Кацнахме ние в Газиантеп като гости на сватба на близък приятел.
Нищо не знаех за този град. На всичкото отгоре, турски гражданин в България ми бе казал, че няма никакви забележителности в него. А се оказа този така далечен град пълен с история. Само оставихме багажа в стаята и щъкнахме по улиците, забележителности имахме да борим. А времето ни не бе никак разточително, разполагахме с един следобед след полета и почти пълен ден до вечерната сватба.
Затова и никакво време не изгубихме, а тръгнахме.
И друго важно предстоеше да свършим, да си закупим шам фъстък. Именно Газиантеп се оказа родината на вкусната ядка. Така го и наричаха в Турция, „антеп фъстък“. И с цели плантации дървета с антеп фъстък била засята земята покрай града.
Така бил и наричан до някога и градът, Антеп. Променили му името след Първата световна война. Тогава се случила битка една велика,за независимостта на Турция. И велика победа устояла турската армия. И оттогава провъзласили града за Гази Антеп, сиреч „Ветеран Антеп“.
Зелената ядка се продаваше буквално навсякъде. И с такова уважение се отнасяха към нея търговците, че отказваха в прост найлонов плик да я слагат, а я опаковаха в картонени кутии. Да не се нараняла и да се запазят вкусовите й качества. А цената й бе такава, че се снабдихме с количество за близките няколко години. Количеството да изберем бе лесно, труден се оказа изборът на самата ядка. Дори не предполагах, че има толкова много видове шам фъстък – че и с кафява, че и с розова обвивка, че белен и небелен. А качествата и сортовете бяха просто неизброими.
Снабдихме се след труден избор с вкусния деликатес и обърнахме вече спокойно внимание на съвремието на града.
Газиантеп се нареждал по население веднага след Кония– и той с малко повече от 2 000 000 жители. Само дето значително по-мизерничък изгледаше от Кония, вече личеше, че наистина в Анадола бяхме навлезли. И така си и беше, градът попадаше в гранична зона със Сирия. Само на няколко десетки километра бе границата със Сирия, а на 100 км от града бе и първият голям град в Сирия, Алеппо.
И жените все повече се носеха с шлифери. И вече не малко от тях бяха с черни наметала и с очи, скрити зад черен парцал .
Пробвах аз първия ден да се облекла с къси панталонки, че беше жега, но злобно ми заговориха жените с шлиферите по улиците, та промених дължината на панталоните.
Иначе все така безопасно си оставаше да бродим по улиците. Все така чисти бяха те и все така нямаше бира. И газираната вода продаваха все така в бутилчици по 200 милиграма. Но пък айрянът и чаят отново изобилстваха.
За забележителностите на старата част ще напиша подробно.
Сега ще разкажа за новата му част. За около 10-ина години била построена тя. Буквално от нищото, на средата на пустинята изникнали огромните жилищни постройки. Това, всъщност, бе и една от причините районът да изглежда по-мизерен. В зеленина тънеха околностите на Кония. Тук пък пясъчна пустиня обграждаше Газиантеп.
Способстваше за зеления рай насред пустинята минаващата през града малка рекичка. Управниците я бяха вкарали в красив канал. Предприемчивите жители на града си бяха спретнали множество заведения покрай канала и го бяха превърнали в място за прохладна раходка и още по-прохладно място за чай и хапване.
Този канал и свързваше крепостта с Панорамата на 24 декември.
А наред с жилищните квартали, не закъсняла и икономиката. Множество западни дружества открили тук представителства и се наредил Газинтеп дори на второ място след Бурса в текстилната промишленост. Та, управниците осигурили на младите жители не само жилища, а и работа.
И друго отличаваше Газиантеп, изправя се той насред Ориента и като истинска кулинарна столица. Изобилието на шам фъстък предоставило възможност на местните кулинари да развихрят фантазията си. Вкарваха зелената ядка в така познатите неповторими турски баклави.
А редом с тях измислили и местни сладкарски шедьоври.
Не устояхме и ние на вкусните изкушения и се отдадохме на сладострастни удоволствия.
Катмер нарекли местните местния си сладкарски шедьовър. Приготвяли го от най-фините кори, каймак и захар, а всичко това обилно обърквали със смлян шам фъстък. Поръчахме си и ние и ни сервираха в разточително смела порция. Колкото и надъхани да бяхме, признавам, не упяхме да се справим. Но пък беше истински вкусно!
И в напитките успяваха да вкарат зелената ядка газиантепци. Варяха от нея нещо като турско кафе и наричаха напитката мененгич.
Наред с изобилието от сладки изкушения и шам фъстък, не липсваше и разнообразието от месо. Неизменно към поръчаното пилешко, телешко, или агнешко, пристигаше като комплимент от заведението цяла чиния с магданоз, или мента, чобан салата и всякакви печени и люти чушки. Супите нещо не бяха на почит и все ги случвахме изчерпани, та, удоволстието от лещената супа ( мерджимек чорба) си остана завинаги в Кония.
В Газиантеп видяхме друг специалитет. Не бе напълно местен, но тук видяхме широкото му разпространение. Чий кьофте. Приготвяха го от възможно най – фино смляната кайма и го поднасяха го сурово. И за да убие вкуса на суровото, каймата бе омесена с най-невероятни ароматни подправки и булгур. И толкова го тачеха, че бе поднесено дори като предястие на сватбата.
А извън официалното събитие, срещахме кулинарните шедьоври на Анадола в множеството малки и по-големи ресторанти в историческата част на града. И се печаха месата на открити скари пред погледа на посетителите. И хвърчаха сервитьорите с блюдата и айряна. И похапвахме ние вкусно с останалите им гости.
Посетихме и Музея на парите, и Музея на банята . Археологическия музей, панорамата на 24 декември, и разбира се, старата крепост – свидетел на онази велика битка, дала признанието „Гази“ на стария град.
Минахме не един път и по старите калдаръмени улички.
Особено ме впечатли ръчно направеното и изсушено сирене. Съхранение на сирене чрез сушене бях виждала до този момент единствено в Киргия и Таджикистан.
За това подробно в следващото ми писание.
Това ми се иска да завърша с друго величие. Великата река Ефрат. Онази, от учебниците по история, помните ли?! Най-голямата река в Западна Азия. Реката, преминаваща през териториите на днешните Турция, Сирия и Ирак. Реката, около чиито брегове възникнала някога една от първите човешки цивилизации, наречена Месопотамия, заради местоположението й в земите, разположени меду реките Тигър и Ефрат.
И над тази река минахме в един от следващите дни. Ето заради такива моменти обичам пътешествията! Не да видя огромните търговски центрове тръгвам, или да купувам сувенири. А да застана на брега на историята, да си спомня наученото. Да видя с очите си мястото, описано в часовете по история.
И ние бяхме там! На брега на историята! Преминахме над историческата река Ефрат!
И далеч не бе тя единствена велика в този район. Именно в земите на днешната област Анадола кипял някога животът на истински първите хора. Първите, организирали живота си в поселища. Първите, живеещи в групи. Хората, организирали бита и социалния си живот по напълно подобен на нашия начин.
И ни отведе в онзи ден река Ефрат до разкопките на неолитно поселение в Гьобекли тепе. Най-старото, известно към настоящия момент на науката. Както самите учени го наричат, точка нула за човешката цивилизация. И за него ще напиша в отделно писание.
