Решихме след Чааталхоюк и Силле Шубаши, че имаме сили и време за парка Around the World in 80 Thousand Park.
Обещаваха картинките от интернет макети на огромни динозаври и всякакви радостни чудатости. Не че не ни закара шофьорът ни до парка. Само че понеделник ден се оказа безмилостен към музеите, не работели в деня понеделник всички паркове и музеи. Да, но ние точно в понеделник се случихме там и нямахме друг ден в резерв. Не повярвахме на такава генерална категоричност и отпрашихме като компенсация до парка на пеперудите ( Konya tropical butterfly garden). Огромна колекция от пеперуди от цял свят обещаваше отново интернет.
И там така. Иначе стоеше зад гишето на касата човече-служител, колкото да ни даде напразни надежди и да ги попари със съобщението, че не, не работи паркът.
Е, какво пък, времето до обяд го бяхме докарали. И ни отведе шофьорът ни до прекрасен ресторант в терикатската част на Кония. Посрещна ни сервитьор, говорещ английски. Връчи ни по едно меню и ни заръча да го прегледаме. Ако ли пък нещо неясно намерим, той на нашите услуги бил. Не че не го погледнахме това, менюто. То го погледнахме, само дето нищо ясно не срещнахме. Английският бе само в устата на сервитьора, в менюто напълно отсъстваше. Явно ресторантът си беше предназначен единствено за местните посетители. В историческия център дори, в далеч по – малко претенциозните заведения, там, където дори шефът не отбираше ужди езици, поне на менюто бяха светнали по един английски превод. А в този пренциозен ресторант разбрахме единствено, че предлагат айрян.
Е, сервитьорът с английския явно бе предугадил подобно стечение на обстоятелствата, тъй като не побърза да се отдалечи. И буквално след минута ни покани до хладилните витрини с месото. И там, на място и нагледно обясни кое какво е.
Избрахме си ние, поръчахме да има и по малко пилаф, че нали от два дена го търсихме, и седнахме спокойни на масата. И както обикновено, чобан салатата, разядките, хляба, водите, лютите чушки кацнаха пред нас, докато само успеем да погледнем през прозореца.
Месото с пилафа също не закъсня особено. И по-вкусен обяд май не бяхме преживявали. Въпреки, че както щяхме да отбележим по-късно, това откровение важеше за всеки наш турски обяд. Вкусно готвеха тези хора, не можеше да им се отрече!
Единствено битият айрян не бях запомнила как да обозначавам. За сметка на това, забелязах машината за биене пред хладилната витрина с месата. Не се осланих аз на езиковите познания на сервитьора ни и вместо да се опитвам да обяснявам, просто заведох сервитьора до нея. Доволна усмивка се рязла на лицето му. Или айрянът бе истински ценен от местното население, или просто бе изключително любезен.
Не знам дали с камери ни наблюдаваха, но в момента, в който приключихме, изникнаха из-под земята сякаш двама млади сервитьора и в миг отнесоха празните чинии. Възрастният, пък, английско говорящ пристигна с изкушаващо предложение за чай. На всичкото отгоре предложи на Лъчезар място за пушене с чая. Изпратих го, какво да правя, разбрах вече, че в мъжка държава се намираме.
Беше ни питал вече сервитьорът в началото на обяда ни от къде сме и с какво се занимаваме. Верно, че в очите Лъчезар гледаше,но използваното множествено число подтикна Лъчезар да спомене и моята професия. Напразно, още на неговата сервитьорът беше приключил. То, верно, че моята професия не се съвместяваше с женкия пол в настоящите географски ширини. Отново заради женския ми пол дори и не понечих да се надигна при предложението за тютюнопушене на открито. За сметка на това, с интерес изслушах мъжкия разказ за мъжкото преживяване.
Та, седнал Лъчезар, в салона за пушене. Само дето сам се случил в този конкретен момент. Но не можели любезните сервитьори да допуснат подобно неуважение и тутакси изникнал не кой да е, а оберкелнерът, същият, който ни помогна с избора на ястия. Зарязал салона, както се казва, и се подредил до уважавания гост. Другото може да почакат, важното е уважение към госта да се отдаде. Присъединил се към тях и друг, по-млад сервитьор. Само дето английски никак не говорил. И това преодоляли. Извършвал оберкелнерът превод в ефир. И разговор подхванали. И обменили мъжете много мисли за политика и философия, за съвремието и политиката, както се казва, и прочее мъжки теми.
Споделили му турските ни домакини как държавният управник обещавал само до една година напълно да бъде променена икономиката и настоящите криза и инфлация да бъдат преодоляни. Разказвал им цветно как добре ще си живеят всички граждани на Турция след тази една година. Само дето не просто скептични били тези същите граждани към подобни фриволни обещания, а единствено страх от бъдещето всявали цветните обещания у мислещите граждани на голямата държава.
Разпитвали се взаимно мъжете за заплати и цени и стигнали до извода, че пропорционално на заплатите, и цените били почти едни и същи в двете ни държави. Просто в нашата стандартът е малко по-висок. Пък и настъпилата напоследък инфлация играеше в полза на евтиното ни изкарване. Споделил Лъчезар неудоволствието си от липсата на бира по магазини и заведения. Не посрещнал, обаче разбиране от турските си събеседници. Много вредял алкохолът на съгражданите им, споделили му на свой ред те и добре било, че така силно бил ограничен. Не че не си намирали някои, но пиели само по малко и най-важното, тайно и в къщи. Нямало кръчми, нямало събирания, нямало проблеми. И с друго порочно удоволствие се очаквало съвсем скоро да започнат борба управниците. Предстояло съвсем скоро вдигане на акциза на цигарите. И се очаквало от цена около 3 лв. за кутия цигари, да скочи на около 5 и малко лв. Не съм от упражняващите този димящ занаят, но помня, че подобно нещо настъпи и при нас с вдигане на цигарения акциз, само дето не отказа от вредния навик ни един пушач.
А иначе нелошо си живеели хората. Това си коментирахме и ние по пътя си. Тръгнахме към Анадола, османският Диарбекир. В съзнанието и на двама ни тези думи вещаеха полупустинни диви местности, престъпност, нищета. А ни посрещнаха подредени и насяти ниви, добре поливани, зелените им стръкове се вееха свободни на вятъра. Пътищата и нови, и здрави, и широки. Чистота и ред навсякъде. Нови постройки. Нови жилищни квартали. Нови градове и улици. Паркове, фонтани и градини.
До там били ниско интелигенти хората, ми казваха някои, че буквално в калта живеели и само по улиците дето не се молели. Не знам дали и кога и било ли е подобно нещо. Ние срещнахме приятни, чисти и приветливи хора, готови да услужат, работливи и добри. По улиците не се молеха, но пълнеха джамиите по няколко пъти на ден. А те бяха в изобилно множество.
Движеха се хората както навсякъде по света – къде по двойки, къде вече семейни. Единствено в детските количките две по две возеха децата, на видима възраст с не повече от година разлика. И поне по още едно – две до количката тичаха. Е, така, си мислехме, се прави 84 млн население. Припомних си как именно по този начин, с прираст на населението албанците превзели Косово. Не само че безкръвно, а буквално кръвно.
И друга разлика имаше. В облеклото на жените и порастналите момичета. До вчера малките момиченца, облечени в детски къси роклички, носещи се върху раменете на бащите си, обличаха дълги облекла и покриваха главите си със забрадки след половото си съзряване, което тук приемаха за началото на менструацията. А иначе се държаха като всички нас. Мъж и жена се водеха за ръце, само дето той по дънки, тя със забрадка. Едно момиче и две момчета, видимо съученици, се изпращаха на автобусната спирка. Други пък седяха на пейка в парка и се заливаха от нещо смешно. Единственото, което ги различаваше от група наши ученици бе момичешките забрадки. Имаше, наистина, сред компаниите малки, или по-големи момичета, че и жени с непокрити глави и крачеха редом с тези със забрадките. И еднакво се отнасяха към тях останалите, никой не ги гледаше особено от минаващите. Просто имаше жени без и със забрадки. Дали религията им бе различна, или на семейни ценности се дължеше, не разбрахме. Видяхме, обаче, и немалко дами в черни шлифери и с напълно покрити лица. А крачещите до тях мъже в изсулени анцузи навеждаха с вида си мисли за пълна липса на образование и интелигентност. Видимо тези хора бяха на възраст под 18 години, а покрай тях вече тичаха по няколко дребни дечица.
Накъде ще ги поведат следващите години и до къде ще стигнат, явно само бъдещето щеше да покаже. А за сега се движехме ние напълно свободно и необезпокоявани по турските улици. Единствено виещите тонколони на минаретата ни напомняха по няколко пъти на ден ( и един досаден път през нощта) за различието в религиите ни.
Не правеха впечатление на никого и моите къси панталонки и поли в Кония и Истанбул, там не срещнах ни един неприличен, или осъдителен поглед. В Газиантеп също се бях облякла съобразно с жегата с къси панталони, само че се сблъсках със злите погледи на забрадените жени с шлиферите. Интересно бе, че не видях неодобрение в нито един от мъжките погледи. Не видях също и някакъв сексуален интерес, просто ме гледаха като част от действителността. А част от жените, най-забрадените, ме осъдиха.
За първи път директно се сблъсках с различното полово отношение на сватбата, на която бяхме канени. Сватбата бе напълно светска. Женеха се българска девойка за турски младеж. Всички гости, българи и турци, бяхме облечени със светски дълги рокли с голи рамене, а мъжете в костюми. Имаше само една-две възрастни баби с дълги облекла. Музиката бе турска, виеха диви маанета. Танците представляваха също вдигнати ръце и поклащане на ханш в такт с чалга музиката. Такава им бе културата, нищо страшно до тук.
Интересното настана, когато няколко от мъжете се качиха да друсат маанета върху масите. И до тук добре, виждали сме го и у нас. Само дето след тях се покачи на един от столовете и шаферката. И тук настана бърз и категоричен отпор. Мигом я свалиха, а мъжете върху масите останаха. На въпросите на младата жена отговориха, че в салона имало няколко религиозни жени и не било прилично пред тях. Видимо, религиозните жени предпочитаха да гледат сал мъжки танци, а свободата на други жени не можеха да преглътнат. Отново, както и срещу късите ми панталонки в Газиантеп, отпор дадоха жените, не мъжете.
И друг път съм забелязвала този символичен стокхолмски синдром в друго проявление. Не налагаха санкции набедените за властимащи, а тези, които се бяха лишили от свободата си. Не искаха да си я вземат, но държаха да дръпнат при себе си и другите. Така най-лесно се налага подчинение, като омагьосаш жертвите и ги насъскаш срещу другите. Несправедливо, жестоко, но плодоносно.
С тези размисли станахме най-отпосле от приятната си почивка в ресторанта в Кония. Похапнахме, както се казва. Оставаше да си купим само малко ядки на смешно ниски цени и да се отправим към хотела. Предстоеше ни ранен полет на сутринта. И посветихме на тези занимания освободения ни следобед.
А в ранната вечер с бодра стъпка се отправихме към хотела и към стягането на багаж.
