Моето южноамериканско пътешествие смело крачеше към своя край. А там се червенееше отдалеч и свежата му черешка. Екваторът. Вече бях ходила на нулевия меридиан в Гринуич. Но да застана с десния си крак в едното полукълбо, а с левия в другото, все още не бях успяла. И ето че утре ми предстоеше това велико изживяване.
Разсеяният ми домакин се откъсна за малко от видео играта, обсебваща не само времето, но и живота му и кратко отсече, че единственият начин да се добера до там е с такси. 100 долара струвало. А, както се казва, какво му плащаш.
И той бил готов да ми извърши тази таксиметрова услуга. Предполагам, в някоя пауза на играта. Ако, разбира се, съм готова да нагодя времето си спрямо етапите й.
За малко се обърках. Нали бях чела, че градът си се намира на Екватора, защо тези 100 долара? Оказа се и така, и не точно. Той, градът, си се простираше в рамките на около 1 kм от екватора. Само дето дългичък беше той. И от Централния му площад до Екватора си имаше отстояние от около 25 kм. Да речем, аз бях на около 3 км от този площад. И пак си оставаха добри километри, които не се наемах да мина пеша. Не за друго, ами време, пусто. Нали в същия ден и ще трябваше да се върна.
Не че като за последен ден не можех да прежаля 100 долара. Екваторът, все пак. Ама бае ви Ганевската жилка във вените ми ми подсказа, че може и да ме лъжат маскарите. И поразпитах аз из града. Не таксиметровите шофьори. А обикновените граждани. И както често казвам, там, където живеят хора, има начин за предвижване. Все пак, на тези хора все им се случва да се предвижат също.
И начин се намери и този път. Във вид на градски автобус. Който не само че пътувал достатъчно често в двете посоки, ами извозвал добрите си пътници на космополитната цена от един и петдесет български лева в посока. Е, толкова бързо не бях спестявала близо 97 долара. Но не беше никак зле.
И в уречения ден се метнах аз на този добър превозвач. И не след дълго пристигнах при моята красива черешка.
Всъщност, Еквадор си е и кръстен на Екватора. Именно това е испанското наименование на този централен паралел.
И за да се различава от името Ecuador на държавата, точното място, където минава Екваторът било кръстено с името „La mitad del mundo“ – „центърът на света“. А там бяха построени паметник и музей. И дълга алея, тържествено отвеждаща уважаемите посетители до желаната цел.
И те ти го Екватора! Паметник с височина 30 метра посочва точното му местоположение.
Построен бил паметникът между 1979 и 1982 г. от провинциалния съвет на провинция Пичинча на мястото на по-стар и по-малък паметник, построен от правителството на Еквадор под ръководството на географа Луис Туфиньо през 1936 г.
По-старият паметник бил построен в чест на първата геодезическа мисия на Френската академия на науките, водена от Луис Годен, Пиер Бугер и Шарл Мари дьо Ла Кондамин. Те през 1736 г. провели експерименти за тестване на сплескването на полюсите на Земята, чрез сравняване на разстоянието между градусовия меридиан в екваториалната зона с друго ниво, измерено в Швеция.
Днес този първи паметник е преместен на 7 км, в малък град, наречен Калакали.
А новият му заместник е изработен от желязо и бетон. И е покрит с изрязан и полиран андезитов камък. Около него бяха разположени националните флагове на държавите, през чиито територии преминава Екватора в наши дни.
Самият пък Екватор с жълта линия беше нарисуван по земята наша. Те тази жълта линия разделя 2-те полукълба. Ти да видиш! Закачливо, значи изпълзял из под земята.
Поскачах, поснимах, порадвах се, па дойде време и да си тръгна. Вървях по алеята към изхода и току се обръщах за пореден последен поглед.
А по алеята бяха разположени два музея. Етнографски музей в средата на Земята и Етнографски музей на коренното население на Еквадор. А покрай тях красиви цветя, статуи и продавачи в старите традиционни облекла.
След поредния последен поглед назад преминах през изхода. Качих се автобуса и се върнах в моята къща за гости. Събрах багажа си, благодарих на разсеяния ми домакин. Всъщност, не разбрах дали осъзна какво става в паралелната на неговата игра реалност, но ми се усмихна някак издалеч.
В последния момент успя да се сети, че като компенсация за забравянето ми в началото, може да ме откара до летището. Та го свърши.
И се подредих аз на летището. От тук започна дългият път към връщането ми в родината. Цял куп полети заради евтината цена на двупосочните дестинация. Няколко полети извърших, докато се върна до всяка една първа точка от поредния двупосочен билет, довел ме до Кито. Те пък за по-евтино имаха по някое междинно кацане. Така и не успях да разбера мистерията на евтината цена на дългите полети с многото прекачвания. Но ако някога успея да отделям повече пари за пътешествията си, определено ще ги инвестирал в по-преки полети.
Е, към онзи момент още не бях. И, както каза скоро Донна, летях известно време на зиг – заг. Докато стигна най-после до Сао Пауло. Там се срещнахме с Донна и Ралица, върнали се от Перу. И заедно поехме още по-дългия път за България.
Един прекрасен месец прекарах на гости на държавите, обявили независимост от испанските си нашественици благодарение на армията на Симон Боливар. Един месец обикалях по испанските градове и площади отвъд Атлантическия океан. И имах късмета да се срещна с потомците на инките и други древни народи. Един чудесен и пълен месец в живота ми!
Благодаря! Благодаря, че бях!
