Показах в началото обстановката в старите къщи-риади. Не мога да не покажа и част от попътните хотелчета, в които пребивавахме. Всеки от тях ни отнасяше в отделна приказка от безчетните приказки на Шехерезада.
А извън всичко това бяха пътищата. И неизменните села с постройки с цвета на пустинята.
Както вече писах, обичаен бил този цвят. От кирпич били изградени сградите. А той пък с пустинния пясък бил изработван. И получаваха мароканските строители подобно единство на земя и къщи. При това единственото се спазваше и при видимо бедните селища, изглеждащи като руини на отминало владение, и при отново видимо значително по-добре устроените градове.
Незаличим спомен остави в съзнането ми и друго. Цветните джамии насред пясъчния пейзаж. Единственото цветно петно в селищата бе Божият храм. И значително по-добре и стабилно построен. И се стичаха миряните от полу-недовършените си, полу-разрушени домове в цветната и стабилна джамия. Нямаше значение бита на хората. Важното бе да се завземат душите им.
Така ми напомняше това за същите полу-недовършени и сругтено изглеждащи бедни селца в цяла Латинска Америка! И неизменно над подобните ниски и бедни къщи на хората се извисяваше голямата, бяла и стабилна католическа къща. И там не бе важно хорското добруване. И там единствено за душите и печалбата от религията се мислеше. Или пък единствена утеха в Божия храм предлагаха на изтерзаните души?
Дали е така, или иначе? Историята ни показва нееднократно, че истината е винаги по средата. И хората, и бита са еднакви, независимо от географското положение.
И това видях аз тук. Подобен бит и мили хора. Такива, каквито виждах по целия свят.
А арабските ми дни и нощи ми оставиха спомена от срещи с добри и усмихнати мароканци. Аромата на ментовия чай и вкуса на разпръскващия ухаеща пара тажин. Поздравите „Алла малейкум“ отправян към минаващите и неизменния отговор „Малейкумс Алла“.
За което благодаря!
Благодаря, че бях!
