Нали по Атласките планини бродехме, пък те разделят Средиземноморието от Сахара, потеглихме и към великата африканска пустиня.
И остави незабравим спомен у нас това пристигане.
Споменах вече за пълната неориентираност относно обстановката у нашия марокански водач (може да прочетете тук). И със същата неориентираност ни поведе той смело към пустинята.
И ето обстоятелствата, които ми станаха известни по-късно и които нашият пишман водач би следвало да знае, но уви.
Та, частта от пустинята, към която ние се бяхме насочили, се намираше на около 40 км от границата с Алжир. На пясъчната граница имаше изградени няколко хотела. А на разстояние около два-три часа път с камили имаше бивак, състоящ се от няколко палатки. И в него бе атрактивно за европейския турист да отседне и да посрещне пустинната нощ с местните.
И това бе нашият първоначален план. Да отседнем за една нощ в цивилизования хотел на границата с пустинята, а следващата да прекараме в палатки сред пясъците.
И може би щеше и да стане, само да не бяхме случили на тоз невероятен Шафик. Въпреки че многократно ни убеждаваше колко добре познава маршрута и как го бил проходил вече преди нас, че да ни води лесно, за пореден път не можа да намери пътя. За пореден път спираше да пита минувачи за пътя. За пореден път се разиграха множество сцени от типа „Как са всичките Ви роднини до 18- коляно? А знаете ли пътя? А, не го знаете? Ами тогава, поздрави на всички (изброени поименно) роднини до 18-то коляно“. И така много пъти по 20-ина минути. И някак измежду многобройните еднотипни етюди времето се бе изнизало.
И пристигнахме на пустинната граница около 22.00 ч. И бе тъмно. И бе пясъчно. И ние бяхме с лек автомобил, който не бе пригоден за пътуване сред пясъците! Просто лек автомобил, Тойота „Корола“.
И именно за подобни ситуации собствениците на хотелите бяха изградили по една каменна пътека, свързваща хотела в пясъците с пътната мрежа, че да могат посетителите плавно да пристигнат и да потънат в уюта на стаите. И то и ние можехме, ама… В 22.00 ч. бе вече тъмно. И каменната пътека се оказа напълно невидима за водача ни шофьор. И му омръзна на горкия да я търси. И в един прекрасен миг ей тъй, без дори да предупреди, нави волана смело на ляво и с буйна страст навлезе в пясъка. И о чудо! Какво става, когато лек автомобил навлезе в дълбоките пясъци?
-А, ама ние затънали! – чухме искрено учудения вопъл на Шафик.
Стига бе, Шафик! Това лек автомобил… да затъне в пясъците? Ей, съсипаха я тази държава!, както се казва.
А знаете ли какво се прави, след като вече лекият автомобил затъне в пясъците? И в най-смелите си фантазии не бих допуснала. Без дори да даде възможност на българските ни мъже да изреагират, Шафик даде на първа предавка и с бясна скорост завъртя гумите. Какво стана ли? Е, това, което не можеше да не стане. Закопахме се в пясъка до към вратите. И вече приличахме на пясъчен Титаник. В общи линии, сега вече трудно биха ни откопали без много сериозна чужда помощ.
И слязоха нашите български мъже. И наобиколиха автомобила. И започнаха да се чудят те тоз пясък как ли да го премахнат. Че като го и премахнат, как да освободят автомобила и да го покачат някак на каменната пътека. Слезе и Шафик.
И в този сюблимен момент сякаш Провидението ни изпрати два джипа. Паркираха се джиповете до нас и наизлизаха от тях несметно множество арабски мъже. Посрещнахме ги като освободители ние. И като такива се представиха изначално. Влезе един от арабите в купето, огледа наличните женюря – цели четири броя бяхме накацали вътре. Поклати одобрително с глава, каза нещо на арабски и се върна при останалите. И започнаха с дружни сили да откопават машината ни. И я откопаха, в интерес на истината. И успяха някак да я избутат до каменната пътека. И тъкмо вече да изпаднем в бурна благодарствена радост и да ги закичим с благодарствени усмивки, вмъкна се онзи същия одобрил ни арабин в купето, па седна на шофьорското място и запали двигателя. Говореше си нещо с останалите, ама на арабски.
Да, мисля, че сега му е времето да споделя, че една от дамите ни бе омъжена за либиец. И благодарение на дължината на щастливия им брак, владееше арабски почти до съвършенство. Та, в онзи сюблимен момент, станало й било известно съдържанието на разменените арабски изречения. И събрала тя целия си кураж. И наместо да ни ги преведе, единствено ни каза „Момичета, виждате, че мъжете са много пияни. Искам само да си мълчите!“. А колко имаше нужда от подобно предупреждение, отминалите дни знаеха. Че мъжете бяха видимо пияни, бяха. А неуредиците на мароканския ни водач така ни бяха досадили и изчерпали търпението, че вече лекинко се бяхме поизнервили. И да реагираме остро дори на цяла група непознати арабски мъже, не ни пречеше ни времето, ни образованието, както се казва. Но така категорично и страховито прозвучаха думите на нашата дружка, че всички замълчахме. И, както установихме по-късно, спасихме гърбините си от евентуален бой.
От това изречение нататък времето придоби собствен самостоятелен живот. Дори не мога да определя дали се забърза, или просто спря. Единственото, което мога да си мисля сега за онзи паметен миг е немислимото изискване към свидетелите в едно съдебно производство. Само като си помисля как ги мъчим, горките, да си спомнят. „Ама кой пръв удари в голямото меле? Този, или онзи? А може би шестия, или десетия? Ама с какво посегна? С юмрук, или отворена длан? А на коя ръка? И с този първи удар кое точно от нараняванията причини? И следващият удар от кого дойде?“ .. и така нататък. И все се чудим на обърканите им физиономии и на липсата на ясни и подредени спомени за хронологията на мелето. И си обяснявам вече безумните погледи на горките свидетели, които само възпитанието възпира да изреват:“Абе, меле, бе хора. Всички се биеха. Кой, с какво и в каква поредност, не видях“.
Като на забавен каданс в онзи момент пред погледа ми минаха нашите български мъже зад автомобилните стъкла. Благодарността в очите им в един миг се смени с объркване при потегляне на автомобила с на в него. Тръгнаха към него, но бяха изблъскани от останалите араби. Започнаха да си посягат. Арабските мъже изтласкваха нашите от каменната алея, а ние вече се движехме с автомобила и арабския водач.
Дали веднага, или по-късно, но дойдоха от към пустинята още някакви джипове. От тях слязоха още някакви мъже. И имаше бой. И на последващите въпроси на приятелите ми – Ама кой посегна?, Кой се би?, Ножове имаше ли?, Огнестрелни оръжия имаше ли? – Мога само да кажа: Такъв ступор не бях преживявала. Просто чувах боя. Усещах боя. Но ясен спомен за поредност и брой на ударите нямах.
Помня, че след мелето се отвори шофьорската ни врата, някакви ръце измъкнаха арабския ни шофьор. После някак нашите си мъже се настаниха и явно сме потеглили, защото следващият ми спомен бе как седим на едно диванче. И след осъзнаването ми се оказа, че това диванче е в хотела. И ние сме на топло. И сме спасени.
Сипаха ни чай. После топла крем супа от леща. И след толкова много топлина телата ни започнаха да се връщат към жизнения си цикъл. Явно изпратиха и някакви сигнали към мозъка, та и той се събуди. И започнах да чувам.
А говореха собственикът на хотела и нашата дружка-арабска невеста. И ни извършиха те последващ разбор на събитията. Разбрахме какво било станало и какво било щяло да може да стане ( после не бил богат на времена българският ни език).
Та, ни заобяснява собственикът на хотела как имало много неприятни групировки сред алжирците, които се занимавали с отвличане на хора. А близостта на държавната граница твърде облекчавала тази тяхна деятелност. И ако именно нас били нарочили, почти било невъзможно да се отървем така лесно. И за щастие, явно не била такава ситуацията.
Но пък намирали се наоколо хе такива дребни престъпни алжирци. С много алкохол се опивали и с много хашиш се напушвали и чакали да падне някой баберек като нас. И така и така бели хора, прибирали ги, все за нещо ще послужат. И като ни видяли какви сме безпомощни, лесно решили да ни приберат. Както се казва, да не ни прибере някой друг. А какво щели да ни правят? Е, първите няколко дена, ясно какво, все убави женски бяхме, бели и високи, достатъчно. Пък по-нататък, или оставаме в нечия палатка и отпочваме да раждаме, или бой и такова.
А на уверенията на приятелите ми отпосле „Ама ние щяхме да те търсим“ – Да де, ама аз по документи в Мароко, такова, се подвизавах. А неофициално в Алжир щях да бъда. Така че да ме намерят лекинко е щяло да им бъде трудно.
И потвърди думите на домакина ни арабско говорящата ни дружка. Чула тя какво ни готвят още в колата и слава Богу, не ни го сподели. Че какво можехме да направим? Освен да се изрепчим чисто по европейски и да изядем по един здрав пердах още там, чисто по арабски.
А как бяхме спасени?
Ами, като знаели за тези недобри хора, мотаещи се с лоши помисли тъдява, живеели обслужващите хотелите с повишено внимание. И ни спасило все пак обаждането на нашия марокански водач. Малко преди да затънем в пясъците на Сахара, той се обади в хотела и каза, че го търсим, и че идваме. И, знаейки заобикалящата ги действителност, и виждайки настъпилия мрак, наредил собственикът на няколко свои хора да се покачат на покрива. Покачили се те и започнали да гледат с бинокли ситуацията. И видяли и нашия автомобил, видяли и алжирските джипове. Набързо схванали неведнъж повтарящата се ситуация и мигом отправили към нас няколко джипа с арабски мъже. И именно те се били с алжирците. И именно те извоювали нашата свобода. И хич и не бяха дошли да им изказваме благодарности, а се бяха оттеглили да се занимават спокойно с делата си.
Колко много благодарности изсипахме на собственика на хотела, дори не мога да опиша. Само помня как все по-безпаметно седяхме и премисяхме какво е могло и какво беше станало. Не си помня точно мислите, с по-празна глава и пълно със страх сърце не бях се усещала.
Двама от спътниците ни съставляваха щастливо семейство. И няколко дни по-късно, вече на летището на път към дома, се бе възвърнал куражът ни. И отправи съпругът към съпругата си закачлива една закачка: “Айде ма жена, какво толкова, като те отвлекат? Ще си почина три години и ще дойда да те взема“.
Погледа го тя, па му отвърна в същия стил:“Три години, четири деца….“
Не че нещо, ама просто повече билети да предвиди евентуално.
Сега, след като всичко приключи прекрасно и добре, може и да се шегуваме. Но в онзи миг единственото, което искахме, бе да отидем на някое летище и просто да напуснем страната. Само дето не се оказа така просто, нямаше полет сега и веднага. А и не напразно мъдрите определили, че утрото е по-мъдро от вечерта.
Събудихме се на другата сутрин и под грижовните ласки на персонала на хотела се осмелихме да предприемем пътуване из пустинята. Само дето никак не бяхме склонни да останем в бивака насред пустинята, още по-близо до Алжирската граница, ами се прибрахме в същия хотел. На сутринта наредихме на тоз невеж Шафик да ни откара в Маракеш и там и останахме до самия полет. А него вече не пожелахме и да погледнем.
