такова наименование. Във всички тези села е било широко разпространено нестинарството. А покровители на нестинарите са света Елена и свети Константин. След безумието на войните, гърците напускат селата, а комунистическият режим забранява нестинарството. Именно в този период, гръцки нестинари са идвали по тези села да си изпълняват ритуалите по празника на св.св. Константин и Елена.
Някога пълно с живот, днес в с. Кости има около стотина жители. Както се шегуваше местният родолюбец Милчо, половината от селото живее в циганската махала. Затвореното вече селско училище стоеше като паметник в центъра на селото. Тъжен и призрачен. Внушителният му размер навяваше на малцината останали местни спомени за шумната детска глъчка в двора му. А нас, посетителите, ни накара да се замислим поради що е тази странна политика да се натъпче целия ни народ в столицата и така безумно да се обезлюдят прекрасни населени места.
Държавата сякаш се е отказала от този край. Пътят до посетените от нас села беше до такава степен безумно надупчен, че не позволяваше шофиране с повече от 20 км/ч. И дори при тази скорост колата дрънчеше така, че просто визуализирах как половината болтове остават на пътя. Слава Богу, върнахме се в София със здрава кола. А после малко притягане и стенд възстановиха щетите.
Срамно е да наблюдаваш такава абдикация от страна на управляващите. При това става въпрос за път около 60 км. Едва ли подновяваването му ще срине държавния бюджет. За сметка на това, ще направи този край по-достъпен. И може би в селата, в които сега има по няколко жители, на които им се вози хляб два пъти седмично, отново ще се чува детски смях. А мястото е дотолкова вълшебно, че ние всички се размечтахме да се преселим.
Тъжните ни размисли се поразсеяха в местната кръчма.
През последните години Райчо и Лъчо посещавали това село поне по два пъти годишно и в кръчмата ни посрещнаха като народни герои. Посрещнаха тях двамата, а ние минахме под славата им като придружители. Там установих, че Райчо не е преиначил абсолютно нищо в многобройните си разкази за тази кръчма. Тя беше точно такава- истинска селска кръчма. Огромна билярдна маса в закритото помещение. Два реда маси с пейки отвън. Менюто включваше шопска салата, кебапчета, кюфтета и пържени картофи. Със, или без сирене. За такива странни същества като мен и Сузи, дето не ядяли месо, стопанката веднага спретна кашкавал пане. Скромно разнообразие, но храна, приготвена с цялата любов и грижа на стопаните Веско и Нина / от Ирина/. Сърдечността и добротата им ни накараха да се почувстваме у дома си в това откъснато от времето място. Разказите се преплитаха с легендите, пресъздадени ни от Райчо. Пустеещите къщи се изпълниха с живот и на фона на наближаващия залез се потопихме в отминалия свят на Странджа планина.
След вечеря Райчо ни изведе от тази сладостна омая. Той е толкова влюбен в този край и знае толкова много места и легенди, че беше изпълнен с нетърпение да ни покаже поне част от прекрасностите, които беше откривал през годините. И така, след като хапнахме, се отправихме към залеза да търсим магически параклис с пещера под него.
А пътят ни мина през Марина река. И прословутата зеленика. Растение, характерно само за този район, в чиято чест се прави цял празник.
И продължихме в гората.
Подвластни на магията в обяснението на Райчо, поехме с цялото си същество изникналия пред нас насред шубраците стар параклис „Света Троица“. Ама наистина стар. Мъничък, нисичък, с редени керемиди.
Вратата му беше „ заключена” посредством сложна плетеница от връв и клечки. Отключихме, оставихме шапките с воал навън и пристъпихме навътре. Сега като се замисля, няма как да беше различно. Старо, старо помещение без никакъв иконостас. Оставено на тухли, дори без замазка. След като осветихме с телефони и челници, видяхме олтара с няколко икони. Имах чувството, че преминавайки прага на този параклис, сме се върнали назад във времето. Не че претендирам да знам какво е било преди 200-300 години. Все пак идеята да стана безсмъртен шотландски боец, все още е във фазата на добрите намерения.
Буквално в края на помещението имаше огромна дупка, водеща към нищото. Райчо за пореден път ни преразказа легендата за намиращ се тук някога манастир. Една злощастна нощ турците го разрушили. Монасите потърсили спасение именно в това помещение. Но в бързината се подхлъзнали и паднали в огромната дупка. Селянин от близкото село Граматиково ги видял в съня си, викащи за помощ. Отишъл и ги спасил.
Поклонихме се, заснехме я много пъти и по обратния път нагоре излязохме в гората.
Параклис насред гората, пещера под него, легенди за героични събития. Толкова беше невероятно, че вече не бих се учудила, ако ни бяха обградили самодиви, или духове на древните нестинари. Даже някак си липсваха. Да, в края на първия ни ден вече бяхме сигурни, че ни предстоят много мистични преживявания.
Върнахме се в село Кости.
Продължихме първата си вечер в местната кръчма. За наш късмет местният родолюбец Милчо беше отложил предстоящото си пътуване и успя да ни преразкаже някои от многобройните легенди, разказани ни от негово име, от Райчо. Разкази за едно отминало време, в което тукашният край е кипял от живот. Случвали са се събития, селата са били пълни. А сега дори стоте жители на село Кости са с поглед на запад. Дори Милчо е принуден да замине за Скандинавия.
„Еми не искам, ама какво да правя тук. Няма поминък”.
Толкова тъжни думи! При това смисълът им е един и същи. Толкова пъти съм ги чувала през годините от толкова много хора! Не успях да свикна с тях. Нито да се примиря. И интензитетът на човешката мъка, събран в тях, не намалява с годините. Все си мисля, България е оцелявала и при по-тежки кризи. Повече от 1300 години и все сме намирали начин да не изчезнем. Нима точно сега е преломният момент?! От друга страна по-големи цивилизации са изчезвали за по-малко време. И все така, нечакано, в неподходящия момент, като на шега сякаш.
Това място, пълно с останки от минали цивилизации и портали към мистични вселени, предразполагаше към подобни размисли. Именно тук ми се искаше по-силно да вярвам в силата на мистичните същества по тези земи, които са оставени да ни пазят. Според легендите, те няма да ни оставят да се изгубим. Когато ни е най-трудно, ще се събудят и ще ни помогнат, ще ни насочат по правилния път. Колко хубава надежда изграждат тези митове! От една страна, след като още не са се събудили, значи още не сме зле, нямаме нужда. От друга, може пък, чакайки поредния месия, сами да се извадим от блатото. Обгърната от Странджа планина, разхождайки се из нейните спокойни и величествени гори, ми се искаше всички да изпратим своята вяра, че и този край и други като него ще се възродят.
След тези размисли от първата нощ, последва първата наистина вълшебна сутрин.
