Починахме ние добре в Плая дел Кармен. И се отправихме на първата си екскурзия извън курорта.
Паркът Ксарет ( Xcaret park). Избрахме го на принципа на най-близкото място. И се оказа паркът само на 5 км от градчето. А 75 км го деляха от другия голям курорт, Канкун.
„Свещен природен рай“. Така бях чела, че наричали Ксарет. Е, в рая все още не съм попадала. Но паркът Ксарет беше твърде близо до представите ми за него. Бистра синя вода и прекрасни дооформени лагуни в естествения залив.
Оказа се Ксарет частна собственост.
И започнало всичко през 1984 година. Закупил тогава собственикът му, архитектът Мигел Кинтана Пали, 12 декара земя в района. Искал къща да си построи. И започнал да копае той. И се натъкнал на сладководни басейни под земята и подземни реки. И прозрял архитектът ползите от развитието на туристически обект. И рязко се отказал от идеята дом да твори.
Обединил капитала си с още няколко мексикански предприемачи – Оскар, Маркос и Карлос Констандсе. И завършили заедно през декември 1990 година еко-археологическия парк Ксарет. И, макар да събират и до днес добър паричен вход, предоставили на туристите свободен достъп до природните чудеса на региона. Нарекли го на близкия археологически обект. И заема понастоящем паркът вече 81 хектара.
Една от първите атракции, на които се посветихме, беше разходка с лодка. В случая, пейки, сковани върху сал. И ни понесе лодката-сал по лазурната вода на малката рекичка.
Възстановено било напълно и игрището на онази древна мезоамериканска игра с топка. Такива игрища по-късно видях в селищата на древните мая в Гватемала. И там ни обясниха местните екскурзоводи, че ритуална била тази игра. В чест на Боговете и по време на големи празници се състезавали два отбора. По наклонените игрища тичали. И ръководели топката единствено с торса си. Забранени били удари с ръце, или крака.
Освен историята на човеците, обитавали тези земи, паркът предоставя днес срещи с много местни птици и животни.
И нямаха огради те. И можеха да си летят свободно розовите фламинго и шарените папагали. И въпреки това, стояха си на определените им места. И бързо се разбули мистиката. Като всички опитомени животни, седяли те близо до хранилките. И така радваха очите и снимките на туристите.
Делфините, пък, и огромните морски костенурки, още по-лесно ограничили в малките езера.
А че пеперудите кълват на лимони, не се бях и сещала. Но именно чрез тях ги бяха привлекли домакините.
И влязохме в Gran Tlachco. Съвременен театър с капацитет 6000 души, строен във формата на древно игрище на ритуалната игра с топка на мая. Само дето не играта разиграваха съвременните артисти. А представяха „срещата на двата свята – на маите и на испанците“ като разиграваха мексикански народни танци и традиции.

