Ден трети и четвърти из Странджа

Продължихме да обхождаме местните светилища и на третия ни ден. Толкова много бяха те, че за пълното им обхождане определено ще бъде нужен поне месец.

А този ден послушно крачейки след Райчо, стихнахме до пещерата – светилище св. Марина. И отново местните легенди разказват за лечебното чудо на капещата по стените й вода. Благодарните излекувани са поставили множество икони в пещерата. А по стените са закачили метални нещица, наподобяващи на  умалени човешки органи. Така те оставят болежката си в пещерата и излекувани от закрилницата на целия район,  св. Марина, напускат здрави.

Вечерта прекарахме в с. Българи. Видях голямото огнище, върху което се играят прословутите нестинарски танци. Дали по традиция, дали заради засиления туристически интерес, то си стоеше винаги готово за мистичното свещенодействие.

Под благата светлина на пълната луна и песните на накацалите по жиците птички, потънахме в спокойствието на малкото селце.

Както казват мъдрите, всичко хубаво си има край. И на това пътешествие настъпи последният ден.

Сутринта плавно поехме към водопада Казанчето над с. Кости.

Предвид настъпващата есен, тръгнахме по носталгично пасторалните картини на прибрани бали сено.

Пътят ни предполагаше  да излезем от селото по мост. Това нищо особено, само че в начолото на моста висеше   табела „ Забранено е минаването по моста“. Явно авторите на табелата са предполагали, че с този надпис няма да спрат никого, израснал в тези географски ширини, та бяха допълнили страховитото „Мостът е  неизправно състояние“.  Е, и това допълнение не беше успяло да възпре никого. Мостът си беше като магистрален участък. На нас, като пребиваващи временно, табелата подейства предупредително. В смисъл, стъпвайте внимателно и се ориентирайте накъде да паднете в случай на изпълнение на заканите от табелата.

Но как да не преминеш! Чакаше ни водопад! А той, макар и малък, се оказа приказен. И с нетипичната за нашите ширини тюркоазено – зелена вода.

До него беше изграден малък параклис с аязмо в средата.

Отворихме капака, провесихме се над дупката и загребахме вода.

Прекрасен завършек на нашето  вълшебно странджанско преживяване.

Последни гледки от странджанските ниви.

С шапка-воал против мухи в едната ръка, с туристическите обувки в другата, напуснахме Странджа и поехме по дългия асфалтов път към столицата.

Наистина последната точка в програмата – гледката от Бакърлъка.  По пътя Райчо на няколко пъти ни внушаваше, че е толкова невероятно прекрасна, че ще го благославяме само заради това, че ни е завел на нея. И отново се прокрадна съмнението „абе колко да е прекрасна?!” Еми, прекрасна си беше. От височината на камъните, на които се бяхме покатерили, пред нас се разля началото и краят на Странджа. Приключващата, или започващата планина, гората пред нея, поля, море, хоризонт. Много време без думи. Мълчание и попиване. Заряд за студените зимни дни.

За последно на път. Вече към София. Единственото, което ни крепеше, че ни предстои все пак вкусно хапване по пътя. И тук малко объркахме програмата. Не посмяхме да влезем в навалицата на малките курортни селца по пътя. Усъмнихме се, че в попътното ни Рибно селище, има подходяща кръчма. И се оказахме на магистралата. Интересни кръчми вече не се очакваха. А увеличаващият се глад ни принуди пораженчески да влезем в нещо от типа „Бургер кинг“, или „КФС“. Е, опитахме се да смекчим положението със салата и вегетериански сандвич. Това аз и Сузи. Останалите не ги измъчвахме. Хапнаха си.

Краят на едно прекрасно пътешествие. Божи остана на спирка в Пловдив. В София се разтоварихме по обратния ред на натоварването. Цяла вечер, пълна с предъвкване на преживяното и подготовка за баналната и ниско мистична работна седмица.

Четири дни, пълни с невероятни преживявания. Прекрасни хора по прекрасни места. Благодаря на Райчо за цялата организация! И на Сузи, Криси, Божи, Диди и Лъчо за това, че са толкова прекрасни и споделихме вълшебството на Странджа!

Благодаря, че бяхме!