И отпочна нашето забавно-неорганизирано пътешествие из Мароко.
За да го организираме наехме мароканец, завършил висше образование в България. И то не какво, а медицинско. Знаеше езика ни, твърдеше, че познава и родината си. Каква по-добра комбинация?! Обеща да ни заведе на места извън общоизвестните туристически програми. Все пак, местен, знае най-интересното и демонстрира желание да го сподели с нас. Както се казва, едвам повярвахме на това изпаднало ни щастие и само брояме дните до отпътуването.
Е, за жалост колко е бил илюзорен размерът на щастието ни осъзнахме още при кацането си в Мароко. Там трябваше да ни чака нашият водач. Шафик се наричаше. И наистина ни посрещна на летището. И се оказа, че това е последното успешно мероприятие, което успя да ни организира.
За да въведа читателя в обстановката следва да отбележа, че по принцип съм изключително толерантна към различните степени на интелигентност и възпитание на различните хора. А когато се случи да ми дойдат вповече, намирам начин да се справя сама с възникналата ситуация и да се оттегля от съответния индивид. И тук идва ред на онази народна мъдрост как всеки си намирал майстора. Този възрастен мароканец подложи на сериозно изпитание и толерантността и още повече търпимостта ми.
Оказа се Шафик с интелигентност, позволяваща му да удовлетворява напълно елементарните си биологични функции като приемане на храна и отделянето на отпадъците от нея. За повече просто не можехме да искаме. Нямаше. Към края на пътуването всички благославяхме Всевишния, че мъдростта му бе така велика, че да не позволи на тоз завършил лекар да практикува. И това бе най-хубавото, което Шафик бе подарил на света.
Но, да започна отначало.
Скромната ни група се състоеше от 6 души. Към нас неминуемо следваше да се присъедини и местният ни водач Шафик. Та, за всички нас седмината бяхме предвидили наемане на мини ван. За него изпратихме пари на Шафик предварително. С тези мисли тръгнахме към паркинга на летището. И търсихме ван. Само дето такъв не откривахме. И запитахме Шафик къде ни е ванът. С откровеността на не много развито дете той отговори: „Няма ван. За него трябвало да плащам“. По-късно щяхме да се убедим, че именно това беше стилът му на разговор и живот изобщо.
Опитахме се тихо да възразим, че именно за това плащане сме изпратили пари. Само дето смисъл нямаше. Денят напредваше. А ван нямаше. На още по-тихият ни въпрос – А като как ще се движим из Мароко?, със същата наивност-невинност той ни посочи тъмна „Тойота Корола“. Не вярвате, че 7 души и 6 големи куфара могат да се поберат в „Тойота Корола“? Абе, то и аз не вярвах. Но се наложи и да го преживея.
Грандиозният труд по нашето очакване, изтъкнат ни от Шафик за извършен от негова страна, се бе изразил в разполагане на две седалки, представляващи нищо повече от твърде твърди и неудобни столчета в багажника на автомобила (този модел го позволяваше). А за куфарите Шафик и някакъв братовчед бяха спретнали метален багажник-клетка на покрива на колата. Е, оказа се, че имал болки в кръста, та не можел да се занимава с повдигане на багажа ни. И някак естествено тази задача бе прехвърлена на българските ни мъже. Единият от тях имаше дискова херния именно на кръста, но българският му нрав не позволи излишно мрънкане, а чинно и всеки ден вдигаше и сваляше тежките куфари заедно с другия ни групар.
Така и протече цялото ни пътешествие. Натъпкани в тесния автомобил. По пътя не преставахме да купуваме всякакви дребни и по-едри сувенири, та пространството все по-упорито свършваше. И бавно и полека, вече бяхме успели да заемем всяко свободно пространство в тясната ни кола. Само че нашият марокански водач се беше амбицирал да открива марокански център в България. Та, за целта му бяха нужни всякакви шарени шалчета, дрънкулки и малки битови сувенири. А за добро, или лошо, подобни изобилстваха по пътищата на Мароко.
И въпреки нашето неудобство в автомобила, твърде често спираше на поредната сергия. На въпроса „А къде да сложим поредните покупки?“- все пак, в автомобила мястото се беше изчерпало, с широко – безхаберната си натура отговаряше –„Е, сложете ги някъде! Ще правя хубав марокански център“. И ги слагахме. Уплътнявахме останалите нещастни свободни сантиметри в краката и зад вратовете си. Само дето това уплътняване правеше все по-атрактивно и нежелано слизането и качването на пътниците.
И стигнахме до момент, в който призовавахме всеки, пожелал спирка за някаква нужда, сериозно да помисли над основателността и спешността на нуждата си.
Излизането от автомобила, на свой ред, съставляваше самостоятелна атракция. С облекчение и радост извършвахме в края на деня напълно ритуално разтоварване на автомобилното купе и един по един се заизнизвахме навън. С умиление гледам напоследък разни клипчета във Фейсбук на слизащи многочислени хора от тесен автомобил някъде из Монголия, например. Е, ние тогава представлявахме подобна гледка. 7 възрастни, някои от които доста едри хора, слизащи от един лек автомобил.
Но пък иначе беше весело.
Доколкото програмата ни из Мароко бяхме оставили единствено на странния ни водач-мароканец, не бяхме много наясно накъде пътуваме в поредния ни ден. В смисъл, на къде искаме да пътуваме бяхме наясно. И бяхме уведомили Шафик много преди да осъществим пътуването. И много пъти ни бе уверил той, че всичко е проучил, пътищата е проходил, че дори е направил самото пътешествие самостоятелно, за да бъде наясно, когато дойдем.
Така и не разбрахме какво точно е бил проходил. Но се оказа, че доста често не знаехме пътя. Та се налагаше Шафик да спира и да пита минувачи. Първият път искрено се забавлявахме с разиграващия се по повода театър. След около 15 минутен разговор между Шафик и случайния минувач ( на неразбираемия арабски) за нас оставаше единствено раздразнението от загубеното време и убедеността, че правилният път би могъл да бъде узнат за значително по-кратко време. Само дето още тогава установихме, че отминалото време бе най-малкият ни проблем. Още на първия ни въпрос – „Разбра ли пътя?“, Шафик бодро и весело заяви, че не е. „А какво толкова си говорехте тогава цели 15 минути?“- Хорово възкликнахме ние. И наместо извинение последва лекция по арабски взаимоотношения. Оказа се, че ние, европейците, сме били доста студени хора. Ти да видиш! За разлика от „при нас“, не било учтиво по тези ширини просто да зададеш въпрос и просто да получиш съответния отговор. Отпървом следвало да се поинтересуваш от здравето и благосъстоянието на запитания. След това се преминавало през същата подобна заинтересованост за членовете на семейството му. Следвала информация за по-далечния кръг роднини, близките съселяни, далечните такива, евентуални непознати и бъдещи членове на всякакви общности. И едва след това бивал задаван сюблимния въпрос. И независимо от обстоятелството, че отговор така и не бил получаван, все пак се дължала насрещна любезност. И по обратния ред на получаване информация за благосъстоянието на всички близки и далечни роднини и познати, започвали пожеланията за изпращане на поздрави на същото това многолюдно население и пожелания за бъдещото им благоденствие и здравие.
Усвоили веднъж техниките на уличните разговори, значително по-спокойно и без особени надежди за информационен резултат приемахме всички последващи подобни разговори.
И не само проучвателните разговори по пътя бяха интересни.
Случихме на няколко пъти и проверка от служители на местния КАТ. Тук е моментът да спомена, че се случихме в Мароко в смътните времена на отпочващата „Арабска пролет“. Някои от съседните държави вече си бяха спретнали арабските революции и кръвопролития. И, страхувайки се от подобно развитие на ситуацията и в страната му, мароканският монарх бил издал заповед на всички държавни служители максимално малко да притесняват мирните поданици на кралството. В изпълнение на тези заповеди, служителите на КАТ ни спираха, посочваха извършеното от Шафик нарушение и наместо наказание, му изказваха устна препоръка да се въздържа от подобно поведение за вбъдеще. Всичкото това многословие само по себе си бе придружено с неизменния ред по заинтересоване от близките на водача и изпращане поздрави и благопожелания на същите в обратен ред. В отговор водачът, от своя страна, изиграваше същия словесен театър по отношение близките и роднините на служителя на КАТ. В общи линии, една проверка не продължаваше повече от 10 – 15 минути. А доста често привършваше с нахлуване на катаджията през шофьорския прозорец и даряване на водача с мечешка прегръдка.
А какво се случваше, когато, окъснели заради множеството обърквания по пътя, пристигахме по тъмно в поредния хотел и не успявахме да видим някоя набелязана забележителност? Ами, уговаряхме се да тръгнем по-рано на другия ден. И кога тръгвахме? Ами, обичайно Шафик изпълзяваше от стаята си към 11.00 по обяд. При това хващаше с две ръце главата си и на висок глас започваше вайкане: “Аз досега спал“. Следващо обхващане на главата с ръце и:“ Аз спал като бебе“. Още едно хващане на главата и: „ Аз не мога да повярвам как спал“. И заърташе тези три реплики в различна последователност много – много пъти. А нещо да се извини, че се е успал и че ни бави, нещо да се забърза, ама моля ви се! Това европейците все бързате!
За добро, или лошо, при подобни хора се случват все значително по-интелигентни придружители. Такива бяха хората и от групата. Твърде интелигенти за ситуацията. Пък и нали шофьор го играеше не много умният ни Шафик, бояхме се да му отправяме и остри забележки. Че ако и неспокоен бе на пътя, би подложил на съмнение и живота, и здравето ни.
Та така стискахме зъби и намирахме начин да се забавляваме все пак. И ни се получаваше. Нали във Вселената равновение се цели. Случихме се весели и положителни хора и успяхме с общи усилия да спасим мароканското си пътешествие.
Само дето при извършения върху нас опит за отвличане заради същата тази безхаберност и търпимостта, и толерантността на спътниците ми тотално се изчерпа. Но, за това в отделно писание.
