Сутринта в Странджа. Не можеш да си сигурен какво те очаква. И няма никакво предупреждение, не се случва нищо необичайно, което да те подготви за различното. Просто се събудих като всяка сутрин. Най-хубавото на преспиване в малко населено място и то в къща, за мен, е още със сънени очи, да изляза в двора и още несъбудена, да се гмурна в истинския живот, сред зеленината и дърветата зад оградата. Това очаквах от тази сутрин. Излязох по пижама в двора и погледнах през оградата да посрещна с поглед близката гора. И замръзнах. Имах чувството, че съм се събудила във „Властелинът на пръстените”. Малко след нашата къща за гости имаше река. Зад реката имаше гора. А над реката в тази прекрасна сутрин имаше невероятна мъгла. Не гъста, не обширна. Не замъгляваше нищо от гледката наоколо. А правеше всичко да изглежда толкова призрачно, че някак естествено приех всички мистични разкази от предишния ден за истина.
Прекрасна сутрин, повлекла прекрасния очакващ ни ден. Успяла да откъсна поглед от вълшебството пред погледа ми, видях Райчо и Божи да се завръщат от сутрешното, според тях, и направо среднощното, според моите критерии за ранна утрин, посрещане на изгрева.
В шеги и закачки потеглихме към подготвените ни от Райчо откривателства за деня.
В горната й част имаше нещо като басейнче. А според табелата, в основата й има так нареченото „провиралище“. Такива провиралища съм виждаа на доста места, включително в Родопите. Това е процес, за който в древни времена се е вярвало, че ако мине през него грешният, ще бъдат опростени греховете му. Ако мине през него болният, ще бъде излекувана болестта му. Този скален ансамбъл е бил свързан със слънчевия култ и бил посветен на Бога слънце. На това място още древните траки са извършвали своите мистични ритуали и жертвоприношения.
По пътя, през гората
Намиращото се там представлява могилен некропол, който се състои от 40 – 50 могили с различна големина. Проучването на района чрез разкопаването му започва през 1979 година. Тогава на върха на хълма е открита гробница под неголяма могила. Намерените в нея находки, според учените, датират от втори – трети век след Христа. Но според архитектурните й характеристики, същата се отнася към тракийските култови сгради от пети до трети век преди Христа. Вероятно в тази гробница е бил погребан виден представител на местната аристокрация.
През 2001 година в комплекса са намерени две нови гробници, които по архитектурните си характеристики се различават от първата, намерена на върха на хълма.
За основата и първи ред от градежа на първата е използвана матерична скала.Втората е изградена от мрамор и се състои от дромос, правоъгълна камера и двускатен покрив. Находките в тях се отнасят към римската епоха. През 2004 година е разкрита още една гробница, градена от ломен камък, с хоросан. Нея пък учените отнасят към втори до четвърти век след Христа.
Пътят ни мина през стария „кльон“. С високите му гранични колове, между които е била опъната граничната мрежа.
На няколко пъти тези дни минавахме покрай старата и новата ограда – стена на границата. Все пак бяхме в непосредствена близост до границата ни с Турция. Отново Райчо ни обърна вниманието на леката разлика между двете огради. Зъбците на най-високата част на старата ограда, стария „кльон“, строена по време на социалистическия период, бяха обърнати в посока България. Тоест, насочени са да предпазват преминаване на границата от България навън, а не обратно – да се попречи на желаещите да избягат от страната ни. И нищо чудно. Този стар „кльон“ е строен по времето на социализма. Тогава границата е била предназначена да пречи на гражданите на социалистическата ни родина да я напуснат. За желаещи да дойдат в страната ни, тогава дори не се е мислело.
Другото характерно за стария „кльон“ е, че тези гранични стълбове са били разположени на няколко стотици метра до няколко километра от истинската ни граница. Така радостта на малцината успели все пак да я преодолеят, била разко попарвана от срещата със същите български граничари. Колко нелепо! Отдъхвайки си, че вече са на чужда територия, тези пишмат емигранти са били залавяни от родните власти на все още родна територия. Зловещо, но хитро.
Как се променят времената!
Зъбците на новата гранична стена са насочени към Турция с цел да се попречи на желаещите да влязат в страната ни. Сега „кльон“-ът е насочен навън, за да пречи на нелегални емигранти да влязат в страната. Само дето нито той, нито друго ги спира.
В интерес на истината, новата ограда, макар изградена на практика от тел, си изглеждаше достатъчно охраняваща. Или поне истински обективна пречка за повечето желаещи да преминат.
И отново местните предават ситуацията. На определени места в оградата има врати. Все пак трябва да има начин да се премине в случай на нужда. И местните са се сдобили с ключове от тези врати, от където каналджиите прекарват незаконните емигранти. Тъжно.
Все по-често чувам разкази на различни планинарски другарчета за случайни срещи с цели бусове бежанци. Дваж по-тъжно.
И тези тъжни мисли разсеяхме. В Странджа сме!
От съвременната граница на две държави пристигнахме до моста между световете – пещерата, в която се вярва, че е погребана египетската богиня – жената котка Бастет.
На входа й имаше двама туристи. Бяха си наели гид от туристическия център на Малко Търново. Тогава разбрахме, че за да работиш на такова място, трябва да си специална порода човек. Екскурзоводът явно занимаваше туристите с доста дълга история. Седнахме на доста прилично разстояние от тях, за да ги изчакаме. Нямаше нужда при тази странджанска шир да се бутаме за снимки, или за някой откраднат туристически поглед. Като човешки същества, докато чакахме, си говорехме. Тук е моментът да спомена, че групата ни беше от най-съобразителните и възпитани хора. По никакъв начин не може и дума да става за каквато и да било проява на нетактичност от наша страна, камо ли на нещо повече. По време на разговора ни, се разсмяхме. Смехът ни не зарадва местния екскурзовод. Въпреки че радващи се хора, дошли на планина, вместо да седят по кръчмите, не е толкова нерадващо събитие за нормален човек. Но пък и няма лошо този наш смях да е попречил на екскурзовода. Все пак хора разни. Имаше, обаче, поне десетина начина да ни каже. Въпреки че не намирахме нищо лошо да се посмеем в дебрите на Странджа планина, щяхме да се съобразим със странното му желание да не го правим, докато той е наоколо. Наместо това и без предупреждение, се започна една дълга плеяда, толкова типична за комплексираните малки човечета. Освен първите груби забележки, с които също можеше да приключи, последваха цял куп заплахи от типа” Ся да не се сваляме с гранична полиция”, „ Кои сме ние, кои сте вие” и прочее. Сигурна съм, че всеки един от вас е присъствал поне веднъж на подобна комплексарска проява на безсилие срещу собствената си низост. За жалост оправданието – хора няма, с кого да го сменим, се оказва доста реално. Не е честно, не е правилно. Но хора няма. Пак тъжната нотка на обезлюдените села на Странджа планина.
Да, дадохме само няколко кратки минути на лошото настроение, колкото да отмине. И продължихме.
Все пак се намирахме пред портала на световете.
Е, няма такива сирене и кашкавал! Биволски. Райчо ни говори за тях. Много. Толкова, че успях да си създам изключително високи очаквания. Вече си мислех – е, колко пък да са прекрасни. А и аз вече имах много, ама много големи очаквания. Покриха ги! Пак бих отишла само заради тях. После си взехме биволски кашкавал от една мандра. Нищо общо. Сиренето и кашкавалът на кръчмата Ковач спокойно могат да влязат в туристическия справочник и да си заемат място на отделна и самостоятелна забележителност. Естествено, направихме опит да си опаковаме по много за вкъщи. Ама нямали количества. Само за тях си го пазят, знам си аз. За да ходим пак. Но си заслужава!
Добре похапнали, продължихме към село Бръшлян. Прекрасно село със стари къщи с каменни тикли. Но живо и дишащо.
Поредната велика история, с малко срамни за народа ни нотки. Строена по времето на турското владичество, църквата беше вкопана в земята. Всички знаем за правилото по време на турското църквите да се строят по-ниски от погледа на турчин на кон. За да не преклонят съвсем глави, местните жители са издигнали по-късно висока камбанария, скрита от погледите от висока ограда.
Построена върху старо тракийско светилище. В амвона вграден жертвеник, посветен на Зевс-Дионис.
И къде идва срамното? Тогавашните жители на селото, живеещи под гнета на чуждото владичество, рискували живота си с издигането на висока камбанария. А по време на социалистическия период, доброволно и в мирно време, цялата църква била превърната в обор за животни към местното ТКЗС. Всъщност, основните поражения в църквата са именно от това време. Тъжно.
Слава Богу, днешните жители полагат цялата дължима грижа да запазят уникалността й.
Не можеше да се разминем без разходка из селото. Старите къщи с каченен първи етаж и дървен втори. Дървата за огрев, подредени за дългите зими.
В селото имаше вече много нови къщи. За щастие, стопаните им се бяха съобразили с наложения вече архитектурен стил и не пречеха на запазения облик на селото.
И най – после сме на път към Мишкова нива.
Ах, тази Мишкова нива. Толкова я чаках! Толкова легенди бях чувала за нея, че вече ми се струваше почти невъзможно да стигна до нея. Представях си, че за да я видя, трябва да преборя поне няколко триглави лами, да им откраднат златните ябълки и Крали Марко да ме пренесе на плещите си. За щастие, това е единственото място, което е направено достъпно за туристи в този край. Изграден е един черен асфалтов път. Прекрасен и нов. Широк колкото една и 1/3 кола. Разминаването очакваемо, си беше силно по степен на емоцията изживяване. За добро, или лошо, голям трафик не се оказа.
И ето я Мишкова нива. Всъщност, оказа се, че въпреки голямото ми чакане, не съм си създала някаква конкретна представа за това място. Така че, слаба Богу, не успях да се разочаровам.
Докато другите плъзнаха да берат древно тракийски къпини, които изобилстваха наоколо, аз просто поседях в очертанията на древния храм. Мълния не ме порази, извънземни не видях. Но усещането беше наистина велико. Дори самият факт, че тук е имало живот преди нас. Че е изграден този храм. Винаги на подобни места си представям какви са били хората, които са идвали в него. С какво са били облечени, с какви мисли са влизали. Какъв е бил обикновения им земен живот. Допирайки се до тези столетни камъни, не мога да спра да мисля, че на същите тези камъни се е подпрял някога един древен трак. Заради какво го е направил? Дали се е спънал, дали за си помогне за следващата стъпка. Или просто да отмори за няколко секунди. Или пък да се замисли за молбата си, която носи в храма. А може би е спрял от възхита пред архитектурата му. Или просто от страхопочитание към божествената енергия, събрана в него. И сега, толкова столетия по –късно, се допирам аз до същия този камк. За да усетя неговата енергия, която е предал древният трак на камъка. Какво е да си камък?! Подпираш толкова много хора. Толкова необозримо дълго време. И пазиш енергията и мислите. И ги предаваш да следващите. Храмови работници, посетители на храма, съвременни туристи. Никога няма да ми омръзне да общувам по този начин с древните.
Насладихме се на Мишкова вина. Райчо, разбира се, ни беше приготвил още едно изживяване. Поредните шубраци, зад които излязоха руините на могилния некропол на комплекса Мишкова нива. Никак не съхранени, но все още там.
Отмина и този ден, пълен с изживявания и емоции.
