Кито. Хълмът Ел Панечило ( El Panecillo) и голямата страшка на пътешествието ми

Следващият ми ден в Кито беше посветен на близкия хълм Ел Панечило (El Panecillo). Хълм с форма на хляб в сърцето на града. Извисява се в самия център на града на височина 200 метра. И служи за прекрасен фон за снимките на историческия център на Кито. А на върха му е поставена алуминиева статуя на Богородица.

До върха имаше предвиден транспорт. Но нали съм си аз, реших да тръгна  по улиците покрай къщите на местните. И в началото всичко беше прекрасно. Малки стръмни улички, китни шарени къщи.

И всичко щеше да си остане прекрасно, ако не се беше появила  глутница една кучешка. От напълно домашни кучета. Обучени да защитават безценната територия на безчовечните си стопани.

Ето, за това имам против кучетата в нашия живот. Защото хората, които са отговорни за тяхното въвеждане в живота ни, доста често и не знаят, и не желаят да отговарят за тях.

Явно, такива бяха стопаните и на тези животни. А те са ЖИВОТНИ. Може би бяха възприели простото ми туристическо движение за нарушение на територията им. Въпреки че дори опит не направих да вляза в нечий двор. Просто си вървях по улицата и тръгнах по следващите се стълби към върха. И точно там, на общинското стълбище между оградите на дворовете, излезе първото куче и  залая. На лая му се стекоха други кучета. За секунди се случи това.  И се оказах с един крак върху долното, с другия крак върху горното стъпало. А срещу мен цяла глутница кучета, лаещи срещу мен с оголени зъби и извършващи леки напади на телата си като да тръгнат в атака.

Освен че по принцип си ме е малко страх от кучета, в онзи момент изпитах нечовешки ужас. И жив човек не се виждаше наоколо.

С последните непарализирани от ужас частици на  съзнанието си се сещах за правилата на играта в подобни ситуации. „В никакъв случай на издавай страх!“ Да, бе. Искам да видя човека, измислил това правило в моята ситуация. Сърцето ми беше готово да се пръсне от ужас.

Другото правило. „В никакъв случай не побягвай! Ще предизвика кучетата да те последват. Ако те последват, може в разярената си ярост някое да те ухапе. А усетят ли веднъж кръв, ще нападнат всички. За това бавно и плавно отстъпвай.“

Съгласна съм с всяко едно от горните правила. Само дето в онези мигове с оголените зъби насреща ми, беше толкова трудно да ги изпълнявам. В рамките на една дълга секунда по няколко пъти изпадах в ужас, изпитвах желание да драсна в неизвестна посока, пък ако ще, чувах разума, че не бива да го правя, преодолявах себе си и се опитвах да раздвижа парализираните си мускули с цел извършване крачка назад. И пак ужас, и пак желание да побягна, и пак разум, и пак леко движение назад. Не знам колко време беше продължило това. Минути ли,  секунди ли да са били. Сториха ми се векове. Уморих се да преодолявам себе си, боейки се със себе си, със страха си, с желанието си да побягна и с разума си . Нямах сили вече да се боря.

Слава Богу, явно съм успяла все пак отстъпя няколко крачки, та съм им напуснала тъпата защитена територия. И малко по малко лаят им намаляваше, зъбите се поприбираха. И някак аз успях да се съвзема на една пейка в края на улицата. Как точно и кога съм упяла да стигна до там, нямам ясен спомен. Спомням си само колко изтерзана бях. Как се бях уморила от тези усилия над себе си и от изпитания ужас. Че то, ясно че ще се мре все някога, ама разкъсването от подивели животни доста ще да боли.

Защо се случва това? Кучетата са животни! С техните животински инстинкти! Точно за това хората, които решават, че вместо да отидат в гората, за да бъдат с любимците им в тяхната среда, докарват тези свои любимци в нашата, следва да поемат отговорността да се грижат за тези свои любимци! И да не поставят в опасност здравето и живота на другите ХОРА заради СВОЯТА ПРИВЪРЗАНОСТ към НЕПРАВИЛНО ВЪЗПИТАНОТО ЖИВОТНО с животински инстинкти!

Просто си вървях по пътя! Не нападнах нито едно куче! Не нападнах напълно никого!И изведнъж се оказах в опасност заради желанието на някои човешки индивиди да използват животинските инстинкти на кучетата и да ги настройват спрямо собствените си неприятни желания. Дано се осъзнаят някой ден повече собственици на кучета в човешкото общество!

 

Добре, успях да се отърся от тази истински неприятна ситуация. Благодарих, че жива останах. И изключително цяла. Психическата травма лекувам и до днес. Но нали физически бях цяла, успях да се кача на върха.

И там видях тази огромна статуя на Богородица.

Гледали върха с форма на хляб ежедневно местните власти и религиозните лидери на Кито през 50-те години на миналия век. И решили, че така и така върхът на хълма е видим в целия град, няма по-подходящо място за издигане на статуя. Започнали дълги  дебати – А каква да бъде статуята. И след години дебатите приключили с решение  статуята да бъде голямо копие на Девата от Кито, 48-инчова дървена скулптура, създадена от Бернардо де Легарда през 1734.

Издигнали я. Кръстили я Богородица от Ел Панечило. И с общата си височина от 135 метра (41 метра), включая основата, тя се превърнала в  най-високата статуя в Еквадор. Не могла да се превърне в  най-високата в Южна Америка. Статуята на Христос Спасителя  в бразилския град Рио де Жанейро я изпреварва по височина. Но пък си останала  най-високата алуминиева статуя в света.

Освен прекрасната статуя, от върха се откриваха невероятни гледки към еквадорската столица.

А от височината ясно се виждаха правите улици на онзи решетъчен тип испанско строителство.

Постоях достатъчно дълго на върха. Имах нужда да забравя неприятната случка. А и да се заредя с добра енергия.

Ако не друго, то поне правилното място бях подбрала. Само добрина можеше да се събере на хълма с формата на хляб.

Погледах града, пореях поглед в далечината и тръгнах да слизам.

А долу вече настъпваше вечерта. И покрай потъващите в мрак сгради тръгнах да се прибирам.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език