Обидно близо си беше до родния Пловдив Ситовският скален надпис. А и прекалено интригуващ и мистичен. От кога четях, че цял рояк родни и международни изследователи се опитвали да го разчетат и все не успявали.
Спираше ме чутото, че не бил ясен пътят до него. И трудно бил за откриване. Само дето наскоро тази версия се смени с крайната „Абе, просто спираш колата и го виждаш“. На всичкото отгоре, прочетох за наличие и на Ситовски водопад. Е, при подобно пресичане на перспектива и приятни очаквания, вече нямах оправдание и помъкнах Донна натам.
Как да стигнем до Ситовския скален надпис.
Намира се само на 30 км от Пловдив, но завоите на планински път го отдалечават на 1 час шофиране. А посоката е Пловдив – Първенец – Храбрино – Ситово. Същото онова Храбрино, от чийто център тръгват няколко еднодневни пътеки из Родопа планина.
Речено, сторено. Качихме се в синия Хюндай и поехме. Пътят, макар и доста добър, си е силно стръмен и обсипан със завои. А най-хуавото е, че ситовският скален надпис вече е включен в навигацията на „гугъл карти“. Въведох го и чух „предназначението ви е от ляво“ в момента, в който вляво от пътя се появи табела със същия надпис.
Направо, прекалено лесно, помислих си. И, очаквайки как ще го снимаме набързо, се насочих към табелата. Само дето след нея започваше Но-то. То хубаво си беше тя на правилното място. Само че след нея следваше истински стръмна пътека нагоре. Макар да не бяхме подготвени с подходящи за това обувки, решихме да се опрем на старата си планинарска закалка и смело тръгнахме нагоре. И в първите няколко метра и минути пътеката, макар и наистина много стръмна, беше постижима дори за нашите обувки. Добри хора я бяха подмогнали с изграждане на стръмни стъпала. Само че след тях пътеката се вряза остро нагоре. И не стига че се движеше почти отвесно над пропастта, ами беше и силно песъчлива и хлъзгава. Огледах се няколко пъти. Въпреки че бях прочела в „мрежата“ как надписът се намира на „50 метра над пътя“, нищо подобно не виждах до където ми поглед стигаше. А вече бяхме изминали почти толкова.
Не видях и нищо, което да би могло да ни задържи при евентуално подхлъзване. Е, определено си бяха нужни подходящи обувки. Това потвърди и любезен човек, когото разпитахме в центъра на Ситово. В никакъв сучай не ни препоръча да тръгваме със спортните си сандали. Много била стръмна и опасна пътеката. А за деца била направо изключена.
Е, едва ли беше така непостижима. Но в случая решихме да наблегнем на разума и оставихме посещението за момент с по-подходящо оборудване, включващо не само обувки, но и щеки.
Зачетох се в писанията на видели надписа. Всъщност, самите скални символи, наподобяващи „непознати руни от непозната писменост“ били разположени в горния край на каменна плоча. И за по-разсеяните като мен криеха остра заплаха да не бъдат видяни. А трудността от разчитането идвала от това, че повечето символи-„руни“ представлявали почти еднотипни символи. Което карало учените да се съмняват дали изобщо са руни, или букви. Поне в познатия ни смисъл.
Е, със ситовския скален надпис за днес приключихме.
За да не се чувстваме напълно пораженчески, настроих навигацията на Ситовския водопад. Да, и той вече е отбелязан там. И се намира на 1 км разстояние от Ситовския скален надпис, в посока обратно към Пловдив.
Въпреки че явно бяхме съвсем близо, реших някак, че трябва да тръгнем покрай реката. Затова оставих автомобила, пресякохме близкия мост и тръгнахме по реката. Само дето навигацията ни все повече ни убеждаваше, че вместо да приближаваме, се отдалечаваме.
Да не би пък да трябва да излезем на пътя? Излязохме. И тъкмо се подготвих за поне малко дълго пътешествие, Донна се провикна – не се отдалечавай, ето го.
Върнах се до нея ( точно мястото, посочено от навигацията всъщност). Погледнах надолу към реката. Очаквах да видя грандиозен висок водопад. А видях малък, макар и твърлящ водите си на две нива водопад. Точно под стария каменен мост.
Сетих се за предупреждението на любезния господин да не очакваме някакъв величествен водопад. Е, величествен не беше. Но си беше и китен, и симпатичен.
