Много чаканото от мен преживяване, беше посещението на селището Акка. Разположено в областта, наречена „Златният триъгълник“.
Като мистериозно и непостижимо място ми звучеше. Няма да забравя, когато чух за първи път за него, до там интересно ми се стори, че чак непостижимо. Как ли може да се стигне до там? Най-малкото с летяща чиния, или с някой чартър на по-дружелюбни извънземни.
И, както е казал поетът, нема начин да нема начин. Всъщност, Чианг Рай затова основно беше удостоен с посещение. Защото от него беше най-лесен достъпът до Златния триъгалник. Разбира се, колата и моторчето под наем си стояха като опция. Но в онзи момент, не много желана.
И бяха си го измислили хората. Имаха си организиран нарочен тур до там. Целодневен. Ама аз нали не знаех, пък и си мислех, че е много сложно. На дамата в туристическата агенция в Чианг Рай, която се впусна да си рекламира тура и да ми обяснява какво включва, от страх да не взема да пропусна Златният триъгълник, заявих, че не искам друго, само него. Леко се смути тя. Ама всички други много харесвали и останалите обекти по пътя. Абе, аз златният триъгълник си искам. Не искам да се разсейвам с друго.
Добре че не ми се върза милата дама, ами си ме записа на истинския тур.
Благодарих ѝ витруално и много горещо още в момента, в който автобусът спря пред първия обект от тура.
Белият храм. Ват Ронг Хун. Wat Rong Khun Всъщност, това великолепие представлява частна художествена изложба в стила на будистки храм. Собственост на Chalermchai Kositpipat местен художник от Чианг Рай.
На мястото имало храм и по-рано, но в края на 20 век той бил в много занемарено състояние. Нямало държавни средства за реставрация. И на помощ идва Chalermchai Kositpipat. В желанието си да превърне мястото в духовен център за учение и медитация, който да допринесе на хората полза от будистките учения.
Той го проектира, конструира и отворя за посетители през 1997 г. Освен това приема въздигането на храма като принос на Буда и разчита на проекта да му осигури безсмъртен живот.
Днес работата продължава, но не се очаквало да приключи до 2070 г.
Какво ще стане не знам, но това, което видях, както казват руснаците „ни пером описать, ни в сказке сказать“ – нито с перо да опишеш, нито с думи да предадеш.
Дълго време стоях пред този храм. Не можех да преодолея усещането си за нереалност. Имах чувството, че е някакво скъпоценно порцеланово украшение. И дори повей на вятъра може да нарани крехката му структура.
Гледах посетителите наоколо. Смело се качваха на изящния мост. И колкото и чуплив да изглеждаше, устояваше той геройски на туристическия наплив.
А мостът над малкото езеро води до основната сграда на Белия храм. Наречен е мостът „Цикъл на рождението“ и символизира раждането, израстването за духовното. Под моста е изкопан ров, който имитира будистките разбирания за ада. От двете страни на моста от рова се подават стотици ръце, отправени нагоре край преминаващия. Тези ръце символизират неовладяното желание. Мостът предава посланието, че за да достигне щастието, човек трябва да превъзмогне изкушенията, алчността и физическите желания.
В края на моста се възправят като охрана на храма две страховити същества. Смъртта и Раху ( който решава съдбата на мъртвите).
Мостът отвежда до портата на основната сграда на храма, наречена ubosot. Портата пък е наречена „Вратата на Рая“. Изправена пред нея си мислех, че няма по-точно наименование.
За изграждане на Ubosot художникът е избрал бялото с фрагменти от огледално стъкло. Бялото, според будизма, символизира чистотата на Буда. Бялото стъкло, пък – неговата мъдрост, заради която той е Светлина на нашата земя.
Цялата сграда е изпълнена в стила на класическата тайландска архитектура. И покривът е тристепенен. И с множество змии Naga е украсен.
За малко да се лиши светът от прекрасната гледка на Wat Rong Khun.
На 5 май 2014 г. в 18:08 ч. земетресението в Мае Лао разтърсило провинцията.
А на 6 май художникът Kositpipat обявил, че ще срине храма поради съображения за сигурност. По негова преценка сградите били твърде повредени от земетресението и опасни за посетители.
На 7 май в храма пристигнал екип от инженери, който установил, че всички сгради на храма са структурно непокътнати от труса.
След тази констатация и въпреки че преди това бил решил да не строи храма наново, художникът съобщил, че ще възстанови храма в оригиналната му красота до две години. И две години по-късно, следобедът на 8 май, районът около храма бил отворен за посетители. Някои сгради, обаче, включително основният храм, все още не са отворили вратите си.
Докато обхождах неизчерпаемите кътчета бяло изящество, не спирах да благодаря на Господ, че пощадил храма. А и на художника Kositpipat, че вместо да го разруши, го възстановил.
Втората ни спирка беше в чаена плантация. Да починат малко очите от тази ослепителна белота.
И добре че починаха. Че следващо великолепие ни очакваше. Този път в синьо. Rong Suea Ten Temple.
След купищата храмове и в Лао, и в Мианмар, и особено в Тай, и още повече след току-що посетеният Бял храм, наистина не мислех, че има нещо на земята, което да успее да ме удиви с красота и изящество. Толкова красота и изящество бях погълнала с очи! Не беше възможно да има повече.
И се откри този храм пред очите ми. Оказа се, че няма пресищане с красота.
Напълно нетипично за тайландците, светилището беше със сини високи позлатени покриви и ярко-тюркоазени стени.
И напълно типично, входът се охраняваше от скулптури на дракони. А в центъра на основното помещение се издигаше огромна бяла статуя на Буда от мрамор.
Определено денят беше посветен на цветовете.
Започна с Белия храм, продължи при Синия храм и ни доведе до Черния храм. Именно за такъв го приемат повечето туристи. А всъщност, е съвременна и частна арт галерия. Но, технически и Белият храм си бише частна галерия.
Но тази черна къща не претендира за храм. Тя си е само музеен комплекс „Черната къща“ Баан Си Дум (Baan Si Dum-Thai).
В нея са изложени произведенията на един от великите мъже на Тай. Той не може да бъде наименуван нито само като художник, нито само като скулптор. Защото е всичко това. Може би това е човекът, който би бил най-подходящият носител на званието „артист“. Thawan Duchanee.
Както обикновено започват подобни истории, Thawan Duchanee израства в много бедно семейство от Чианг Рай. Нямали родителите му финансова възможност да го обучат. Затова, осъзнал таланта и порива си да твори, на 16 годишна възраст с единствените, събрани пари, пристигнал с влак в Банкок. Там работил каквото намери, за да преживява. Впоследствие чиракувал, учил и постепенно започнал да изработва произведенията си. Докато вървял по този път, в бедността му често се налагало да стои на мъждукащата светлина на свещ, почти на пълна тъмнина. Това усещане за непрекъсната тъмнина не го напуснало до края на живота му. Затова в произведенията му преобладава черния цвят. А също толкова често използвания червен цвят, пък, символизира огнената му страст.
След като се замогнал, благодарение на произведенията си, той построил тази голямата черна къща за себе си. След смъртта му тя, заедно с всичко наоколо се превърнала в музей на произведенията му. Като тези произведенията са сградите, обзавеждането, картините и скулптурите вътре. Така къщата наистина е един цялостен музей на неговото изкуство. На неговия живот.
Честно казано, леко ми напомни за Гауди в Испания.
Интересна е причината да придобие това си наименование. Че е триъгълник – ясно. На границата на три държави е. А е златен, тъй като най- ценният в древността товар на този район е бил опиумът. Изготвял се от отглежданите в района опиумни макове. А се търгувал със злато. И тъй като в този именно район подобна търговия разцъфтявала, до днес се именува като златен.
Историята на Златния триъгълник започнала веднага след втората световна война. Прекалено удобно било мястото. От Лаос и Тайланд опиумът се превозвал по реката в Миянмар. А оттам по затворените шански территории бил транспортиран по суша през Бангладеш, или на лодки към Индия и Шри-Ланка. А оттам и по целия свят. Още един канал транзитно преминавал през Тайланд и Камбоджа.
Шаните, населяващи Шанските области в състава на Миянмар дълги години воювали с Миянмар за своята независимост. И чрез трафика на опиум намерили начин да печелят пари, предназначени за въоръжената им борба.
Днес същите тези шани работели в услугите на туризма и предлагали развлечения на посетителите на езерото Инле в Мянма.
В 70-тте години на миналия век тайското правителство започнало борба с отглеждането на опиум. Предложило на отглеждащите мак планински племена, както и на китайците, бягащи от комунистическия гнет на родината си, да започнат на отглеждат чай улун. Така те щели да подкопаят силата на лордовете на опиума. А като насрещна престация, Тайланд им предложил своето гражданство. И оттогава жителите на някои гранични селища отглеждат чай. Както, между другото и част от днешните шани.
А търговията с опиум била прекратена през 1996 година. Тогава най-големият наркобарон Кунг Са предал своите съратници и избягал. От тогава Златният Триъгълник престанал да бъде източник на опиум за световната търговия.
Неминуемо чутото ме наведе на въпрос дали от древните търговци на опиум, шаните, е навлязъл съвременният термин „шанаджия“, използван в нашите престъпни среди като наименование за дилър на наркотици, продаващ само за себе си, без шапката на по-голям бос?!
Историята на златния триъгълник ми напомни и на друго. На историята на селището Меделин в Колумбия. Място с идилистически пейзажи, от където командвали своя наркокортел Пабло Ескобар, както и Кунг Са.
На тайски името Златен тригълник звучи „ Saam Liam Thong Kham“. Само че тайландци изключително рядко използват това наименование. Пред не много доблестната история, свързана с опиума, предпочитат да наричат мястото Соп Руак (Sop Ruak) – „място на сливане на реките Руак и Меконг“.
Освен това наричат това място „място на среща на трите държави“. И точно такова е то.
Намира се на географската граница между Тай, Лао и Мянма. В тази си част трите държави се споразумели да спазят границата, отредена им от сливането там на реките Меконг и Руак. Действително, точно на върха на този „златен тригълник“ реката прави такъв завой, че ясно очертава три самостоятелни територии. И азиатците, в тяхната безмерна мъдрост, са оставили тези естествени граници.
На граничното място от страна на Тай е изграден единственият в света музей на опиума.
Изграден е и нарочен храм. Направо на срещата на трите държави.
Храмът Ват Пратат Дой Пу Кхао (Wat Phra That Doi Pu Khao).
Името му е съставено от трите значения на думата „планина“ на трите гранични езика. “Дой” е „планина“ на тайски. “Кхао” е хълм на бирмански. А “Пу” означава „планина“ на лаоски език.
Към храма в планината отново води висока стълба, оградена от две триглави змии.
Според една от версиите, Ват Пратат Дой Пу Као бил построен през VIII век от крал Вианг Хираннакхон Нгоен Йанг. А според друга, едва през XIV век.
Така или иначе, днес от него са останали руините на четирите ступи, изградени някога на четирите посоки на света.
