Друго типично за Мароко? Ами какво, ако не пазарът?! Или по-точно, пазаруването. Или още по-най-точно, пазаренето. Не просто задължително било в посетените географски ширини. А въпрос на чест и удоволствие.
И имахме късмета в групата ни да се случи дама, омъжена за либиец. Бе прекарала значителен брой години в родината на съпруга си, та ни показа пълната прелест на древния обичай.
А започваше в нейно присъстваие той винаги с възхищение. Не можеха да скрият удоволствието си арабските търовци от това бяла интелигентна жена да говори езика им. И още с първите обменени реплики падаха значителен брой бариери.
А след първоначалното оглеждане на магазина, ако покажехме, че имаме интерес да купуваме, търговецът сякаш намяташе невидимо вълшебно наметало. Образът му се преобразяваше и се започваше древния обичай. Отпървом казваше тя като купувач кои стоки са заинтересували вниманието й. При това не с едно изречение, а с цяла плеяда хвалебствени слова относно качеството и хубавината им. Следваше ответна словесна плеяда на тема колко добър познавач е „мадам“ и как е избрала наистина най-добрата стока в целия му магазин. И как се стараел той да предлага именно такава стока и какви препятствия преодолявал по повода и какви подвизи извършвал, само и единствено в името на своите клиенти.
Следваше оповестяване на цената. Последвано от множество уверения как тя е по-висока, разбира се, но качеството на стоката я предполагало. Но пък заради нас и особено заради бялата мадам, говореща езика му, той предлагал така направо срамно ниска цена.
И с много ръкомахания и мимически жествове бе придружено това.
Поглеждаше нашата спътница театрално написаната цена. И също толкова театрално се хващаше за главата. И започваше в стила на търговеца да изразява възмущението си от височината й. Намекваше на причинена й обида и съмнение истински търговец ли е той.
Не губеше самообладание продавачът ни. Предлагаше на бялата мадам белия лист и химикала и я подканяше тя да напише своята цена, която би дала. Написваше я тя и му я връчваше. На свой ред продавачът се хващаше театрално за главата. И се изливаше един поток от думи в смисъл как това било обида за очите му. Колко деца имал и как трябвало да ги храни, а ние искаме да отнемем прехраната им.
И толкова много жество и емоции се изразходваха в този словесно-мимичен театър, че при първото представление бях сигурна, че това е моментът на приключване на пазарлъка. Оказа се, че това било само началото.
След първите обмяна на реплики и предложения търговецът изведнъж отмахваше невидимата си вълшебна тъговска мантия, видът му отново ставаше ежедневно-мъжки и с широк жест ни канеше да седнем на постелката на пода на магазина. Тутакси изникваше малко момче (както разбрах, чирак) и хукваше за чай. Много важно бе, разбрах, да не приготвя всеки чая и гозбите си, а да ползва платени за това услуги на авери. Така арабите създаваха работа един на друг и работеха за съвместното си добруване.
След няколко минути чаят пристигаше на меден поднос, в меден висок чайник и след ритуалното разбъркване, бе разсипван в стъклените чашки. И се започваше напълно небрежен разговор за живота, птичките и времето. Споменаваха се знайни и незнайни роднини и приятели, обсъждаше се благополучието на всеки един поотделно и им се изпращаха благопожелания ( отново на всеки един поотделно).
След кратката (не повече от 20-ина минути) пауза, търговецът наметваше отново преобразяващата го търговска мантия и двамата се връщаха към пазаренето. А ние се разполагахме още по-удобно в публиката на пода и с широки очи поглъщахме търговския театър.
Разиграваше се още един път етюдът с предлагана цена и реплики от единия колко е висока и от другия колко е ниска.
Разговорът прерастваше в лека препирня. И не след дълго вече се обменяха реплики в смисъл, ако търговецът знаел, че дамата не е сериозен купувач, той нямало да си губи времето. Тя пък му съобщаваше за същата липса на изгубване на нейното време в случай,че била знаела, че той не е добър търговец. И внезапно нашата спътница високо и рязко ни казваше: “Ставаме и тръгваме.“ Е, след подобна размяна на реплики на висок тон, европейската ми душа прие за нормално, че нещо сме се скарали и наистина е добре да си тръгнем. Но отново това бе само първия път.
В момента, в който дамата ни – либийска съпруга – прекрачи прага на магазина с едното си елегантно краче, последва полуобиден-полууважителен вик от страна на търговеца в смисъл „Добре, да бъде твоята! Ще ти продам стоката на последната посочена цена“. Но това било на загуба за него и го правил само защото вижда, че тя умее да се пазари. А изкуството на пазаренето вече не всеки познавал в сървеменни условия. И той предпочитал да продаде на загуба, но да получи удоволствие от ритуала……. И още много, много думи.
И в крайна сметка, всички тръгвахме усмихнати. Двете страна оставаха доволни. И ние получавахме стоките на поносима цена, и търговецът получаваше своята печалба. И не спираше да реди по нас благопожелания за всичките ни знайни и незнайни близки и познати.
А целият ритуал отнемаше около 2 часа и малко.
Успях да заснема значително по-кратък и по-малко живописен ритуал на пазарене от друга наша спътница. Интересното бе, че при всяко групово пазаруване, търговците съзнаваха, че пазаруваме за всички. И въпреки това държаха да се пазарят с излъчен само представител. И в този случай търговецът ни покани да сложим в един голям панер абсолютно всичко, което си харесаме първосигнално в магазина му. При това не прояви и грам неохота да свали и най-високо поставената вещ.
Отави ни да се забавляваме и кудкудякаме. И след това ни предложи по-малък панер. Каза ни как знаел, че в първия момент на клиентите харесват множество неща. И естественият покупателски нагон им говорел, че искат всяка една от вещите. Затова ни дал такава възможност да си сложим в големия панер всичко пожелано. Че да ни изпълни душата със задоволство и радост. Но дългият му опит го научил, че не всичко, първоначално харесано, има желание и възможност, разбира се, да закупи клиентът. Затова, след отминаване на първоначалната еуфория, ни предлагаше по-малък панер. Да сложим в него вещите, които наистина искахме да закупим. И наистина, след като взехме да преглеждаме избраните стоки установихме, че желанието ни за притежаване на голяма част от тях някак магически се бе изпарило. И поставихме в панера значително по-малко неща.
Тогава търговецът покани нашият представител в средата на магазина, ведно с панера с избраното, и написа на тетрадка предлаганата от него цена.
Показа я на нашата спътница и й даде възможност на свой ред тя да напише своята цена.
И така, в съкратен и сякаш представително кратък вариант, протекоха някои от пазарлъците ни.
На доста места имаше обособени улични сергии. Като уличен търговски център. В магазините жени продавачи не видяхме. Явно, по-луксозната част от търговския занаят бе поверен на истинските майстори. И сякаш бе признато, че това са мъжете. А в тези улични търговски центрове продаваха и безкрайно мили и усмихнати жени.
А извън лъскавия свят на търговските магазини, далеч по-малко лъскаво извършваха търговията си обикновените и значително по-бедни мароканци. Почти на всяко туристическо място, че и не само туристическо, обикаляха марокански дами с огромни бохчи на гърбовете им. Това бе техния склад. А до склада-бохча обикновено имаше още една. За бебешка, или детска люлка. Нямаше кой да гледа децата им. Големите оставаха сами в къщи, или вече ходеха на работа. А невръстните, дори в тези географски ширини, ходеха с мама на работа, подвизавайки се на гърба й.
