Отправихме се в онази ранна утрин към летището на Кония.
Не бе далеч следващата ни цел, град Газиантеп, само на 560 км отстояха един от друг двата града. Не открих жп транспорт, а автобусният обещаваше да е дълъг и топъл, та си се насочих към въздушния. Оказа се, че вътрешните полети на турските авиолинии бяха достатъчно евтини. Единственото им неудобство бе, че непременно минаваха през Истанбул. И ето ни за втори път на летище Истанбул.
Уморени бяхме от няколкото дена категорична липса на бира и всякакъв алкохол. И, слизайки с ескалатора към посочения на билетите ни гейт, Лъчезар изрази плаха надежда дали пък няма да има биричка в заведенията от хранителния кът. И както я изразяваше, погледите ни зашариха нагоре. Точно над нас се бяха подредили заведенията за хранене. Чинно слязохме от ескалатора. Без дори да се погледнем, плавно завихме към насрещния и отпочнахме обратния път нагоре, към заведенията.
– Бира? – Плах въпрос към служителя зад първото заведение.
– Да! – Заветен отговор!
Е, намерихме вариант за приятно изкарване на оставащото до полета време! Верно, в 10.00 ч. сутринта. Хе така се раждат митовете за чужденците! Държиш ги няколко дена без бира. И най-накрая им я предлагаш срещу 8 лв. на летището. И понеже полетът се случил сутринта, после пияници, разбираш ли, от ранна утрин започвали.
Абстрахирахме се от подобни определения в онази летищна сутрин. На бавни глътки поемахме кехлибарената течност. Не само няколкото дни назад щяхме да компенсираме, подозирахме някак, че и следващите ни дни ще предвещаят същата неумолима липса на огнената течност. Така се и оказа, но за това по-късно. А в този велик момент седяхме на горния етаж на летището в Истанбул и се наслаждавахме на всичко преживяно до тук.
А след това? След това полет. Летище Газиантеп. Такси до хотела. И, добре дошли! Разбира се, хотелът бях избрала в историческия център на града. Любезно бяхме отклонили предложението на домакините ни – сватбари да ни извършат резервация в петзвездния хотел, в който и щеше да се разиграе сватбата. И както по-късно установихме, много правилно бяхме сторили. Не че беше за пренебрегване лъскавия хотел, но твърде бе отдалечен от историческите забележителности на града. А настанени в скромния му събрат, придобихме разточителното удоволствие да си се разхождаме по историческите улички и да се прибираме чак по тъмно и то пеша.
Посрещна ни нашият рецепционист с поздрав на английски. „Най-после английско говорящ!“ – възкликнах с въздишка. Само дето не се зарадва много на тази хвалба-въздишка рецепционистът ни, а само смутено наклони глава. Както щяхме да разберем малко по-късно, познанията му по английски език се изчерпваха с изказване на поздрава. Но пък се бе научил да използва „гугъл преводач“ и, макар и бавно и не много точно, но ставаха ясни гледните ни точки.
Преди да лъсне таз езикова истина, Лъчезар се отпусна и на английски отправи към рецепциониста ни молба да ни помогне да намерим кола под наем за след ден. Толкова силно впечатление ни бяха оставили разкопките на неолитни жилища в Чаталхоюк, че с нетърпание очаквахме планирания поход до следващите такива в Гьобекли тепе. А си отстоеше то на добри 170 км от Газиантеп. Предложих на рецепциониста ни също да попита свой познат с кола дали не би искал да ни откара и да ни върне срещу заплащане. Рови той в речника, твори, писа. И сякаш ни разбра. Че и обеща да осигури транспорт, беля.
И проработи женската ми интуиция. Никак не успях да му се доверя и по мое настояване тръгнахме из новия град отново на лов за коли под наем. И не че не открихме, но странно изискване бяха поставили газиантепските представители – наем за не по-малко от 4 дена. Освен че не ни бе необходим за толова дълго автомобила, то и нямахме пълни четири дена в града и вариантът с кола под наем от Газиантеп рязко отпадна.
Установих как да се предвижим с автобус до град Шанлъурфа. Оттам до тепето с разкопките бе не повече от 20 км. Веднъж да пристигем, пък все ще му намерим начин на предвижването! На скептичното притеснение на Лъчезар отправих вечното си уверение, че къдетоо има хора, има начин и се отправихме по забележителностите на Газиантеп.
Не бе на работа на следващия ден обещалият ни рецепционист. Случи се на смяна точно в деня, в който се бяхме напътили към Гьобекли тепе. Не се довери Лъчезар на женската ми интуиция, на път към автогарата реши все пак да попита рецепциониста дали пък не ни е осигурил транспорт. Сякаш за първи път чуваше нашият рецепционист идеята. С търпение му обясни наново Лъчезар, че ни трябва кола да Шанлъурфа и дали ни е осигурил, както бяхме говорили. Погледна ни добрият рецепционист с най-чистите и невинни очи и изрече само:“Today?“. Засуети се и обеща да започне да звъни. Благодарихме му ние, освободихме го от ангажимента и се насочихме към автогарата. Бруталната езиква бариера все повече затягаше ситуацията с обясненията! Но, за това по реда си.
