И кацнахме един прекрасен ден във Фес. Третият по големина град в Мароко след Казабланка и Рабат. И най – древният от четирите имперски града на Мароко – Фес, Макнес, Маракеш и Рабат. Основан бил градът по времето на Идрис II. А днес бил религиозен, духовен и културен център на Мароко.
Не само това. С население от малко над милион души, Фес бил признат за най-големият в Западна Африка център за ислямска култура и образование. И не напразно. През XII век Маракеш и Фес били столици, в които се помещавали резиденциите на владетелите от династията Алауити. Това довело до издигането на дворци, градини, укрепления, джамии и медресета.
Днес градът бил разделен на три части.
Фес ел Бали – най-старата част, оградена с крепостни стени. Така наречената, стара Медина, запазила и архитектурата и бита на отминалите векове.
Фес Ждид – част от новия Фес, включващ еврейския квартал Мела. С обстановка, напълно различна от Медината, запазила на свой ред еврейските култура и архитектура.
Вил Нувел – най-новата част от Фес, създадена от французите по времето на френския протекторат в Мароко.
И в този древен имперски град навлязохме онзи късен следобед. И се отправихме към първото си място за нощуване.
Едно от хубавите страни на нашето пътешествие бе нощувките в стари арабски къщи в старата част на градовете, нарачена днес „Медина/Мдина“. Риади били наречени. В тях живеели навремето богатите представители на мароканското общество. На същия принцип били изграждани и арабските дворци.
И представляваха риадите доста големи две, или триетажни къщи във формата на правоъгълник. Външните им стени наподобяваха крепост. Никакви тераси, или големи прозорци. Само сухи студени стени като зандани. По нищо не личеше от външните високи еднообразни стени, че има нещо различно от сух камък зад тях.
Именно вътрешният двор бе най-публичното място в старите риади. В него били посрещани гостите и посетителите.
Малко по-приближените на фамилията, или тези, с които следвал служебен разговор, били посрещани в долните етажи на къщата. В мъжките помещения. Обитавани от мъжката част на фамилията.
Женските помещения били на най-горния етаж. В него били разположени покоите на жените. Така нареченият от литераторите „харем“. Именно в тези покои бяхме разположени и ние в онзи ден. А се различаваше този етаж от останалите по прозорците. Почти изцяло бяха обрамчени с тънка предпазна дантела от метални орнаменти. Само горната част бе оставена на прозрачността на стъклото. През нея да наблюдават дамите случващото се във вътрешния двор. И така да участват в семейния живот. А металната дантела гарантирала опазването им от чужди и нежелани погледи.
Реновирани бяха мебелите в старите стаи. Но духът бе запазен. И духът бе невероятен!
Още влизайки в двора на къщата, ни посрещнаха домакините с арабски чай. И още тогава добих усещането, че не искам да изляза от нея. Обикновено бих се хвърлила веднага из улиците на града. Все пак, имахме твърде ограничено време във Фес. И при всяко друго пътешествие бих използвала това време да снимам жадно всеки ъгъл и площад в града. Този път не бе така. Това бе странно и за мен самата. Странно бе и за приятелите ми.
Този път имах нужда да остана в къщата. Чувствах, че именно от това се нуждая. И не ми бе скучно. Напусна ме вечната ми припряност и бързане. Напусна ме вечното ми неспокойствие, че съм безполезна, ако не върша нещо. Имах нужда просто да поседя на мекия диван. Да не правя нищо и да гледам стените. Бях сама със себе си. Бях с целия този дух на арабските хора, живели тук през годините назад. Прекрасно бе усещаното да стоя в тази стара арабска къща. И да си представям живота им. На онези стари мароканци, обитавали стаите на къщата.
Така или иначе, полетът бе дълъг. Наближаваше вечерта. А и дъжд разпусна капките си по первазите на старите прозорци. И спрях да се съпротивлявам. Просто се оставих на приятната омая на умората в арабската стая.
