Един родопски следобед с лежерни разходки над село Ситово.

Кратка разходка из Родопите. Това търсихме. Хем да сме сред природа, хем да походим, но и да запазим енергия да си побъбрим.

Ето така се роди идеята да отидем до Ситово. Не можеше да няма приятна родопска пътека над селото. А и беше дошло времето да проверим и Ситовския скален надпис. На всичкото отгоре, прочетох за наличие и на Ситовски водопад. Е, при подобно пресичане на перспектива и приятни очаквания, вече нямах оправдание и помъкнах Донна натам. Все пак, намираше са на някакви си 30 км от Пловдив.

Първо неуспешно търсихме скалния надпис. Но за това по-късно. Неуспехите ни ни отведоха до селото, да търсим помощ от публиката.

И така, и така вече бяхме в село Ситово, оставихме автомобила в миниатюрния му център. На фона на миниатюрността му, той предоставяше достатъчно широко място за паркиране на доста автомобили.

Самото село Ситово е силно живописно малко селище. С истински каменни къщи. Не само стените им бяха каменни. Каменни бяха и покривите им. Каменна беше църквата. Каменни бяха пътищата. И стълбите.

Толкова каменни бяха гледките, че дори само заради тях си заслужаваше единия час шофиране.

След като наснимах всичко, което докопах, тръгнахме по съвет на любезeн господин нагоре от центъра. Към пътеката за Аязмото. За улеснение на пътниците, удобно беше разположена нарочна табела.

От високо се виждаше как селото романтично гуши каменните си къщи в тъмнозеленото на дървета и поляни.

В края на селото, отново каменна, предоставяше водата си крайпътна чешма.

След 20-ина минути ходене по стар коларски път се изправихме пред разклон. Поставените на разклона табели оповестяваха наличието освен на целеното от нас Аязмо, и на хижа. С най-странно наименование. „Коприцко борце“.

Чудесно! Значи ни предстои истински добър преход, помислих си аз.

Хванахме за начало вдясно към Аязмото. И само 5 минути след разклона стъпихме на стълбите към малкия параклис, построен върху лековития извор.

Хладината на камъка и студения извор бе така примамлива, че с удовоствие поседнахме на скованите вътре пейки.

А над тях окачени листове ни отведоха в една красива история. За любовта на Яница и Страхил, родила се до това аязмо. Наречена беше „Притча за любовта“.

Снимах написаното и след сверка с „мрежата“ я намерих. Разказ беше тя от книгата на Васил Венински „Разровена Жарава„. И с благодарност към автора, оставям връзка към блога му.( „Притча за любовта“ – Васил Венински)

Починахме си ние и поехме по отворилия се път след паракиса. И ни отведе той до стар храм „Успение на света Богородица“. Заключен беше храмът. На съседната постройка беше оставен телефон. А пейките пред храма ми подсказваха, че се провежда може би събор, или курбан пред светата обител.

Пътят ни продължи до онзи разклон, от който бяхме тръгнали към аязмото. Сега пък последвахме другата му табелка и тръгнахме към хижата със странното наименование.

Явно него ден беше отреден на грешните очаквания. Определението „хижа“ отново ни изпълни с очакване да видим нещо доста по-внушително. И затова подминахме на първо минаване достигната постройка. Намираше се тя на 20 минути ходене от стария храм. А при обстоен оглед на второ захождане се оказа именно хижата „Коприцко борце“.

С много желание беше спретната тя. Оригиналният ум на стопаните личеше още на входа. Малко дървено буталце задвижваше своеобразната аларма. И камбанка съобщаваше за всеки нов посетител.